HOMO POLITICUS

„Ако свободата въобще означава нещо, 

това е да имаш правото 

да кажеш на хората неща, 

които не желаят да чуят”

Джордж Оруел

InSpiro*, приятели!

В мечтите си за повече спасителна човечност не трябва да забравяме кои сме и откъде идваме. Ние сме потомци на богомилите, предвестници на Ренесанса, Реформацията и Просвещението. От тринадесет века по тези земи тече кръв на свободомислещ народ, дал живот на християнско учение, насочено срещу догми, предразсъдъци и авторитети, предвестник на хуманизма и европейската цивилизация. Богомилите са искали социална справедливост и национална независимост, като са обявили своята съпротива срещу византизма.

След всичко случило се преди тринадесет века в България, днес българският народ няма контрол над съдбата си. Тя е в ръцете на корумпирани политици, магистрати и олигарси, които разбиват човешки съдби, направляват икономика, политика, масмедии, закони. Народът няма енергията да надделее над държавните богаташи и сателитните им политици. У нас представителната демокрация е подменена с плутокрация. Властта не е притежание на народа, а се упражнява от парите. Има пълно обладаване на демократичните процеси чрез манипулации с народната воля. Пълна липса на амбиция в българските политици да оставят след себе си добро име и просперираща държава. Съдбата им предложи добра възможност в исторически за народа момент, но тази възможност беше пропиляна и те пропуснаха да оставят дълбок отпечатък в историческата ни съдба. За няколко десетилетия българските политици превърнаха народа в популация от носталгици. Само мъдрите държавници, издигнали се над личностния и партиен егоцентризъм, се възползват от моментната разсеяност на Дявола и имената им остават в народната памет. Не искам да гадая кои ще са имената на политиците от последните 30 години, които ще надживеят биологическата си възраст. Всеки може да направи своя избор и съм убеден, че той ще бъде труден. Виновни сме ние, които позволихме на най-непригодните от тях да се превърнат в безхарактерни депутати и министри, гротескни „опозиционери“ и в бездарната роля на фасадни демократи, с притъпени морални рефлекси, да обезлюдят и ограбят страната. „Усещането за корупция” е действителна мизерия и лаком грабеж. Днешното лице на политическата класа е обезобразено от белезите на позора. За такива случаи приляга думата позорище, за да се помни, че обществените стъгди са място, на което най-бързо можеш да се опозориш.

Днес са още по-правдиви думите на Христо Фотев:

„Най-страшното не е смъртта ни,

а че сме приживе в тъмната ѝ пластика.“

Ласкателите на властта нямат куража да произнесат знаменитата фраза на Юстус Липсиус, хуманист от ХVI век, към приятеля си Монтен: Non blandiamur inter nos (Без ласкателства помежду ни). Лошият политик се обгражда с ласкатели, а добрият създава обожатели.

Макиавели пише: „За Княза не е маловажно да знае да избира своите министри, които са добри или лоши, в зависимост от мъдростта му.  Първото, което се прави, когато се оценява суверенът и неговият ум, е да се видят мъжете, които той държи около себе си.”

Кои са мъжете близо до властта днес?

Аз виждам само ласкатели.

Когато от ласкателства лидерът загуби връзка с реалността и в нарцистичен захлас започне да се идентифицира с държавата, това е патология, наречена от Джерълд Поуст, бивш психиатър на ЦРУ,  „идентифициране с родината”. Ако към нарцисизма се прибави и параноята, тогава последствията са непредвидими дори за най-близките хора.

Това е първата крачка към диктатура.

Мъдрите лидери избират сътрудници с енергия, интелект и морал. Ако последното липсва, първите две качества са без значение. Самонадеяните лидери се страхуват от умни, мъдри и почтени сътрудници. Това е драмата на тези, които избираме да ни управляват. Това е нашата национална драма.

В една демокрация медиите и гражданското общество са тези, които удържат крайния, безкритичен нарцисизъм на homo politicus. Ако това не се случва, означава, че гражданското общество липсва. Тогава се стига до необуздана мегаломания и безконтролна власт. България е добър пример за изпускане на гражданския контрол и затова е на опашката на Европа. Когато си близо до нечия опашка, винаги си подложен на унизително обгазяване. Повечето български политици, поради ограничения си интелектуален потенциал, плод на естествен политически подбор, са силови играчи и действат с печелившия слоган: по-добре да ги е страх от мен, отколкото да ме обичат. Обичайните качества, които в една или друга комбинация се срещат в днешните политически лидери, са екстравертност, авторитаризъм, суета, арогантност, егоцентризъм, манипулативност, склонност към лъжа,  самоувереност, гъвкавост, компромиси само в собствен интерес, недоверчивост. Затова за народа остава сиромашкия слоган: по-добре днешното „нещо“, отколкото утрешното „нищо“. Такава политическа и обществена среда е изключително плодоносна за поява на самодоволни и безконтролни политици. Историята има памет за общества и народи, подведени от политически доктрини, довели до поява на диктатури. Липсата на критична маса свободомислещ народ води до популация от безлични индивиди, които избират за водачи себеподобни. В такава безкритична популация се появяват политици, които не притежават държавническа мъдрост, а действат чрез сила и безконтролна власт. Такива политици съществуват в пълна изолация от критично мислещите морални граждани и последните нямат шанс да пробият през ласкателската мъгла. Тази пиеса гледаме всички и сме злополучни участници в нея, но произнасянето на самоволни реплики извън сценария изхвърлят импровизиращите актьори от авансцената в оркестъра. Днес почтените и достойни българи не чакат да бъдат изхвърлени и сами скачат върху оркестрантите, за да избягнат задушаващата смрад от политическото сметище.

Пътуващи сметища, които си мислят, че ухаят на житни хармани.

Липсва ни защитен рефлекс срещу мултиплицираната простотия и узаконената лакомия, с които привикнахме. Заприличахме на онази жаба, която я нагряват постепенно, докато се свари, преди да скочи от тенджерата. Паскал дьо Сютер**, експерт към НАТО по политическа психология и професор по психология в университета Лувен-Ла-Ньов (Белгия), изучава личностните характеристики на голям брой световни лидери. Според него, за за да се изкачи най-високо в стълбата на властта, един човек от най-ранна възраст трябва да притежава няколко характерни личностни черти: нарцисизъм, нужда да бъде обичан и да прелъстява, тенденция към екстровертност, добра параноидна основа, малко мегаломания, щипка психопатия, променлива съвест, доза агресивност, способност да се прикрива и да лъже, свръхактивност и изключителна работоспособност. Когато чета тези характеристики, разбирам, че претенциите ни към личностните характеристики на нашите (и не само!) политици са неизпълними. Възниква въпросът, този почти патологичен личностен профил осигурява ли успешна политическа кариера?

Изглежда, да!

Преминаването през деветте кръга на ада по пътя към политическия връх изисква специална селекция на „качества“, най-важните от които са изброени по-горе, и тази селекция не задоволява и най-свободните интерпретации за уравновесеност, висок морал, емпатия и хуманизъм. Ако не ги притежаваш, можеш да станеш добър свещеник, но не и успешен политик, готов да премине през политическата джунгла, в която действа старозаветния закон „око за око, зъб за зъб“.

Тук възникват още два допълнителни въпроса.

Възможно ли е да се прави ценностна политика върху нравствените основи, основана на споделените християнски ценности, зачитаща личното достойнство на човека в неговата неповторимост и равноценност, добруването на неговото семейство и общността, в която пребивава, в условията на правова държава, ръководена от личности с нравствени добродетели?

Възможни ли са политици, които отговарят на определението на Макс Шелер за „персони“, т.е. хора, които са изкачили най-високата скала на ценностите?

Предвид нивото на днешната политическа тръстика – по-скоро (или вероятно) … Този отговор ме затруднява.

Подобна възможност изисква усилията на критично мнозинство от събуден за обновление народ, който да повярва и опита. Само тогава, ако не целият свят, поне една държава ще потегли към духовно и политическо обновление. Ще промени своя облик и бъдеще, ще съхрани националната си идентичност и макар в периферията на Нова Европа, с незабележима география и политически ръст, но със забележима история, достолепна възраст и крепка духовност, ще защити името си „държава на духа”.

Време е!

Епилог

На въпрос на журналист дали се чувства щастлив като политик, Дьо Гол отговаря: „Вие да не ме мислите за идиот?!“.

Коста Костов

септември 2020

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)

**  Паскал дьо Сютер, „Лудите, които ни управляват”, ИК „Колибри”, 2009 г.