Николай Кънчев създава философска лирика, наситена със символи и алегории, със смисъл, който обобщава основните въпроси на битието. Какво е мястото на човека във Вселената, въпросите за Смисъла, Морала, Вината, Съдбата. При прочита на тази поезия винаги имаме усещането за двусмисленост или за много прикрити неща, които ни убягват. Макар и различно разнообразни, творбите не водят до разностилие. Поетът използва различни стилистични похвати при изграждането на творбите си – лиричен монолог, мисловен или вътрешен диалог, сюжетно-повествувателни форми (макар че в поезията на Николай Кънчев няма чисто сюжетни стихотворения или пък урбанистични творби), мозаечни структури и т.н. При тоя поет наблюдаваме интелектуално и метафизично опериране с идеи и образи. Всяко негово поетическо пресъздаване става интересно не със своята реалност или рационалност, а с духовните си рефлекси.
Духовната сетивност на Николай Кънчев е от висок разряд, защото сетивата му са духовни. Лиричната интерпретация се доминира от акта на художественото познание. Безспорно е умението на Николай Кънчев да превръща самата творба в метафора. Неговите послания са афористични, дълбоко кодирани в художествения пласт, което придава универсалност на лириката му. Той постоянно прехожда от конкретното към абстрактното и метафоричното. Кънчев носи културност, която захранва творческата му индивидуалност. Познаването, общуването и преводите на чужди автори също оказват своето влияние върху него и лириката му. В поезията си Николай Кънчев промисля и философски концептуализира своите мечти и фантазии, обогатявайки контекста.
Една от основните теми, които постоянно занимават поетичното съзнание и въображение на Николай Кънчев е темата за Твореца. Той усеща изкуството като изначално вселено в твореца. Поетът се ражда с поезията сякаш Бог го е надарил от преди раждането. Той е над времето, извън времето. Поетът е древен Аед, който като „побелял от старост прилеп свети в пещерата”,озарява мрака и просветлява и прогонва тъмнината.
Поетът вижда Дарбата като вдигнат „грузински тост за Бога.” Творците са владетели на неизвестното, носители на божествени тайни, пратеници на боговете, олимпийци на земята. Той знае, че „Универсалното е с личен почерк” („Милост“). За мисията на твореца става дума в „С будни сетива за обществото”:
С будни сетива за обществото гледах
да отворя и на другите очите.
Поетът улавя и в най-баналното преживяване оня скрит смисъл, в който се чува гласът на безкрайното.
За Николай Кънчев Поезията е преди всичко сълзи на вечността, а лирическият му герой се чувства:
Аз
толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена.
(„Едно стихотворение не може…“)
Това са модуси и топоси на същата обездоменост, но изказани на един много по-съвременен, трагично амбивалентен език. При поети като Николай Кънчев можем да говорим за мистерия на езика, защото съумяват да проникнат и да се домогнат до нови, непознати тайни и възможности за изразяване на езика. Тук словото на поета потъва в неясната тревожност на самотата.
Лириката на Кънчев е за душевно богати хора, за изпитанията на съвремието му и за високите стойности на най-важните човешки неща. Думите, образите и метафорите, които изграждат плътта на Николай-Кънчевата лирика са като високоенергийна храна, която изиграва ролята на катарзис – най-важното предназначение на поетичния език. Поетичното, като видима красота и пречистване, открива друг хоризонт на смисъла. Поетът превръща думите в жива материя, границата между измислица и реалност изчезва.
Николай Кънчев е поет, който не обича крясъците, героичните жестове, поетичните пози, високите фалцетни тонове. Той е много повече поет на тишината, на дълбочината, на фините чувства, иска да чуват шепота му. Тази лирика е поезия на душевните импулси, възприемаме я като необходимост и като духовна сила. Тук отсъстват констатиращото, маркиращото, статичното, а преобладават вглеждането, разширеното осъзнаване, същностното за живота.
Николай Кънчев е поет с вкус към детайла и една специфична лаконичност, която умее да нагнетява смисъла, без директно да го изказва. Виртуозно преминава от лично изповедното към общочовешко универсалното и обратно. Винаги е точен и художествено силен.
Поетичната фантазия на Николай Кънчев е удивителна, той умее да изтръгне от думата всички възможни значения, смисли и неподозирани нюанси. Причудливите образи и метафори в неговата поезия стават естествени и убедителни и читателят с изненада открива, че сложното става просто по естествен път. Николай Кънчев внушава посланията си посредством виртуозна оркестрация на слово и образ, чрез сложен комплекс от идеи и асоциации, възприемани и тълкувани като универсални послания. Майстор е на стиха и формата не го затруднява. Истинският поет не понася конвенционалните рамки, не се доверява на първия поглед, на първата рефлексия, а търси опосредстваното изображение, онези неоткрити от другите детайли, които пресътворяват нещата. Той извежда на друг път, в друг свят, в други пространства, с утаени дълбоко в душата преживявания и размисли, предполага към вглъбяване, разкрива неподозирани значения на думите, техните съчетания и образите, които изгражда. Импресията и внушението изместват описанието, публицистичният „силикон” се стопява и се усеща истинската гъвкавост на словото. Социалното в лириката на Николай Кънчев е завоалирано, индиректно внушено:
всичките деца в сиропиталищата вече пеят,
сякаш че на свиждане дошли са всички техни майки…
(„Според моя пясъчен часовник времето е златно“)
Поетът не бива да бъде директен, императивен, бъбрив. От поезията на вътрешния свят той отива към поезията на съпричастността – такъв е неговият поглед към социалните проблеми, това е неговата социалност При внимателен прочит в негови стихотворения ще открием социални зарисовки, моменти и мигове, където социалният му поглед е зрящ, буден, заинтересован и впечатлен от социалната действителност. Николай Кънчев в никакъв случай не е социален отшелник в творчеството си, не е толкова социално неангажиран, апатичен или инфантилен. Самото изкуство по своята природа е социално мотивирано от несъвършенствата на живота. Кънчев съвсем не приема поезията като някакъв абсолют.
Лириката на Николай Кънчев е космополитна, универсална, поетът общува с универсума, но в същото време
усещането му, че преди всичко е български поет, е неизтребимо:
По Пътя на коприната, прекрачващ вековете,
щом пишеш на езика на дедите си, ще бъдеш
почитан винаги при прочита от твойте внуци.
(„По пътя на коприната“)
Без чувството за национална принадлежност, без усещането за националните си корени, творецът губи почвата под краката си.
За Николай Кънчев поезията е преди всичко преоткриване, завръщане, плач, тъга, красота като утопия, първородност, сияние, ангелски език, стихотворенията са микроорганизмите на макрокосмоса, завръщане, полет, страдание чрез чистата сълза, свобода, буря, кристализиране на светлината в диамант от думи, тайнство, невинност, неразрушими мостове между хората.
Поезията е да обхванеш необятното, да разгадаеш неразгадаемото. Внушенията си поетът прави невероятно деликатно, без какъвто и да е патос или нравоучение, изящно и благородно, със светоусещане за стоицизъм и мистична вяра в Поезията.
Самото заглавие на цикъла „Всичките бунаци на митинги след Девети” говори за тематиката и особеностите на творбите. Става дума за идиотщините на новата власт след 9 септември 1944 година. Само че за разлика от възхвалителите на режима, протестът на Н.Кънчев е художествен.
Николай Кънчев има съзнание за собствената поетична стойност, която се базира на Учителите: „Моите учители са от висока класа, затова съм ваксаджийче винаги в краката им, което лъска техните обувки в нашето движение към чистотата. Всички други хвърлят прах в очите на случайно хвърлилите поглед в прашните им книги. Погледнете тука, за да видите, че аз употребявам бяла вакса.” /”Млад поет”/. В
„Плахият новатор” откриваме тематична близост с Борис Христов, който мечтае да е метач в храма на изкуството. „Докато на извора реката учи се да плува” може да ни се стори прекалено амбициозно, но пък това крепи Твореца: „Захвърлил четката си на дървото и боите си в цветята, след какви ли не художествени виждания изведнъж художникът най-сетне вижда, че природата е репродукция на негова картина.”
Общуването с поезията на Николай Кънчев изисква асоциативна поливалентност, висока асоциативна култура, вроден финес на чувствата и мислите. Поетът отдавна е изградил свой собствен свят със свой език и
изказ. Многобройни са превъплъщенията на чувството и въображението в стиховете му. Сложните взаимоотношения на човешката личност с обективния свят в тази поезия определят важното значение на асоциативните връзки, лаконизма, сгъстената на места до афоризъм мъдрост, полифонизма на изживяванията. Образността в лириката на Н.Кънчев звучи по нов начин, символите му отключват несъзнателни реакции у читателите.
Можем да определим лириката на Николай Кънчев като съчетание от неосимволизъм и неоромантизъм, постромантизъм и постсимволизъм. Тези нов символизъм и нов романтизъм се въплъщават в нова поетична чувствителност, различна от тези, характерни за класическите символизъм и романтизъм. Времето очевидно също оказва своето влияние върху поета.
Стиховете на Николай Кънчев са белязани от безспорна висока художествена условност и пластика, със съвременното си фино светоусещане. Те проверяват притежаваме ли висока чувствителност, подлагат на изпитание сетивата и нтелигентността ни на човеци, нашата човечност и хуманизъм, преодоляват кризи на доверието, проверяват отношението ни към истинските стойности, подлагат на изпитание човешката ни същност, рецепторите и способността ни да общуваме и съпреживяваме високи художествени стойности, поезия от висок порядък. Във всички свои внушения поетът се опира на своя житейски опит, като същевременно задвижва и разнообразни символни еквиваленти от метафизическо естество. Виртуалното съжителства с игра на кодовете и безкрайното търсене на смисъла на самия живот. Струва ми се, че общуването с неговата поезия изисква едно особено читателско въображение, което не разчита и не е обвързано на първо ниво. Неговият хуманизъм е универсален, чрез поезията си той ни убеждава, че човечеството и човекът са виновни за тежкия си живот, защото Злото още е прекалено силно.
Търся най-точното определение за поета Николай Кънчев и ми се струва, че най-адекватното е ОСОБЕН.
Особена поетика, особена музикалност на стиха, особена стилистика. При него „модерната” ритмика, странната образност, необичайните словосъчетания не са самоцел. Те са един езиков израз на чувството за парадоксален свят, в който стойностите са разместени, свят на привидности и несъответствия, свят, в който оптимизмът навява тъга, а истините са фалшиви. Той е малко като бяла врана в българската лирика. Като негови предходници в известен смисъл са отбелязвани Пенчо Славейков, Атанас Далчев и Александър Геров. Но преди всичко, според мен, Пенчо Славейков. Николай Кънчев е оригинален като стилистика, като мисловност, като светоусещане. Особено е вътрешното движение на думите в тая лирика. Тя е по своему драматична и експресивна, но това е постигнато без поетични крясъци и викове. Отсъстват екстремални състояния, апотеизми, героизми, излъчва Пенчо-Славейковски олимпизъм. Ще завърша с „Пост скриптум”, където Николай Кънчев е обобщил:
На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.
На края на света,
където свършват думите,
е Словото.
В началото бе Словото…!