Небето със звезди поръбено,
с безмерната си пустота
висеше върху мен озъбено
и зинало като уста.
Морето гладно и сърдито
ревеше в свойте пелени.
Разбиваха се във скалите
мъртвородените вълни.
И от крайморската градина
повяваше смразяващ студ.
Земята бе една пустиня
и целия живот – абсурд.
Във този грозен миг под кестена
аз двама влюбени видях.
Чух глас и после се разнесе
чистосърдечен весел смях.
С ръка сърцето си притиснах
и бързо тръгнах във нощта
към своя дом, към свойте близки,
към всекидневните неща.
И вече не ми беше тежко –
не беше ме от нищо страх.
А бях чул само глас човешки
и радостен момински смях.
Александър Геров