Как градът прие загубената част от своето тяло
Проф. арх. Тодор Кръстев, д-р на арх. науки
Преди три години, при откриването на Втория конгрес на Българското дружество по белодробни болести, бях поканен от моя приятел доц. д-р Коста Костов да представя своя проект за Античния стадион. Тъй като неговата реализация беше предстояща, идеята на Коста бе делегатите да бъдат запознати с това, което има да се случва с историческия център на Пловдив. Днес, когато проектът е вече реализиран, мисля, че им дължа чрез IN SPIRO информация за случилото се.
Проектът за опазване, рехабилитация и градско обновяване на Античния стадион на Филипопол бе за мен изключително професионално предизвикателство[1]. Защо? Първо, в течение на години разкритите части на Стадиона на площад „Джумая” бяха най-тъжното място в Пловдив. Имах чувството, че градът е изхвърлил част от живото си тяло, опаковал я е с бетон и е оставил мъртвата материя да деградира, докато изчезне напълно. Особено плачевно бе състоянието на подземното археологическо пространство, там, където по фантастичен начин се срещат няколко антични пласта: антична улица от І век, Стадиона и крепостната стена от ІІ век, Акведукта от ІV век – това пространство се използваше като нерегламентирана градска тоалетна… В резултат пловдивчани наричаха мястото „Дупката”, което май казва всичко. Предизвикателството бе, нещо, което се намира на дъното на градския живот, да бъде възродено и превърнато в привлекателна и желана ценност на града. Второ, днес съществува предубеждение, ясно изразено наскоро от един археолог: „няма по-скучно нещо от български археологически обект”. Тази глупост ражда друга, вече много по-опасна глупост. Убеждението, че заради туристите трябва скучната археология да бъде разкрасена, доизмислена и доизградена хипотетично, без значение как точно е изглеждала някога. Следователно, няма проблем да пробуташ на бъдещите поколения един фалшификат. Според Венецианската харта – „Хипократовата клетва” в нашата област, това е вид морално престъпление. Според нея съхраняването на Автентичността е основен етичен императив: „реставрацията свършва там, където започва хипотезата”. С други думи, да възстановиш хипотетично ръцете на Венера Милоска е все едно да я разбиеш с чук. Въпреки това, и сега в България се изграждат нови „крепости” (вж. Трапезица, Созопол и др.) с функциите на „туристически атракции”, нещо, което ще нанесе поредния удар върху нашето наследство. В случая с Пловдив, предизвикателството бе да докажем, че автентичният паметник може да привлекателен и интересен за хората.
На трето място, в градската среда, включително в Пловдив, археологията най-често съществува като механичен сбор от мъртви експонати – самотни парчета от някогашното антично градска тяло. Оставени сами на себе си, днес те са неразбираеми и изолирани от градския живот, което ги прави безсмислени и безинтересни. В Пловдив античните фрагменти, колкото и да са забележителни сами по себе си, не дават никаква представа за уникалния античен пласт на Филипопол. Така в града остават места без памет: например, по главната улица „Княз Александър І” нямаше никакъв знак, че под нея съществува уникалната 200-метрова структура на Античния стадион, с величествени входни пилони на пл. Каменица, чиито импозантни релефи се съхраняват в Музея (но на мястото не съществуваше никаква информация за това!). Възможно ли бе днес, в съвременния град да бъде възродена представата за цялостния античен пласт, в който отделните фрагменти биха получили смисъл и значение?
Обичам Пловдив, не само защото ми даде шанса да поема тези предизвикателства. Още през 2007, по време на работата ми върху Общия устройствен план на Пловдив, предложих градска стратегия за създаване на „Подземен музей на Филипопол”: интегрална система от археологически пространства, комбинирани с привлекателни функции, която би създала възможност хората да обхванат античния пласт в неговата цялост. През 2008, в нашата Асоциация за културен туризъм, изготвихме идеен проект за Античния стадион и предложихме на Областна администрация Пловдив да кандидатства с него пред Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, съвместно с партньорите: Община Пловдив, Асоциация за културен туризъм и Норвежки директорат за културно наследство. Проектът бе високо оценен, като с получените близо 1 млн. евро бе успешно реализиран до настоящата година. Какво по-точно се случи?
За нас най-важно бе хората да разберат сложната и уникална историческа стратификация на мястото, да видят невидимата връзка между познатото „ГОРЕ” и неизвестното „ДОЛУ”, да почувстват миналото и това да им бъде интересно. В началото бе актът на ОТКРИВАНЕТО – „разопаковането” на археологията към града. Бе разкрита импозантната крепостна стена (под ръководството на археолога Мая Мартинова–Кютова), премахнати бяха тежките и амортизирани бетонови рамки, изрязана бе съществуващата бетонова плоча (от 1978), за да отговаря напълно на автентичната геометрия на Стадиона. С плавни зелени скатове крепостната стена се разкри пред публиката, очерта се чашата на полукръглата част на Стадиона (зеленината е най-добрата среда за изява на археологията!); стъклените парапети позволяват пълна видимост към археологическата структура. Някой би попитал, защо липсващите седалки на амфитеатъра на Стадиона не бяха попълнени с техни копия – нали седалките са типови? Защото над всичко бе стремежът към пълно съхраняване на Автентичността. Субстанцията липсва, но изразително се очертава със зеления скат автентичната структура на Стадиона. В същото време болната материя бе оздравена, консервирана и защитена за бъдещето. В известен смисъл консерваторът е вид лечител на паметника, той поставя неговата диагноза, лекува го, поддържа живота му.
Ключов проблем бе как да бъдат изявени пластовете – видими и невидими, как мъртвият експонат да заживее в градския контекст? С помощта на градски дизайн, озеленяване и художествено осветление на повърхността на площада днес са изявени всички невидими ценности: античната улица, скритите линии на Стадиона, продължението на крепостната стена, направлението на Акведукта. Обърнете внимание например върху пилоните на Акведукта. Техният оригинал е съхранен само до нивото на площада, над повърхността нямаше никакъв знак за тях. Сега продължението им над площада е осъществено чрез вечно зелени храсти (не с имитация на „акведукт”!) – с уважение към въображението на съвременния зрител. А на пл. Каменица са маркирани в настилката внушителните очертания на входните пилони на Стадиона, нещо повече, издигнати са на тяхното оригинално място в пространството и в естествен размер образите на оригиналните релефи, съхранявани в Музея – така се осъществява липсващата до сега връзка между Музея и Мястото. В резултат се очертава забележителното съчетание на пластове от различно време – от най-древните до съвременния. Изявява се образът на времето, представата за историческата еволюция на Вечния град Пловдив, уникалният ДУХ НА МЯСТОТО.
В съответствие със стратегията на Подземния музей на Филипопол, в подземното пространство е въведена привлекателна функция: презентационен център, места за покупка на сувенири, за прожекция на филми и образи. Осигурен е достъпът до него на лица в неравностойно положение чрез асансьор и рампи, а на повърхността на площада – чрез макет и брайлова азбука за незрящи. Ще отбележа, че днес достъпът на хора със затруднения до повечето археологически ценности е невъзможен.
За да бъде запълнена липсата на информация за невидимите ценности, проектът предлага развита цялостна информационна и мултимедийна система. Тя съществува дискретно на мястото и разпространява знания за ценностите, дава ориентация на хората за античния пласт, връща виртуално някогашния образ на Стадиона. Например, от античната улица на долното археологическо ниво някога се е откривал поглед към цялата дължина на грандиозното 200-метрово пространство на Стадиона. Днес това е невъзможно – пространството е засипано, над него е съвременната Главна улица. Но чрез панорамна стена с 3D модел зрителят вече има шанса да го види от същата гледна точка точно така, както е изглеждало в древността. В проекта е заложено и бъдещо развитие на тези възможности – под главната градска пешеходна зона ще бъде прокарана подземна улица на археологическо ниво, от която ще има пряк достъп до разкритите фрагменти от седалките на Стадиона в сутерените на магазини. Всички разкрити до сега части от Стадиона ще бъдат обединени в достъпна и разбираема система. А на повърхността всяка вечер ще се провежда 10-минутен спектакъл „Звук и светлина”, в който като с машина на времето ще можеш да се пренесеш назад през вековете, подпомогнат от художествено осветление, звук и мултимедия на ЛЕД екрани (в зоната е вече заложена кабелизацията на тази система).
Важно е, че проектът за Античния стадион е замислен като цялостен културен проект и завършен туристически продукт с публикация, дипляна, CD, промоционални продукти и др. Не е без значение и фактът, че по време на реализацията бе организиран Център ad hoc за градска археология, който обучи около 70 млади архитекти, археолози и градски мениджъри – именно днешната липса на комуникация между тях е една от причините за тъжното състояние на градската археология.
За нас бе неописуемо удоволствие да установим, че градът прие загубената част от своето тяло и я включи в градския живот. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи на един архитект. Нещо като благодарността на вече здравият пациент към неговия лечител.
[1] Проф. Тодор Кръстев, д. а. н. – ръководител, арх. Р. Пройкова, арх. Д. Георгиева, арх. М. Велков, арх. В. Коларова, арх. Ж. Ташков, арх. Д. Мущанова, Н. Стоянов, доц. арх. Б. Георгиев, арх. Ж. Джугаланова, М. Мартинова-Кютова, археолог