Тук времето тече обратно, скоростта е различна, спирките са неочаквани, срещите по трасето – изненадващи. Носталгията е забранена – завръщането не се трансформира в идилично-бутафорни сцени. Има преоткриване на познати неща, които нито се разрушават, нито се деформират, а преобразени в други форми, се транспортират в бъдещето. Тъй че движението всъщност е напред. За пръв път този парадокс е демонстриран от „вълшебник“-а на царството през месец март 2001 г. на изложба в Русе. Оттогава анахронизмът е основен закон в царството и позволява обръщането към класическото изкуство да се съчетава с модерното светоусещане. Представя се чрез различни техники и стилове, без екстравагантни крайности и ексцесии. Ценностите в царството са утвърдени и се проявяват в изобразителната магия с реверанс към европейската класика. Старите майстори се почитат. Допустимо е да ги „цитираш“ и да заимстваш части от занаята, но задължително ги „пренасяш“ в твоя времеви отрязък.Този осъзнат акт, продиктуван от поетично-лирични и романтични мотиви дава огромни възможности за оригинални находки върху класическа основа. Той често влиза в сблъсък с агресивната гилдия, която отрича „старото“ изкуство и представя „вятърничави“ инсталации, крепости от съдрани чували, абстрактни мумии, видеоилюзии, фантасмагорични модели на магическа кутия, тенджери на припек, „летяща“ тоалетна чиния и др. За тези „рицари“ на черната дупка анахронизъм не съществува. Времето препуска само напред и ако не можеш да го обяздиш, поне го хвани за опашката. И така съревнованието между двете школи поставя фундаменталния въпрос в изкуството: Кой е авангард и кой е на опашката?
За Иван Стратиев по-важно е удоволствието от „движението в дълбочина, когато откриваш втори и трети план в картината. Понякога зрителят изпреварва художника и намира много повече неща от самия художник. Изкуството започва оттам, зад плоскостта на платното“.
Летопис на „вълшебника“ Иван Стратиев
Роден е на 28.11.1960 г. в град Трън.
През 1979 г. завършва Художествената гимназия в София, през 1984 г. – Великотърновския университет ”Св. св. Кирил и Методий“ със специалност „Графика“.
Член е на СБХ от 1992 г.
Участвал е в много групови изложби у нас и в чужбина, включително в няколко издания на „Екоарт“ – Русе и в първата декларирана анахронистична изложба в България.
Самостоятелните му изложби са над 45.
Не робува на модните концепции и супернови стилове, но използва в творческите си търсения средствата на пърформанса, инсталацията, хепънинга, концептуалната акция и художествената фотография.
Работи предимно маслена живопис и акварел, а от графичните техники – литография и офорт.
Колекционира стари битови предмети, с които създава анахронистична среда за прочутите си натюрморти.
Картините му се отличават с класически рисунък на сложни символи в метафизичен, сюрреалистичен и анахронистичен план, хармонично съчетани с реалистични образи.
Творческо кредо: Свободата да грешиш е мощен стимул в изкуството. Рисувай, всяка картина е крачка към съвършенството, макар и непостижимо.
Живее и работи в София.
Женен, има син и дъщеря.
А какво има там?
Ни цар, нито принцеси – други са героите в магическото пространство на Иван Стратиев. Те се появяват като в приказките – причудливи и неочаквани през девет земи в десета в едно далечно господарство и дори да носят познати имена като Ева, Леда, Гъливер, Свети Георги, Ной, приемат непознати форми.Там можеш да срещнеш каменни риби, летящи дървета, учени тикви, замък в каска, бойни кокошки, дори сърп с дървен чук (каква емблема). Картините на Иван Стратиев са като портали, през които преминава машината на фантазията, и потъвайки в тях, веднага те поразява яркостта на образите. Те са класически изваяни като при големите майстори (без помен от копиране), но претърпяват някаква вълшебна метаморфоза сред оживяла природа със всевиждащи очи, духове, маски и други вълшебни елементи, обогатяващи изображението.
Сюрреалистичното или хиперреалистичното преобразяване/пресъздаване на художествения образ е изключително трудно и лесно може да се разпадне до неумела гротеска, дори кич. Иван Стратиев го прави умело, защото дълго и търпеливо го е овладявал, етюд след етюд, следвайки ясен художествен принцип, без да робува на кресливите „писъци“ на модерната живопис. При тези превъплъщения той непрекъснато експериментира и търси собствен изказ. „Бойна кокошка“ е оригинална находка като символ на еротична заплаха. С изваяно женско тяло, глава на птица с мощен клюн, люспести крака и ръце с хищни нокти, крила, опашка – всичко, олицетворяващо природата на жената, е концентрирано в този фантастичен екземпляр. Да не му попадаш в ноктите!
Изкуството на Иван Стратиев е предначертано пътешествие във времето: „Моите картини са осъзнати като анахронизъм“. Когато се връща назад и рисува архаични предмети – кантари, кратуни, звънци, флигорни, мукавени куфари, чайници, катинари и други сенки от миналото, той ги възкресява с първичната им битова красота. Те са съчетани в забавни хиперреалистични композиции, които ни даряват с отдавна забравени идилични усещания. Сякаш си попаднал насред панаир и зяпаш вехтите ракли, долапи и скринове, накичени с чудновати предмети. За мен това е полезно и умело развитие на етнографските пластове, потънали в забрава или възкресявани като фолклорен кич. В композициите на Иван Стратиев старият бит на българите, оценяван от днешните поколения като неугледен, мръсен, разпилян, се разкрива в друга светлина и носи очарование.
Пейзажите са другата важна част от пътешествието през гори и води. Тук е като в света на братя Грим – къщи, планини, животни, морета и езера, водопади, мостове, черкви, купи със сено са претворени с някаква пасторална образност, с вълшебна патина, които те озаряват и пренасят в Стратиевото царство. А както знаем от деца, винаги е хубаво да поживееш дори за малко в приказка. Потвърждават го и класиците. Според идеолога на сюрреализма Андре Бретон „приказното винаги е хубаво“.
Но най-силното преживяване в Стратиевото царство са срещите със сюрреалистичните създания (наричам ги така заради впечатляващата им жизненост). В повечето случаи това са познати герои от митове и легенди сред метафизичен ландшафт, преобразени артистично и с голямо въображение. Метаморфозата на образите е изразителна, но с безусловно спазване на мярката. Границата между магично и фантастично е почти незабележима –понякога попадаме и в научно-фантастични сюжети , незнайно дали съществата са пришълци на Земята или наблюдаваме живот на чужда планета. Тук, както и при пейзажите, сюжетът е изпипан и до най-дребния детайл и заедно с цветовата наситеност и преливащите нюанси създават особената атмосфера на достоверност. При сюрреалистичните платна талантът на Иван Стратиев се проявява с вълшебна сила, за да изрази по своеобразен начин вестителят, женският шепот, мечтата на дървото, морската нимфа, звуците на старите инструменти, каменната сватба, раждането на митовете, банята на Гъливер и какво ли още не. Във всяка картина художникът се стреми не само да „разкраси“ заемката, но винаги да изнамери и нещо оригинално като мотив, образ или щрих. Характерното излъчване (предпочитам тази дума пред стил) на неговите творби се получава от изобретателното комбиниране, преливане и дори сливане на оживялата флора и фауна с битови елементи или знаци. Затова картините му не могат да бъдат сбъркани. Както казват критиците, „Стилът, това е художникът“.
Ще отбележа и оригиналните му автопортрети с поклон пред гениалния Салвадор Дали, както и други сполучливи портрети. Графичните му творби са по-изчистени, също така изразителни и населени с приказни и поетични персонажи. Това, което виждаме на неговите изложби, ме кара да перифразирам прочутия афоризъм на Кенет Кларк за цивилизацията: „Не знам какво е изкуство, но винаги го разпознавам безпогрешно, щом го срещна“.
Иван Стратиев е сравнително млад вълшебник и ние сме щастливи, че можем да проникнем и да пътешестваме из неговото невероятно магично пространство. За мене първата среща с неговите картини беше неподправено изживяване в някоя от „безкрайните райски градини“, търсени от Нобеловия лауреат Иво Андрич в последното му стихотворение:
Ни богове, нито молитви!
И все пак случва се понякога да чуя
нещо като молитвен шепот в себе си.
Това е моето старо и вечно живо желание,
което иде нейде от дълбините
и с тих глас търси малко място,
в някоя от безкрайните райски градини,
където най-накрая бих намерил онова,
което винаги напразно тук съм търсил:
на шир и длъж отворени пространства
и малко дъх на свобода!
Стратиевото царство е напълно отворено и с много дъх на свобода! Сполай ти, Иване! Не спирай да го разширяваш и да ни радваш с красивите си създания!
Постстрастно за авангарда и опашката
Спорът е концептуален (е, не толкова като този за яйцето и кокошката) и затова е безкраен. Някои критици и автори го идентифицират с Пабло Пикасо (според тях създател и защитник на първично, силно емоционално изкуство на ръката и окото) и Марсел Дюшан като идеолог на разума и аналитичното /концептуално изкуство. Отдалече мирише на „жълта сензация“ – в стремеж към оригиналност американецът Джеймс Кроук дори „реши“ спора с фразата „Пикасо загуби, Дюшан спечели“ (а къде слага Дали?). Явно, не е добре запознат с историята и философията на сюрреализма, защото и двамата са от първата кохорта сюрреалисти. И това е видно от творчеството им.
Сюрреализмът (с всичките му разновидности) е сърцевината на модерното изкуство, защото разширява неговите територии в невъобразими дотогава посоки. Това е движение на протест, спонтанност и вътрешна свобода на мисълта. Творческият процес освобождава вътрешните /скрити селения на автора и от взаимодействието им с богатото и живо вдъхновение от реалността се ражда блестящ и непознат досега свят. Сюрреалистичната революция успя в изобразителното изкуство, защото само художниците (за разлика от поетите) успяха да представят този нов интегриран свят с най-ярката му и широка палитра от багри и форми, знаци, символи и загадки.
Част от него е анахронизмът – „ненавременното“ изкуство, противопоставено на културата на антиценностите, на пълното отрицание на класическата живопис. То не е толкова обвързано с мисловната отвлеченост и пресметливост на концептуализма, но също така е отворено за творчески открития. Една от оригиналните му изяви е така наречената „лоша живопис“, чиито автори представят загубата на ценности като комедия, буфонада и имитират с ирония обществените дефекти, поражения, „заболявания“. Други многобройни проявления на новия сюрреалистичен свят се простират от „вятърните“ инсталации, на които категорично липсва Дон Кихот, следобедите на един чушкопек (показан на изложба във Виена) до оригиналните „опаковки“ на Кристо. От 60-те години до днес модерното изкуство се разпада или по-точно клонира с провокативни търсения, които в крайна сметка стигат до познати направления (стилове), кръщавани с нови имена. Попарт, кинетично изкуство, опарт, арте повера (бедно изкуство), минимализъм, постживописна абстракция, хард-едж-живопис, концептуално изкуство, боди и процесарт, хиперреализъм, пърформанси, инсталации и всевъзможните нео-дада, импресионизъм, абстракционизъм, примитивизъм и т.н. пораждат следния глобален извод: от всичко може да се прави изкуство (нетрадиционни материали, природа – до живи животни, технически елементи, утилитарни предмети и всевъзможни съчетания помежду им).
Концептуалността е водеща и творците лансират колкото е възможно по-щури идеи, пораждащи кратки сензации.