Ласло Наги е унгарски поет, преводач, публицист, график, роден в с. Фелшьо Исказ (Западна Унгария). Следва няколко години живопис в будапещенската Художествена академия, завършва литература в Будапеща. Автор на книгите с поезия: „Изчезни, болко!” (1949), „Пожарникарят в ръжта” (1951), „Годеник на слънцето” (1954), „Радостите на неделята” (1956), „Осланен майски празник” (1957), „Химн във всяко време” (1965), „С лице към морето” (1966, 1972), „Небе и земя” (1972), „Скитник в стиха” (1973), „Избрани стихотворения” (1976) и „Камбаните бият за мен” (1977). Пребивава с литературна стипендия в България през 1949-1952 г. След завръщането си в Унгария е редактор и активно сътрудничи на литературния седмичник „Елет еш иродалом” („Живот и литература”). Превежда три сборника с българско народно творчество: „Сабя и цитри” (1950), „Кръвта на соколите” (1960), „Свещи по гори и поля” (1976), както и класическа и съвременна българска поезия: Ботев, Яворов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, Ламар и др., включени в няколко антологии на българската поезия. Издава и сборник на народната поезия на южните славяни. Преводач на Р. Бърнс, Ф. Г. Лорка, Дилън Томас и др. Почетен гражданин на Смолян (1976), където има и къща музей „Ласло Наги”. На български език е превеждан от Атанас Далчев и Александър Муратов, Вътьо Раковски, Григор Ленков, Димо Боляров, Иван Радоев, Йордан Милев, Михаил Берберов, Найден Вълчев, Нино Николов, Александър Миланов, Светла Кьосева и Кирил Кадийски („Когато закънти земята”). У нас са публикувани книгите му „Обожаване на горещия вятър” (1976), „С лице към морето” (2002) и др. Носител на наградите „Атила Йожеф” (1950, 1953, 1955), награда на българския ПЕН-клуб (1959), „Лайош Кошут” (1966), „Златен венец” на Стружките поетични вечери (1968), орден „Кирил и Методий” І степен (1969), Международна Ботевска награда (1976). Умира в Будапеща, където е и погребан. Стиховете му са преведени на 15 езика.
По повод откриването на бюст-паметника на Ласло Наги в София, за 90-годишнитата от рождението му (дело на проф. Георги Чапкънов), издателство „ЛИЦЕ ПРЕС” издаде нова книга „Не обяснявай чудесата – чудодействай”. Съставители са Павел Славянски и д-р Тошо Дончев.
ОПЛАКВАНЕ НА ЖРЕБЧЕ
Майка ти бе бяла, ала ти си черно,
майка ти зариха, ала не разбра ти,
легнах аз до тебе, милвах те кахърен,
от сърце те жалех, конче кадифено,
бяха ти ушите толкоз много меки,
че ги вземах просто за уши на зайче,
на врата – звънченце с панделка червена,
но ти не звънеше, конче кадифено,
слушах ти сърцето, тупкаше едва то,
модрите ти ноздри със перце докосвах
и от твоя издъх то едва трептеше,
от сърце те жалех, конче кадифено;
биберона вече беше ти ненужен,
своя слепоочник удряше в земята,
хапеше езика с млечните си зъби,
жаля те аз, жаля, конче кадифено,
кожата одраха, метнаха на слънце,
сложиха те в гробче под самите вишни,
призори зората ще измие кротко
костите ти крехки като на детенце,
с черната ти кожа ще ушият шапка,
кожено калъфче за шише от вино,
жаля те аз, жаля, конче кадифено,
сочната люцерна зайците ще хрупат,
докато лудуваш нейде сред звездите
и оттам ме риткаш право във сърцето
сняг погреба вече нашите надежди,
от сърце те жаля, конче кадифено.
/Атанас Далчев, Александър Муратов/
ОГНЕНА СВАТБА
Пищи небето – върху нас ще падне.
Земята се люлее; и грамадни
изпъкват камъните. В сухата трева
протракват кости на железни божества.
От треска устните на майката горят,
детето търси сухата й гръд,
семейства оредели и моми разплакани,
потропвайки с нозе, зората чакат.
Настъпи мир за миг,
поиска мляко руският войник.
Жестоки ангели със дробове железни
поискаха небето да изчезне.
Легни в пръстта, не гледай самолета!
Дъжд фосфорен вали по голите дървета.
Приятел или враг над нас се радва?
Чий грях е огнената сватба?
Пращи и пука плам и дим в едно
по покриви и купи със сено.
Над къщиците пламъците гъсти
в небето се заклеват с дългите си пръсти.
По улицата само аз съм дързък.
Полето е осеяно с мъже, които бързат
и хленчещо повтарят: майко.
Безпомощни за помощ те се вайкат,
в обора дъсчен малкото жребче гори,
кон цвили, яслата пращи в искри
и кравата сред пламъци се тели.
Воловете са като въглен почернели.
Самотнико, не дръзвай пламъка да прекосиш!
Не е възможно нищо да спасиш!
/Иван Радоев/
ГОНИТБА
На кон в равнината с води придошли полетях.
Сърцето ме гонеше, коня подгоних без страх.
И падаха около мене чаршафи от пяна:
би рекъл човек, че са сняг сред полята останал.
Препусках тревожно, но силите в моята гръд,
уви, не успяха коравата плът да сломят.
Играчка бе тая вода засияла и дива,
но и небесата не искаха да ме дарят
с прекрасния поглед на мойта изгора красива.
/Атанас Далчев, Александър Муратов/
БЪЛГАРСКИ ТАНЦ
Тъкмо да отдъхна, споменът ме грабва.
Дните се събират в кълбеста мъгла,
споменът разсича дните с тежка брадва,
виждам южно слънце с огнени крила.
Винена трапеза. Време отседлано.
И сред нас – Бояна. – Хайде де, стани! –
Кларинета писна, тя разкърши рамо,
впусна се и ситни стъпки заситни.
Долу прокопават белите поляни
и с тракийски каски люшкат се цветя.
Весело поглежда тук-таме Бояна,
кръшно поприкляква и подвиква тя.
Върховете лягат под нозете ниско,
а Бояна литне, спре се, закръжи,
сякаш се бои, че равнината иска
здраво да я сграбчи, да я задържи.
В кладата на танца огнена стихия
щедро се разгаря, прелестно пламти.
О, Бояно, в танца, в древната магия,
силна и безсмъртна ще останеш ти.
Миналото страшно в този танц се влива
и кървят мъгли над снежния Балкан.
Късат се сърцата като цвят от слива
и върхът надвисва като ятаган.
В този дъх задъхан чувам аз пръхтежа
на поени с кърви алести жребци,
Черен османлия стъпкал е надежди,
стъпкал е пантофи с медени звънци.
Тя танцува, стрива сякаш от земята
чорбаджийски кости, криви като клек.
Вихрените стъпки стъпват по-нататък,
сякаш че отритват немеца проклет.
Тя раздрусва с танца вековете стари,
на врата й плаче наниз от пари –
вързани царе, султани и боляри
зеят срещу мен и нанизът гори.
Тя танцува, кърши кръшна ръченица,
гледам я и виждам тебе, свобода,
с огън обгорила черните зеници,
звъннала със наниз, пламнал над гръдта.
Спря Бояна. Слънце слиза по вечеря
с тая дивна прелест и руменина.
Гледах я замислен, чаша тя намери,
чукнахме се, пих от южните вина.
/Нино Николов/
ОГЪН
Огън,
ти си прекрасен,
ти пулсираш със звездна сила,
разпалиш ли локомотива,
подгони го до смърт, да не чувства
тежестта си самотна и черна;
огън,
ти си прекрасен,
вдъхновение, корен на всичко,
разцъфти у ранената птица,
както можеш, така я обгаряй,
не за пепел от кости е тука,
а за дума, с която се съмва;
огън,
ти си прекрасен,
победителю на айсберги,
не оставяй човек да старее
и с бради да обрастват душите!
Там, където студената трезвост
знае стока и знае продажба –
облечи ни в одежди вълшебно-червени,
насърчи ни за вечното забранено,
поведи ни на пурпурен бал в снеговете,
кралю на моята младост,
огън!
/Нино Николов/
РЕЦИТАТОРКАТА
Спомен от едно очарование
Прозорецът на Жана Николова е разтворен
към светлина, тополи и море
от живи пъпки, към водовъртеж от пари –
но тя обръща гръб на пролетта,
напразни са виденията, яростния бой
на черните и жълти птички, кървавите капки
по човките, хвърчащите пера –
защото и на планината гръб обръща,
на среброжилестото чело, на бялата завеса
от снежни водопади; тя нехае,
че се боричкат мечки в ринга на дъгата,
че потъмнява младата зеленина,
разбивайки стените й ежеминутно,
че див глиган грухти срещу звездите, че изравя
със зурлата лилава мъничка пола,
че теменуга на луната той поднася –
защото и на планината гръб обръща,
на вечността обръща гръб,
на завъртелите се в звездни люлки сили
и на космическия крал, пулсиращ с ритъм друг,
на светещите трупове из Космоса,
на плуващите с дълги шлейфове комети –
гигантски вихър на материята, -
защото нашата трагедия е сто пъти по-интересна,
защото нашата трагедия е моята и твоя кръв
и сблъскването на душа с душа – и нищо
не са пред нея катастрофите космични, -
човекът в нея само блясва истински,
тя смита в нищото небесните нелепости,
от плещите й слитат пролети и птици,
опиянени странни същества; изчезва
светът и кулите му, съществува само тя
в коприната от нощ, но не от траур,
цъфти от огъня самоубийствен на поетите,
от гърлото й ангел бял се ражда,
ах, ангелът на съдбоносна страст – и рухва
параклисът на нейното самотно тяло,
изскача византиец с грива и крила,
пред прага на зъбите й застава,
започва да расте, превърнат в треска,
невероятен дял, блян на кръвта,
изпълва нажежения до бяло въздух,
разчупва се на две, главата му към мен полита,
като градушка бисерните му крила ме шибат,
короната му е огромна нощ за мен,
мой свят, пред който ням стоя,
магьосан от творенията на Гласа,
стоя на колене пред пепелището действителност,
където нищо е часовникът на настоящето,
а каменният календар на маите – скрижал,
защото чувам само омагьосващия Глас,
как литват мислите една след друга,
как по веригите от блеснали вълни
се рее вечната и тъмна платноходка,
а тук една усмивка струва цяло царство,
върти около себе си планети,
отсечени глави, балади с кървавочервени
листа от лавър, свити на венец,
за да боли сърцето; черните пиявици на веждите
трептят вместо небесната дъга
и с трясък боен шлем на хиляди парчета
разбива стъкления купол на небето,
за да избликнат сълзите неудържимо,
дордето долу ненаситните орли
като рала омръзналата мърша порят,
а яростта бушува, яростта бушува,
плющят неукротими знамена
и сабята облича булчина премяна,
да спи с тиранина; и зеленее
сред ледните дворци маслиново дръвче
и възвестява парцалива свобода
с рубините й: страшни рани в конските гърди,
защото този мит е вечен, вечна – вярата
и Лазар, който скита по зелените гори
и къса вехтата си риза о трънаците,
ала по хълмите, покрити с агнешки глави,
пристъпват почернелите тополи оплаквачки
с теб оплакват те, любов невинна,
заради теб на колене се свличат,
клетвопрестъпниците мрат и в кървав сняг
разкъсват седмото си покривало
и само тежкото проклятие цъфти,
в пропуканите си уста го вземам
и от Гласа се уча да проклинам,
любов живителна, заради нас крещя:
който ни, либе, раздели,
чумата да го затрие!
/Григор Ленков/
ДЖОНГОЛСКА
Димяща овнешка глава, сърце на бик балкански с вино
на поднос шества като лунен диск в червения салон,
в леглото яростта на Черното море
кипи, бушува, стене, смъква игото на свяна
от себе си, защото с пламък северен се слива,
звезда с душата на жребец, дървото на забраната сломил,
обезсмъртен, защото празникът му винаги е смърт,
даряващ на земята сняг, голям бял траур,
оплакван от високо полетели бели лебеди,
екстаз от глухия безкрай, снеговалеж в зори,
покривай всичко, нека бързащите колела изчезнат,
пилоти, стюардеси, летища, замрете под снега,
повреда в самолетното крило – бъди, бъди
и нека челюстите на търговците преживят безполезни сънища
тук, в моя мраморен хотел, далеч от упреците на осиротелите,
и нека в тази безконечна нощ се движи асансьорът само
с единствен пътник, искрена китара, чийто звън
отеква в пагубната тишина – Джонголска, -
вълшебен звън, когато синята звезда, събудена от своя траур,
жадува чашата, която никой никога не е изпил до дъно!
/Григор Ленков/
КОГАТО ЗАКЪНТИ ЗЕМЯТА
Когато закънти земята, знаех,
че мама към сърцето ми върви
и ме подема там, където се възнасят
дъхът на мляко, билки и треви;
на люлката разплаканите порти
усмихната разтваря бързо тя
и своите кладенци освободила,
присипва ме във Всеобятността.
По-късно виждах как чували тежки
тя носи към далечен селски кът;
около кръста й чугунни нощи
беззвездни и безлунни се въртят;
от захарно цвекло тя реже зиме
парчета – те примамливо блестят,
през пламнали от мълнии полета
по бяла риза тя върви без път.
И знаеше представата ми вече,
че тя е Майката Чудесна; аз
я виждах да трепти между дъгата
и клоните на листналия бряст.
Напразно с прицел дирят я. Над нея
оръжията страшни нямат власт –
безследно и безкръвно преминават
куршумите им като през мираж.
От приказките Бялата кобила,
откърмила ме смел юнак, е тя;
закон и слово носи тя за мене
във свойта огнедишаща уста,
залепва ме за своя гръб и литва
под храстите на мътни небеса,
та само шиповете им вълшебни
да решат мойта бухнала коса.
Европа, ето аз съм тук, сред тебе,
Европа – фокусът на моя страх,
насладата и мечът в тебе властват
с небивал и за варвари размах.
Аз, дрипав между твоите пищяли,
о, готика, надигам своя стон –
тук архитектите ти мойте жили
усукват по колони от бетон.
Но музика – отвъд местата лобни
на моя залез, – музика гърми,
там гривата на майка ми прелита
на вечна смърт надменните стени;
аз знам, когато закънти земята,
пак мама към сърцето ми върви
и чувам сякаш от море безкрайно
на мене нещо Вечността мълви.
/ Димо Боляров/
ХАРАМИЯ, КОЙТО В СТИХОВЕ СЕ КРИЕ
Харамия, който в стихове се крие,
от съдба за теб скроена, от молитви
и от грижи сътворяващ ти край себе си
прословутата гора с усойни дебри,
а и с черна нощ, в която твойта бяла
риза с полюшващ се копринен призрак
и раздухван алкохолен пламък само,
харамия, който в стихове се крие,
и очите ти, очите ти се губят,
както процепът в листак се разширява
и стеснява вечно на различно място,
непрестанно целен и все неуцелван,
вънка вълчи пламъци и дисциплина,
вътре в тебе – алена звезда-сърничка,
вътре – от кръвта ти, от метала на кръвта ти,
зад лазурните ти ретини замайващ
свят е твоят плод и твоята вина,
че сияе там най-истинското слънце,
харамия, който в стихове се крие,
благославяно брадато майчинство,
партизанско майчинство коронолистно,
тя в ефира на кръстосващи юмруци
шоумен глашатай на празник да не бъдеш,
и в букет пред огледало да ги вържат,
всичко би се вледенило, ако в твойта
топла риза статуя се облече,
увенчай я със корона от листа
и се съхрани за себе си до края,
харамия, който в стихове се крие,
туй си ти: защото земни и небесни
кръгове пламтят и като пепел пада
птицата, защото, полудял от траур,
се върти човекът, който сътвори
колелото за света, и плаче
въртолетовото семенце на клена,
че какво донесе праидеята, от него
взета, и защо не е рай небето,
под което се разтварят парашути,
маргаритки на смъртта и свършва
битието ни – защото е помия
всякаква благословията, щом се смесят
мана и барутен дим, защото
гръб на сърпове от светлина обърнало,
ужасено дребосъче, майчината порта
блъска със юмруци и във свойта паника
ще побягнат белтъчните вериги,
исполинските чадъри на планините
там, назад, към нажежената земя,
харамия, който в стихове се крие,
носиш ти от мъх ботуши в мравуняк си,
и потиш се от отровите на нерви,
и решаваш сред бодли на верността
и до гроб на верността си, предан,
харамия, който в стихове се крие,
ръкавицата си, петпръстната си лилия
хвърляш ти сред песове, които душат,
викат я на разпит, кръв тече от нея.
/Александър Миланов/
ПРИЗВАНИЕТО
Представя ли си еднокрила птица, тутакси преживявам и трагедията: тя не може да осъществи призванието, което природата с такава прелестна строгост е вляла в нея. Представя ли си поезията без читатели, трагедията е подобна. И най-прекрасното стихотворение, няма ли публика, е еднокрила птица, не може да осъществи своето призвание.
Поезията по природа носи в себе си своето призвание, има идеална същност. Някои все ни напомнят за задачата на поезията, ще им се да заудрят главите ни в черната дъска, върху която е изписана тази задача. Поезията е власт на изказа, на преценката, но не и на решението.
Поезията, но бих могъл да кажа и така – призванието на поета, най-ясно личи в поетичната творба, в арс-поетиката му. Да си спомним за поетичното верую на Петьофи, Ади и Атила Йожеф. Призванието струи, извира от всеки истински стих. То вълнува или бунтува за добро, спори със злото и винаги е пристрастено. Напрегнатата неудовлетвореност от другите и от самите себе си. Дали мрачно, дали закачливо, но винаги по човешки. И понеже посочва нечовешкото, подготвя място за човечността.
Дали всеки разбира стиха? За съжаление – не. Да пише ли поетът азбучна поезия? Да, но само за пеленачетата.
Няма ли читатели, поезията е еднокрила птица. Казвам го със смирение, ала с предизвикателна убеденост твърдя, че без поезия човек не би достигнал духовния идеал, бленуван не само от поетите. Без поезия човечеството би останало еднокрило.
/Петър Петров/
Музей Ласло Наги музей се намира в град Смолян в кв. Райково. Той се помещава в „Гьорджевата Къща“ – сграда от XIX век, обявена за паметник на родопската архитектура.
Снимка: smoljaninfo.org