In Memoriam
Любимият поет на няколко поколение българи, който възпя летящите хора, отлетя към невидимия хор на вселената. Написаното обаче от Валери Петров остава тук, където почти вековното му присъствие е забележимо както Млечния път в небето на България. Майсторът на римата усъвършенства родния ни език, разкри неподозираните му тайни, насити съвременната ни поезия с мекота, благост и доброта.
Всеки може да претендира, че стиховете, които пише, са истинска поезия, но не винаги е така. Валери Петров бе роден за поет, той знаеше как се извайва всяко словесно бижу и го правеша с невиждана досега лекота. Музицираше мислите и вдъхновенията си в различни жанрове – от кратки форми до лирически поеми, от сценарий за киното до пиески за деца, с които не само обнови и озонира литературата ни, но изведе националната ни култура до нови небеса. Вродената му скромност и ненатрапчивост не му попречиха да ни остави и своите сатирични състояния, в които се оглеждат изкривените същности на човешките несъвършенства, смешните и жалки социални порядки, всекидневните сблъсъци на добродетелните хора със злочестието и безчестието.
Надарен от Бога с висок и изискан дух, талантът му се съизмерва и с блестящите преводи на редица световни поети, който пресътвори с прецизността на своята мярка за върховно качество. Тези поети предшественици той подбираше според своя изискан литературен вкус и своите стилистични възможности. За това в творчеството на Шекспир Валери Петров намери най-проникновеното убежище за богатия си и разнороден талант. От любовните сонети през островърхия и остроумен комедиен сюжет до философията на световната драма.
Но наред с всичко това поетът Валери Петров бе единица за праведност. Той обичаше децата и те го обожаваха, а връзката им с добрия магьосник, който изобрети Копчето за сън, остава за цял живот.
Днес, между отлива на дъждовното лято и прилива на меката есен, най-звънкият щурец на поетичното ни поле замлъкна, но не завинаги. Златното ключе на добротата му ще се предава на бъдните българи като лек за душата и бистрота за главата. Валери Петров си тръгва от земния свят като изцяло осъществена личност, оставила щедрото си завещание на все повече обедняващия като духовност наш народ. Дано да не скърбим само по детинската му чистота, а по-често да разгръщаме удивителните му творби, които ни правят по-мъдри и по-мислещи, по-близки помежду ни, по-сърдечни към съдбата на общия ни тукашен живот.
Бог да помилва приказния дух на Поета, дошъл от сказанията на приказките и завърнал се отново там, там, където Светлината е светлина, а не само отсъствие на Мрак.
Хвърчащите хора
Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някак си и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен фиат.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
Добрите писма
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
