Коста Костов: Човекът само за себе си или за себе си и общността

Възможен ли е животът в самота?

 

Живей за другите,

ако искаш да живееш за себе си

                               Сенека

 

Монтен избра самотата като начин на съществуване, но признава, че човек е общителен по природа. За самота копнее и Русо, но добавя:„Човек работи в своя полза, когато забравя за себе си” (Emile, IV, 635).

 

Ако самотата е цената, която човек заплаща за свободата си, за правото да бъде независим, за да не е подвластен на чужда воля или въздействие, тогава как да боравим с трите основополагащи ценности на хуманистичната мисъл, върху които се крепи модерността – индивидуална свобода, отговорност пред обществото, обвързаност на индивидуалното с общочовешкото. Животът в самота руши онзи своеобразен триъгълник, в който Цветан Тодоров полoжи човешките взаимоотношения, диалога между индивидите, очертан от трите инстанции на личността: автономност на аза, целеположеност на присъстващия друг (т.е. ти) и универсалността на отсъстващите (те).

 

Животът в самота е отказ от присъщия на човешката природа стремеж към живот в общност, в полза на антихуманния индивидуализъм. Идеите на хуманизма позволяват на човек да реализира по-пълноценно себе си, да променя света към по-добро и да постигне щастие чрез другите, да получи от тях поне част от онова, което им е дал. Великите Бийтълс завършиха своя музикален живот с една фраза във финалната песен “The End”, от последния им албум „Abbey Road”:

And to the End, the Love you take is equal to the love you make

 

Персонализмът като модерна мисъл, като философско течение, носи чертите на хуманистичната доктрина, чрез споделяне на смисъла на човешката цивилизация, идващ от личността и нейните духовни ценности, реализирани през общността с другия и другите. Такава трябва да бъде  идейната концепция на всяка общност, която се стреми към реализиране на етични индивидуални ценности – през традицията на Възраждането и християнската етика – първо в семейството, най-малката общност, която ни изгражда като личности, а после в обществото. От самото си раждане човек е в общност, която го обгрижва. Самотата е немислима и невъзможна.

 

Великият Райнер Мария Рилке, вероятно най-високият символ на самотата, също не е живял в бленуваната от него самота. Епистоларното му наследство се оказа по-обемно от творчеството му, а това творчество е създадено за нас, от които е искал да избяга. Не е възможно да създаваш словесни шедьоври, а да се самозаблуждаваш, че живееш в самота. Писателят непрекъснато общува чрез своето слово. По подобен начин общува всеки творец, който надменно отхвърля обществото.

 

Подобна е съдбата и на друг „самотник” – Фернанду Песоа – който остави след себе си едно вдъхновяващо свидетелство за невъзможната самота – „Книга на безпокойството” – словесен паметник за общуване на един странен „самотник” с неговите читатели.

 

Да вземем например тщеславието, репутацията, положението в обществото, невъзможни без оценката на другите. Славата е възможна само чрез другите, а това само по себе си означава – потребност от другите. Всички великани на мисълта са имали потребност от слава, а тя се не се постига в самота.

 

Лесно бих склонил изобщо да не остана в паметта на другите, но признавам, не мога да склоня да остана в паметта им поруган”, пише Русо в своите „Диалози”(III, 953).

Оскар Уайлд загубва способностите си за творчество след като се компрометира пред обществото. Общността, другият и другите са необходим резонатор за творбите на всеки творец и мислител. Без този резонатор той е никой, безименен творец, създаващ продукт за самия себе си.

 

Съдбата на Пейо Яворов е коварно свидетелство за това колко значим за индивидуалната съдба може да бъде общественият резонанс. Самовглъбеността и уединението, възхвалявани от християнската традиция водят до духовно извисяване на личността, но не и до лично щастие, което е възможно само в живота с другите. На такова аскетично уединение са способни мъдреците, гениите, светците… Но колцина са те?

 

За мнозинството от човешките индивиди не е възможно постигане на смислен и щастлив живот без общение с другия, без оценката на другите, защото човек е зависим от тази оценка, оглежда се чрез нея, съществува в нея. В общността се заражда и моралният избор, който възниква от необходимостта да избираш между добро и зло. В уединение този избор е невъзможен, защото човек винаги избира онова, което е добро за него. Когато изборът излезе извън него, докосне другите, касае другите и тяхната съдба, тогава човек е изправен пред дилемата: да избира според собствения му интерес или по съвест. Първото е избор в самота, второто – в общност. Първото е хипотетичният императив, второто – категоричният императив на Кант.

Не може да си морален ако не си социален!

Нашето щастие е в нашата социална природа.

 

Монтен съветва да не се привързваме особено към другите, за да не страдаме от тяхната загуба. Издига самодостатъчността в идеал: „Най-важното нещо на света е да умееш да се отдадеш на себе си” (I, 39, 242).И добавя: „Предостатъчно работа имаш покрай себе си, не се отдалечавай” (III, 10, 104). Най-малко самотен се чувствам когато съм сам, казвал един древен мъдрец, възхвалявайки самотата. „ Самотен съм единствено в тълпата”, казвал той.

 

Жан Жак Русо е изпитвал нужда да се избави от бремето на социалните задължения и да бъде напълно свободен. Това свободолюбие, го е карало да се чувства чужд за останалите: „Няма друга причина за непреодолимото отвращение, което винаги съм изпитвал от общуване с хора, освен това несломимо, несъкрушимо свободолюбие.”

Според Дени Дидро „само лошият човек е сам.”

 

Засегнат от това, Русо отговаря, че самотникът е добър поради обстоятелството, че няма на кого да навреди. Самотният човек е добър по принуда на обстоятелствата. Самодостатъчният човек, няма нужда да вреди на никого, защото няма нужда от никого. По-късно Жан Жак опровергава самия себе си: „Горя от потребност да обичам и да съм обичан, а към всички останали потребности съм безразличен… Вътрешно съзнавам съвсем ясно, че не мога да живея без хората, които са не по-малко покварени от мен.” (Lettre ẚ Philopolis, 235).

 

Днес самотата е невъзможна мисия. В съвременното общество, самотният човек е обречен. Самотата е невъзможно щастие, защото щастието може да бъде постигнато само в общение с другите, които създават обществото, градят съвместно бъдещето му, избират как да живеят, кой да ги управлява и прочие. Самотата днес е лукс, обречен на провал.

 

Днес опитът да бъдеш самодостатъчен и да се потопиш самонадеяно в тази самодостатъчност те превръща в обречен и окаян самотник. В своите „Диалози” Ж.Ж. Русо, разграничавайки собствения си живот от житейския идеал, пише още:

Абсолютната самота е тъжно и противоестествено състояние: обичта подхранва душата, размяната на идеи изостря ума. Най-приятното ни съществуване е относително и колективно, а истинският ни аз не се съдържа изцяло в нас. В живота човек е устроен така, че никога не успява да се наслади пълно на себе си без чужда помощ.(II, 813)

 

В едно от своите „Морални писма” до една дама я окуражава:

И в най-дълбока самота сърцето ви подсказва, че не сте сама.”

И още: „Сама и най-чистата душа не е достатъчна за собственото си щастие.” (La Nouvelle Héloïse, II, 11, 255)

 

Обществото не е възникнало от нищото, а чрез хората и поражда качества, които не съществуват без него и извън него. Само по себе си, общуването е добродетел.

Според Бенжамен Констан „лишаването от друга цел, интереси и надежди, освен тези, които са тесни и лични” прави живота безсмислен и „винаги има нещо унило и посърнало в човек, който мисли само за себе си.”

 

Цитирайки Б. Констан, неподражаемият Цветан Тодоров пояснява, че всеки от нас има нужда да се отдаде и на ентусиазма (смелостта, патриотизма), в замяна на което „ще бъде наелектризиран от признателността на себеподобните си.”

 

Завършвам този пасаж отново с Русо:

Не е хубаво човек да е сам. Човешките души искат да са по двойки, за да са пълноценни.” (La Nouvelle Héloïse, II, 13, 228).

Малодушието на индивида, грижата само за личните дела, нехайството за общественото, води до загуба на обществените свободи и завземане на властта от някой тираничен тип, който ще отнеме възможността на индивида да се грижи за личните си дела. Това е порочен кръг, от който няма измъкване.

 

Днес е дошло времето на смелите, които според етичния персонализъм на Макс Шелер подбират житейските си ценности и ги следват. Само от висотата на моралния избор на ценности днешния индивид може да се издигне до същата тази висота на Персона. Невъзможното за повечето хора обвързване на думи и дела, и дела и реалност е задача на една общност от етични Персони.

 

Днес е дошло време за такава общност.

 


 

Един коментар към “Коста Костов: Човекът само за себе си или за себе си и общността”

Отговори
  1. Георги Чалдъков казва:

    CORO, well done!!!

    See also:
    Loneliness and Health

    By JANE E. BRODY DEC. 11, 2017

    The potentially harmful effects of loneliness and social isolation on health and longevity, especially among older adults, are well established. For example, in 2013 I reported on research finding that loneliness can impair health by raising levels of stress hormones and inflammation, which in turn can increase the risk of heart disease, arthritis, Type 2 diabetes, dementia and even suicide attempts.

    Among older people who reported they felt left out, isolated or lacked companionship, the ability to perform daily activities like bathing, grooming and preparing meals declined and deaths increased over a six-year study period relative to people who reported none of these feelings. Writing for The New York Times’s department The Upshot last December, Dr. Dhruv Khullar, a physician and researcher at Weill Cornell Medicine in New York, cited evidence for disrupted sleep, abnormal immune responses and accelerated cognitive decline among socially isolated individuals, which he called “a growing epidemic.”

    As research moves forward on these topics, scientists are gaining a more refined understanding of the effects of loneliness and isolation on health……

Вашият коментар