На Коледа нямаше да работи нито един магазин в квартала, а той не си беше купил хляб. Валеше дъжд, беше студено, витрините сияеха, отрупани с коледни елхи, хора бързаха да купуват подаръци.
Иван нямаше на кого да купи подарък – живееше сам. Вече завършваше образованието си. Все още беше студент, медицината го беше погълнала изцяло. В квартирата учебниците и книгите му бяха подредени на високи купчини, между които беше оставил пътечки – така можеше по всяко време да намери информацията, която му беше необходима.
Какво щеше да прави на Коледа? Може би щеше да купи нискокалоричен колбас, както правеше всеки ден, да отвори нов пакет овесени ядки, да си направи зелен чай. Не обичаше празниците – тогава никой от библиотекарите не работеше, не би могъл да остане да чете в библиотеката на университета.
Миналата Коледа също беше сам.
Сега, понеже изяде твърде рано половината от традиционния Щолен, този весел коледен сладкиш, едва ли щеше да успее да заспи. Колегите му бяха заминали по домовете си в различни градове. Той беше решил да не пътува до България, самолетните билети бяха твърде скъпи по празниците. Оставаше му мостът – малък, сив, над железопътната линия в Аахен, наречен кой знае защо Мост на лятото.
Както почти на всяка Коледа в Аахен и тази година валеше дъжд, мостът и студените релси под него бяха пусти под светлината на празничните лампи. Иван реши да не се прибира и се върна в болницата. По-леките случаи бяха освободени да прекарат празника у дома. Отиде в клиниката, където ходеше на стаж – в цялото отделение бяха останали само трима човека. Отби се първо при госпожа Винерт. Тя му разказа за внуците си, които бяха в Чили. Добави, че очаква да ѝ се обадят, но още не го бяха сторили.
– Ще ми се да можех да се разходя до моста, млади човече – прошепна старата дама. – Човек никога не знае дали ще види друг мост в живота си.
– Днес е студено – отвърна Иван. – Още много мостове ще има за Вас по света.
Какво ли друго можеше да ѝ каже? Не знаеше какво крият железопътните линии за една стара жена. Добре че духаше мразовит вятър навън.
След това той постоя при господин Остерхаут, пенсиониран данъчен инспектор, много тих и строг, който повтаряше името на жена си – тя си беше заминала преди година, но въпреки това побелелият, сух мъж държеше фотографията ѝ на шкафчето до леглото си и говорейки на особен диалект, който бе по-скоро холандски, отколкото немски, се взираше във фотографията и повтаряше въпроса си: „Нали така, Катрин?“
Третата пациентка в отделението беше Матилде. Тя не погледна към Иван, когато стажант-медикът влезе в стаята ѝ. Тясното ѝ лице изглеждаше спокойно. Матилде каза само, че на Коледа прави пикантни картофи с горчица и салата от броколи, че без да е опекла такава гозба, за нея Коледа не можеше да дойде. После помълча, без да го поглежда и изведнъж промърмори:
– А Мостът на лятото е толкова далече от тази стая… сигурно лятото няма да дойде за мен.
– Зеленчуците дават сила, фройлайн Крон… Матилде – добави смутено Иван. – Който обича броколи, със сигурност дочаква топлите дни на август – излъга той. – Достатъчно е човек да се разходи за минута по Моста на лятото.
Тази вечер, точно на Коледа, нямаше броколи и Иван, който си беше купил нискокалоричен колбас за вечеря, каза:
– Ето, представете си, че това е броколи.
Глупости, как може колбас да се сравнява със зеленчук, но Матилде го прие и каза: – „Данке! Наистина е прекрасно. Сега разбирам, че Коледа и този път ще дойде“.
Господин Остерхаут се обърна към Катрин от фотографията на нощното си шкафче и помоли Иван да изпеят „Щиле Нахт, хайлиге Нахт“, песента за тихата свята нощ, която довеждаше най-хубавия празник. Стажантът не умееше да пее и измърмори:
– Не мога…, но господин Остерхаут каза нещо на своя холандски диалект, после повтори на немски:
– Вие само започнете в началото. Аз ще си мисля, че и Катрин пее.
Иван седна на стола до леглото, от което господин Остерхаут, дребен като възглавница, го гледаше със сини, полупрозрачни очи.
– Щиле нахт, хайлиге нахт – подхвана ниско, несигурно бъдещият лекар.
Изведнъж господин Остерхаут зашептя:
– Да, чувам те, Катрин! Гласът ти е толкова топъл. Нежен е. Хубаво е, Катрин! Като онзи ден на Блаузее, когато за пръв път пя за мен.
Иван го гледаше. Този дребен човек, потънал в чистото легло, макар че съвсем, ама съвсем не умееше да пее, продължаваше с един и същи равен тон, с дебелия си басов глас и тежък холандски акцент – да шушне за тихата нощ, за святата нощ.
– Може ли – обърна се към него възрастната госпожа Винерт. – Може ли да ми звъннете на телефона, господин Остерхаут? Аз ще си представя, че се обаждат внуците ми от Чили. Знаете ли, понякога, когато минавах по Моста на лятото, те наистина ми се обаждаха. Още преди да съм стигнала на отсрещната страна, до коловоза с влаковете за Дюселдорф – телефонът почваше да звъни.
Холандецът не я чу.
Иван, който беше страшно пестелив, да не кажем стиснат, набра номера на фрау Винерт, заговори: – „Здравейте, фрау Уте Винерт…“
– О, ти ли си Тино, ти ли си Томас! – изрече кроткият щастлив глас на старата госпожа, който беше останал съвсем сам в празната стая на отделението. – Обадихте се, мили мои. Хубавите ми внучета! Обадихте се, знаех си, че ще го направите. Знаех си, че не сте ме забравили.
Иван я слушаше – този глас, който тичаше сред електроните на мобилната мрежа, беше светъл, като онзи хубав коледен ден в Чили, където сигурно беше топло и слънцето грееше, голямо колкото цялото небе. Иван я слушаше. Беше забравил, че трябва да плати за този скъп международен разговор. Гледаше госпожа Винер. Мълчеше. Струваше му се, че стои на Моста и лятото е дошло.
– Честита Коледа, фрау Винерт – каза ѝ той.
Така беше миналата година и оттогава бе научил, че магазините в целия квартал не работят, че трябва да отскочи до Холандия, до градчето Ваалс да си купи хляб. Можеше да чете за белодробни болести, разбира се, можеше да чете и за чревни болести, защото тъй или иначе изпитът наближаваше, тежък и огромен както всички изпити по медицина. Беше свикнал с книгите си, макар че пътечките между тях лъкатушеха и го затрудняваха, прекалено тесни – дълбоки до коляно, на места до пояс. Там бяха учебниците, които вече беше прочел. Доста неща беше забравил, затова щеше да прекара Коледа с учебник пред очилата си. Все пак жалко, че магазините са затворени, можеше да се разходи например до мола, където бе светло и подредено.
Вчера – пак той беше дежурен. Матилде, онова момиче с тясното спокойно лице, му даде едно дървено прасенце, каквито продаваха по петдесет цента в „Уолмарт“. Каза му:
– Да Ви донесе щастие.
Той нямаше какво да ѝ подари, затова на гърба на листа с менюто за следващия неделен ден написа: „Пожелавам Ви да оздравеете бързо. Весела Коледа!“
– Вярвате ли, че това ще стане? – попита Матилде равно, без особена надежда. Иван беше още стажант, знаеше, че Матилде е зле, но написа върху гърба на менюто за следващия ден: „Ще оздравеете. Гарантирам. През януари вече ще тичате по Моста на лятото.“
Госпожа Винерт разрови големия черен сак, грижливо прибран в щкафа ѝ. Подари му коледна картичка и ръкавиците, които искаше да изпрати на внуците си в Чили. Той написа на гърба на менюто: „Скорошно оздравяване“. На господин Остерхаут разказа за книгите и стаичката, в която живееше само за петстотин и осемдесет евро на месец, една прекрасна квартира, пълна с толкова много знание, че можеше да вдигне на крака всичките болни на света.
В клиниката бяха освободили по-леките случаи. След края на дежурството Иван нямаше къде да отиде в притихналия квартал. Беше сам. За коя година поред нямаше да лети до България? Съжали, че не си беше купил самолетни билети. Бяха толкова скъпи по празниците, но какво от това! Оставаше му да помисли отново за квартирата си. Да, чакаха го купища неща, с които можеше да се заеме. Материалът, който трябваше да преговори за изпита, вече не му изглеждаше неизбродим. Зад стъклата на прозорците дъждът, гъст и леден, летеше към пустата улица. Добре, че си беше купил Щолен преди няколко дни. Щеше да чете хирургия, можеше дори да стигне до първите тестове по кардиология. Щеше да напредне, а когато огромната лавина от знания заплашваше да го затрупа, можеше да се взира през прозореца. Така щеше да откъсне минути за почивка. Това със сигурност щеше да бъде прекрасно.
Ако поне дъждът бе затихнал, можеше да потича из празнично украсения град. Навръх Коледа по пътеките в градския парк нямаше да има хора, всички празнуваха някъде. Може би трябваше да вземе още едно допълнително дежурство, но не беше го сторил. Наблюдаваше дъжда – особен коледен дъжд, от който му стана студено, макар че в другия край на града Мостът на лятото вече месец беше окъпан в ярки празнични светлини. Беше изял и хляба, и втория пакет нискокалоричен колбас. На Коледа бе останал с книгите, от които можеше да прочете за каквито болести пожелае. Това би било разумно, датата на изпита го притискаше, но някак не му се искаше да потъва в учебника по хирургия. Миналата вечер беше изял мъфините със стафиди. Жалко. Беше забравил да напазарува още от супермаркета.
Може би трябваше да излезе на разходка въпреки дъжда. Улиците бяха толкова красиви, светло украсени, че му стана непоносимо да стои с книгите и с празничната чаша, в която никак не му се искаше да си направи зелен чай.
Дали така му се бе сторило, или някой наистина потропа на вратата? Иван не беше заключил. Толкова ли бе изгубил ума си заради искрящите светлини отвън, че бе започнал да си въобразява малкия град в България? Майка му, която сега също беше сама на празника, мостът над Струма, по който си бе отишло детството му и при майка му бе дошла есента. Топлият вятър, който бе запомнил и който никога не си тръгваше от сърцето му. Тесният горещ площад в градчето на Струма, където започваше щастието.
– Влезте – обади се за всеки случай Иван. – Отключено е.
Може би пощенската служба работеше в този дъжд, може би му носеха някакъв колет. Да. Вратата се отвори и в тясната му стая, пълна с книги, подредени на купчини до коляно, в малкото преддверие влезе възрастна, слаба жена. След нея се показа въздребен господин с прозрачно сини очи.
– Весела Коледа, докторе – каза жената.
– Още не съм станал доктор – измърмори Иван. – Фрау Винерт!
Старата дама пристъпи към него по тясната пътечка между книгите и го прегърна, нещо съвсем нетипично за стара госпожа от Аахен, провинция Северен Рейн, Вестфалия, където хората са сериозни и хладни като коледен дъжд.
– Здрасти, момче – каза старият господин, който също прегърна Иван. Нещо нелепо за побелял мършав гражданин, бивш данъчен инспектор, с прозрачни очи от Мьонхенгладбах, провинция Северен Рейн, Вестфалия. Там хората бяха точни, постоянни като студения коледен вятър навън.
– Господин Остерхаут – изрече несигурно Иван и за първи път, откакто беше в Германия, вече седем години, съжали, че стаята му е претъпкана с книги и няма къде да настани възрастния човек, от джоба на палтото на който се виждаше фотография на побеляла жена. Това беше Катрин, с която господин Остерхаут не се разделяше никога. След малко някой отново почука на вратата на тясната стая, пълна с познание, което можеше да излекува половината свят.
– Да – каза Иван, който не чакаше никого и нямаше нискокалоричен колбас, имаше Щолен, но хлябът със стафиди беше свършил. Дори зелен чай повече нямаше. А магазините в квартала, разбира се, не работеха на Коледа.
Влезе момиче, младо и слабо, русо, със сини очи, както повечето германки.
– Матилде… тоест госпожице Крон – измърмори Иван.
– Добре съм, както ми пожелахте… – заговори тихо Матилде. – Дори се разходих по моста… В болницата ми казаха, че… че сте си тръгнали. Нося това – добави тя и му подаде тава, от която миришеше на хубаво.
– И аз нося – каза госпожа Винерт. От нейната тава не миришеше на нищо, защото коледният ѝ специалитет вече беше изстинал.
– И аз нося. Като Ви гледам, предположих, че ви липсват навици да пазарувате, докторе.
Господин Остерхаут, който помоли да го наричат Людо, запя тихо „Щиле Нахт, хайлиге Нахт“ за най-святата нощ.
Матилде също запя. „Колко добър, мек глас има тя“ – каза си Иван, който въобще не можеше да пее. Но запя. Госпожа Виниерт, която им прошепна, че името ѝ е Уте, се включи в нестройния им хор.
– За тебе, Катрин! – каза старият Людо.
– За внуците в Чили! – прошепна госпожа Винерт.
– За тебе, Иван – каза Матилде.
И книгите, дори тези за белодробните болести, разбраха, че Коледа идва в тясната стая в Северен Рейн, Вестфалия.
– За тебе, докторе – каза старата дама.
– За тебе, момче! За нашия Мост на лятото – измърмори басово Людо. Само той се беше досетил да донесе вино, защото мъжете, каквото и да става, се сещат за вино. Иван обаче нямаше толкова чаши.
Но Коледа наистина беше дошла.
Снимка Росен Калпачки