Интуитивно винаги сме усещали, но пандемията показа по драматично конкретен начин, че лекарската професия е всекидневен героизъм, който подобно на този по време на война може да ти струва и живота. Професия, която се упражнява на територията на страданието и ако спасените от теб пациенти я напускат, ти не можеш – оставаш там за следващите… Шансът ти да се спасиш, да си набавиш доза вътрешен покой е да намериш алтернатива на професията си, но не за да ѝ изневериш, а за да можеш да я изпълняваш пълноценно. Повечето изявени лекари, които познавам, поддържат второ културно „аз“ – не просто са запалени почитатели на музиката, литературата или киното, на историята, пътешествията или кулинарията…, а компетентността и уменията им конкурират тези на специалистите. Така героят се пренася в паралелна реалност, където няма нужда да е герой, за да получи удовлетворение. Както поетът беше казал: „Когато нямаше кого да надвива, пишеше книги, за да си почива“ по повод хипотезата, че цар Симеон и Черноризец Храбър са били една и съща личност.
Но като че ли най-бързият начин да се пренесеш в паралелна реалност е фотографията, защото има способността да я извлича от съществуващата. На снимка, особено създадена от ръката на майстор, нищо не изглежда такова, каквото сме свикнали да го възприемаме, проявява черти, които ни изненадват, въпреки че винаги е било пред очите ни. Дори най-баналният камък или листо се превръщат в мостри на проекта за свят, роден от Създателя, мистифицират се и започват да звучат сюрреално. Впрочем, фотографският сюрреализъм се занимава именно с това – да разкрие паралелна реалност в реалността, която от само себе си я прави сюрреална.
Фотографиите на изтъкнатия наш невролог доц. Росен Калпачки, за първи път подредени в изложба (в Клуба на фоторепортерите в София), придвижват своите обекти по маршрута от баналното към сюрреалното някак естествено и ненатрапчиво, без стремеж към отчетливи послания и заявена творческа амбиция. Докторът по-скоро „пише“ личен визуален дневник за онова, което е спряло погледа му – облак, велосипед, лебед, охлюв, обувки с токчета, изоставена къща…, и му е позволило за кратко да отдъхне от изпитанията на професията си. „Извън нея имам един свой пристан, казва той, – това е аналоговата фотография. Именно аналоговата – моите чудновати, механични камери, филмите, миризмата на фотографската химия, изненадата от крайния резултат и снимките, които можеш да пипнеш с ръка, всяка от които е неповторима и има свой живот“.
Меланхоличната радост от съзерцанието на неангажиращи с нищо гледки зарежда естетически фотографиите му (в далечен отзвук от Кантовото разбиране за естетическото като за „съждение без цел“) и позволява да се открият в тях общи стилови белези, независимо от тематичната и жанровата им разнопосочност. Обединяващият фокус е: присъствието на отсъствието, резултат от способността на фотографията да казва много повече, отколкото показва.
Първото присъстващо отсъствие е на най-великото творение на Създателя – човекът. По „правило“ го няма, а и да го има, е сниман в гръб, някак между другото, без акцент върху лицето и личността. И заедно с това той е навсякъде, кадрите са изпълнени с човешки преживявания, физическият и психическият предмет съвпадат. Вместо в телесната си наличност, човекът присъства като битие, на което принадлежи всичко останало. „Моите обекти най-често не са живи, но ги заснемам, така че да им придам роля, да им вдъхна живот, да имат собствено излъчване“ – казва авторът.
Второто отсъстващо присъствие е на пространството, което и без това не може да бъде видяно, а само мислено. Пейзажите на д-р Калпачки (не всички, но и не само те) успяват да напрегнат смислово празнотата в тях, докато се превърне в образ на пространството, достатъчно плътен, за да можеш да го „пипнеш“ с поглед. И пасторалността да отстъпи място на концептуалността.
И трето – детайлът, една от големите любови на доктора. Той е покана за съучастие към зрителя, подтик да въобрази невидимото цяло, свободата сам да го направи. Тук играта става дълбока, защото води към същността на фотографията – всеки кадър в последна сметка е детайл от необозримото, което остава извън него. Играта става и още по-дълбока, защото води към участта на човека, на когото е дадено да види само пренебрежимо малък детайл от безкрая. Любовта към детайла е любов към самопознание, за каквото д-р Калпачки, осъзнато или не, използва фотографията и докато той говори през нея на зрителите, и тя му говори.
Бях свидетел, че онова, което тя му каза на изложбата в Клуба на репортерите, го развълнува искрено…
Вероятно и професор Костов е не по-малко развълнуван от автора на хубавите и интригуващи фотографии,изложени в Клуба на репортерите. Ако приемем,че Животът е игра,заигравката ,любовта към детайласа си съвсем в реда на нещата.Защото фотографиите са като разказ с отворен край–оставена е свободата самите зрители да решават по какъв начин да интерпретират видяното. И това е чудесно–защото всеки участник е удовлетворен-душата му е нахранена по елегантен начин.с високи дози качествено изкуство. Благодаря,че ни правите съпричастни на тези интелигентни събития,които,покрай пандемията,напоследък не се случват често. Благодаря Ви.