Владимир Гаджев, джаз критик и писател
Да започнем с новината, която без всякакво съмнение ще събуди интерес сред посветените в музиката: саксофонистът Анатоли Вапиров пише мемоари за битието си на джазмен. Този литературен труд на варненеца може да се окаже много важен за нашата колективна памет, за историята на джаза не само в България, но и в Европа. И тъй като почти половината от живота му преминава в България – за малко в София и сетне във Варна – спомените и оценките са важни и за нас.
В България Анатоли Вапиров пристигна през 1986 г. с авторитета на артист от авангарда на руския джаз, по-специално на неговата следвоенна Ленинградска (Санкт Петербург) школа. Солидната му подготовка в елитната Консерватория на старата руска столица (1971-1977 г. като студент и аспирант, а до 1982 г. като преподавател по саксофон и импровизация) позволява на Анатоли Вапиров и до днес да свири еднакво убедително в стилистиката на по-старите направления и стилове в джаза. Но също така и в цялата класическа музикална литература, създадена за саксофонната фамилия. Тези негови умения намериха почва и приложение в различните концерти и оперни спектакли, изнасяни във Варна, Русе, София и още няколко отзивчиви градове. А в композиторския му портфейл се наброяваха не едно и две крупноформатни произведения, реализирани с изцяло джазови средства, или с отделни елементи от това музикално изкуство. С тях ние се запознавахме чрез внасяните грамофонни плочи на звукозаписната фирма „Мелодия“. И така, плоча след плоча установихме, че наред с Концерта за кларинет и струнен оркестър (1982), Десетте джазови сцени от „Макбет“ (1983), рок балета „Маскарад“ (1984), поставен на сцената на оперния театър „Киров“ (прочутия Мариински театър), балета „Макбет“ (1984) и др. се прокрадваха и някои отпращащи към България заглавия. Нямахме задоволително обяснение за този интерес към музикалното наследство на страната ни. Но с удоволствие слушахме записи на „Тракийски дуети“ (с рокпианиста Сергей Курьохин) от средата на 70-те години или издаденото и тиражирано от „Мелодия“ „Българско рондо“ (1977). Някои от тези произведения послужиха като импулс за създаването на чудесни, богати като инвенция документални филми (неизвестни у нас и до днес!) от Ленинградската телевизия и ВВС, Лондон. Разгадаването на този доста необичаен интерес към българските фолклорни източници дойде доста по-късно, когато се разбра, че бащата на Анатоли Вапиров е българин, потомък на изселници от Ямболско, напуснали страната ни още в средата на XIX век. Императрица Екатерина им дава земи в степите край Азовско море, където в Бердянск се ражда и бъдещият музикант.
Присъствието на джазмена в България стана забележимо още от самото начало на установяването му в страната. Главно на ментално равнище, защото той привнесе по-висока артистична амбиция, зададе по-далечни творчески хоризонти и нагледно показа колко е важно изкуството да си поставя по-високи художествени цели, да ги постига и да продължава напред. Това не се хареса на солидното консервативно крило на джаза у нас, задоволяващо се с чисто изпълнителски роли или пък с охрана на собствения обществен статус. Анатоли Вапиров не им обърна особено внимание, което още повече ги отдалечи от музиката му. Но пък тази музика започна да звучи на три континента – Европа, Америка и Азия, където той и оглавявани от него състави гастролират в клубове, на концерти и фестивали.
Може без преувеличение да се каже, че „българският период“ на Вапиров му отвори пътя към световните сцени и международното признание. За това, естествено, много спомогна и създаденият от него още през 1992 г. международен джазов форум в рамките на фестивала „Варненско лято“. Този форум продължава да е единствен сред себеподобните у нас, който фокусира вниманието си върху съвременното творчество на джазмените и тяхното комплексно присъствие на сцената във Варна. Така в програмите му до година след година се откроиха няколко направления, които са далеч от комерсиалния подход и – най-важното! – възпитаха своя вярна и разбираща публика. Можем да споменем непопулярния в Америка free jazz, широко разгънатата панорама на направлението world music, някои образци на екзотичните за България clezmer jazz и manouche jazz, но и хронологически по-стари, главно следвоенни стилове. От географска гледна точка фестивалът представи най-креативните джазмени от страни около Черноморския басейн, което при по-голяма настойчивост и отзивчивост от тяхна страна можеше да прерастне във важен регионален форум на джаза. Не стана! Засега! Но пък Анатоли Вапиров имаше съзнанието и успя да постигне нещо друго, също така важно – цялостното документиране на всяка фестивална проява. Така се натрупа звукозаписен фонд, съпроводен понякога и от филмов материал, който като на длан регистрира цялата история на джазовото „Варненско лято“. Това е документално богатство, с каквото не разполага нито един друг подобен форум, провеждан у нас през последните 40 и повече години. Към него се снаждат и все още дописваните мемоари, които засега носят закачливото работно заглавие „Спомените на Вампира“. Този целокупен документален архив вече представлява богат фонд за изучаване на джазовия живот у нас, както и за някои върхови постижения на най-изтъкнатите ни артисти и ансамбли.
Анатоли Вапиров има и още един важен принос в този живот.
По негова инициатива още преди 20-тина години във Варна се създаде и регистрира първото в страната джазово сдружение, послужило като организационен фундамент на това музикално изкуство. Примерът му бе последван във Велико Търново, в Русе и Бургас. Макар досега да липсва обща национална рамка, тя е единственият път за приобщаването ни към европейските структури на джаза и произтичащите от това предимства.
Честит юбилей, Толя!
