Предисловие

„…аз съм щастлив човек: обичат ме тези, дето бих искал да ме обичат, ненавиждат ме точно онези, дето бих платил да ме ненавиждат”.

 Константин Павлов

InSpiro*, колеги!

Много е нездравословно в българското здравеопазване, което се е впило в телата ни като креватна дървеница. Няма ефективен диалог между лекарите и Системата на тяхното предизвестено професионално унищожение. Когато трудът на медиците се измерва с количество клинични пътеки, не може да се очаква световно качество. То ще дойде, когато си отиде Системата. Няма такива каръци като българските медици. Безнадеждни мазохисти, работещи на ишлеме, удържащи на бой, глад и арести. В държава с 40/100 000 заболеваемост от туберкулоза и закрити специализирани белодробни диспансери повече ни отива ролята на мъченици. Заради недъзите на Системата смърдящи на жълто медии наричат лекарите убийци, тарикати, некадърници и им отнемат радостта от професията. Случайни журналисти рият в мръсотията като диви прасета, а други се държат като джуджета, които мечтаят да бъдат плодовити като Дядо си Коледа. Някога Чърчил казал на събралите се около него журналисти: „След като се уточнихме, че сте проститутки, кажете каква е цената ви?”. Мога да позная. Не по-висока от тази на единадесетте (дванадесетте?!) „апостоли-слухари” в Светия синод, Бог да ви пази от светената им вода и тайните им вечери. Както пише онзи неприятен тип Карбовски: „Всяка власт е дадена от Бога, дори и тази, която служи директно на дявола”. Вече не бих се доверил на поп, без да съм го прекарал през детектор на лъжата. След безсрамните разкрития в Синода и обясненията на варненската митрополия по повод историята с лъскавата лимузина на агент Ковачев (Кирил), ми се натрапва още една мисъл: „Да говориш без морал е най-опасно, ако си облечен в расо”. Когато един църковен служител се вози в очевидно скъпа кола, не трябва да се държи като нагъл пладнешки хайдутин. Жоро Чалдъков написа скоро: „Развивайте моралните си рефлекси – радвайте се и се учете от умните и морални хора”. Точно тази мисъл трябва да виси на портата на Светия синод. Иска ми се в България да действа мюсюлманският закон на талибаните (научих го от Димитри Иванов). Когато мюсюлманин с талибанска кръв каже на жена си три пъти „Не те искам”, тя трябва да си ходи. Това е достатъчно за законен развод. Кой казва, че при мюсюлманите няма добри закони. Така искам да се разведа със Здравната система, НЗОК, клиничните пътеки и Светия синод. Не желая да чета и писанията на самозвания графоман Евгений Дайнов, който се намърда между бедрата на демокрацията и пише срещу медиците небивалици за хонорар, по-висок от заплатата на начинаещ лекар или опитна медицинска сестра. Такива като Дайнов са осеменители на лицемерието и не вярвам на обществената им загриженост и топлината на чувствата им. Както беше казал един от американските президенти, „ако усетиш топлина,  да знаеш, че си се напил и си пикаеш в панталона”.  Колегата Жоро Байчев ми написа, че „истината трябва да стои в очите, върху дланите и езика”, а аз си мисля, че в България твърде често имаме толкова истина, колкото е кофражът и арматурата в гърдите на някоя Златка. Затова лицето Дайнов да ходи да вари ракия и претака зеле в с. Миндя, защото правописните му грешки предизвикват дружен смях в интернет-форумите и ще му препикаят професурата.

Президентът Шарл Дьо Гол се срещнал с френски карикатуристи. Привикал ги при себе си Генералът и на въпроса им защо го прави, отговаря: „За да ме разгледате по-добре, преди да започнете да ме критикувате”. В България безкритичното обругаване е национално упражнение от задължителната програма и се случва без предварително разглеждане на субекта. Колкото по-успял с талант и труд, толкова по-подходящ за жертва. Най-добре е жертвената овца да е известна като Христо Стоичков. Един български научен пуритан, известен само в пределите на домашната си тоалетна, реши, че Ицо е недостоен за почетната титла „хонорис кауза”. Само защото му се струва недостатъчно образован. А още от усойното време на зрелия социализъм е известно, че всеки полуграмотен българин може да се образова, стига да има търпение и упорство. Както пише журналистът Калин Руменов, ако воплите на подобни псевдоинтелектуалци „не са псевдоаристократични клубни комплекси – трябва да са топли селски чувства към случайно наминал другоселец през нашата кръчма”. Ето един пример със самобитния Василий Шукшин, който при явяването си на приемен изпит в Московския държавен университет по кинематография (МГИК) на въпроса на комисията дали е чел „Война и мир”, отговаря просто – НЕ. Немислимо за един съветски интелектуалец. Колко българи ще признаят своята недостатъчна грамотност и професионализъм? Затова вместо на такива като Шукшин, ще се радваме на „световни хитове” като „Мисия Лондон”, чиято стилистика и език са взети от драм-кръжока на бургаските хамали и са непонятни за средния европеец. Нещо като виенска торта със зелева чорба. И понеже си нямаме много стока, която да има евроцена, трябва да тачим Стоичков, киселото мляко и таратора. Какво ли би казал „елитарният” плов­дивски доцент Цветозар Томов на британската кралица, която връчи титлата „сър” на футболния треньор Алекс Фергюсън? В сравнение с титлата „хонорис кауза” от Университета в Оксфорд, дадена преди години на Диего Марадона, тази на Стоичков е като геврек с голяма дупка. Покрай Христо скромният Пловдивски университет има шанс да стане толкова известен извън България, колкото никога не е бил. Малцина знаят, че няма български университет измежду първите 500 университета в света и ни е нужен супершанс, за да ни се случи някога. По-скоро ще влезем в „Гинес” с най-много професори на глава от населението и с двама-трима пишман-доценти за научен разплод. Вече трудно различаваме понятията  „български принос в науката и принос в българската наука“. Така се объркахме в балканското си тесногръдие, че заприличахме на гинеколог, който е открил микрокопие на „Тъй рече Заратустра” във вагината на фолкпевица. Няма свършване нашата самонадеяност. Както се казва, всичко си има край, само саламът два.

Всички простотии на медиите, системата, синодалните отци и нашенските интелектуалци ще си ги носим като акне. Към тази напаст трябва да се отнасяме като онзи циганин от разказа на Радичков, който като видял малките циганчета да се въргалят в една кална локва, възкликнал: „Лебеди мои!”. Такива са и нашите лебеди. В „турско” смe имали Мидхат паша, а сега си имаме полу­грамотен Цар Киро. Първият е работил държавнически за своя вилает, вторият години наред го граби и деморализира с неплатени данъци и самоуправство. Скоро ще ни дотрябва един нововремски Филип Тотю да ни защити от нагли цигани като Кирил Рашков. За утеха ни остана онова, което изписаха хората от Катуница върху един плакат: „Бог да пази България! Държавата на колене пред един неграмотен циганин!“. Сякаш чувам как Алберт Айнщайн изрича: „Има само две безкрайни неща – вселената и човешката глупост. За първото не съм сигурен.”

Мечо Пух беше казал, че малките неща заемат най-голямо място в сърцето. Този брой е посветен на такива малки неща – периферните (малки) дихателни пътища. Ще откриете отговори на почти всички въпроси – какви патогенетични процеси се разиграват върху един тенис-корт, разположен във вашите гърди, за ползата и ефективността от лечението с малки частици, за предимствата на това лечение, за новите инхалаторни технологии, доставящи малки частици. Доверил съм се на приятели, които уважавам не само заради техния професионализъм. Отношението им към темата е достатъчно отговорно, за да им поверя текстове, които предизвикват. Винаги се справят по-добре от очакваното. Смеем да се надяваме, че след този брой всички ще знаем повече, макар че „колкото повече учиш, толкова повече знаеш, колкото повече знаеш, толкова повече забравяш, колкото повече забравяш, толкова по-малко знаеш.”

Какво още се случи до отпечатване на броя

Дадохме път на новия дългодействащ бронходилататор Indacaterol и се надяваме да оправдае нашето доверие.

Ревизия на световната инициатива GOLD, която препотвърди предимствата на бронходилататорите в началната терапия на ХОББ, но даде допълнителни основания и за по-ранен старт на комбинирането им с инхалаторни кортикостероиди.

На 11 февруари ни напусна Уитни Хюстън – най-великата Дива, която е почела с гласа си света на поп-музиката. Тя беше истинско вдъхновение за мен, а вероятно и за много от вас, които са сигурни, че гениалните певици останаха с една по-малко. Ако някой от вас е проследил директното предаване на церемонията по погребението на Уитни по BBC News, е станал свидетел как един такъв трагичен повод се превръща в празник за всички, които обичат красивата и даровита музика. Всичко това се случи в баптистката църква New Hope в гр. Newark, щата Ню Джърси, където Уитни Хюстън е пяла като дете. След тази прощална церемония вече със сигурност знам защо българската православна църква няма шанс да остане близо до хората.

Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!

Пишете ми безразсъдно смело на:

koro_55@vma.bg

Коста Костов

март 2012

_________________

* Игра на думи, съставна от spiro – дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се и in-spirаtio – вдъхновение