Грип в сянката на COVID-19
Малцина са нашите сънародници, които са чували името на архиепископ Петър Парчевич. Като изключим общността на историците и на българските католици, за огромната част от българите името му е известно само като наименование на улица (в София, Пловдив, Ст. Загора и други градове), училища (в Пловдив, Раковски и Чипровци), квартал в гр. Раковски и др. За съжаление, твърде малко българи знаят и оценяват значението и приноса на този колос в борбите ни за освобождение през XVII в., който всъщност е един от първите българи, поставили реалното начало на Българското възраждане.
Според специалистите по тази епоха в нашата история, Петър Парчевич е безспорно най-ярката фигура сред българите-католици, която оставя най-трайни следи в историята на борбите за освобождение не само на българите, но и на целия Европейски югоизток. Всички тези негови усилия са пряко свързани и представляват значима част от политиката на Ватикана за разпространение на католицизма в нашите земи през XVII в. Същевременно обаче неговите действия са пропити и вдъхновени най-вече от дълбоко осмислено и лично изстрадано родолюбие, характерно за най-пламенните ни бъдещи възрожденци.
Тук се налага да направим малко отклонение за източната политика на Римската църква от зараждането на протестантизма след 1517 г. нататък. Нейните стратегически насоки са очертани на най-продължителния, но и най-важен, вселенски събор в историята на католическата църква, заседавал в градовете Тридент (немският вариант на италианския гр. Тренто) и Болоня през 1545 – 1563 г. Той бил свикан във връзка с успехите на Реформацията по настояване на мнозина прелати и императора на Свещената Римска империя на германските народи Карл V, за да определи доктрините и църковната политика на католицизма в епохата на Контрареформацията. Показателен е и фактът, че следващият събор на Римската църква се наложило да бъде свикан около четири века по-късно – през XIX в.
Заседание на събора в Тренто.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Трентски_събор#/media/ Файл: Council_of_Trent.JPG
Открит е от папа Павел ІІІ на 13 декември 1545 г. На заседанията на събора се очертали две противостоящи си партии – на императора и на папата. Привържениците на императора настоявали да се решат въпросите за реформирането на църквата и за изкореняване на злоупотребите на духовенството. Те били склонни и на известни компромиси спрямо протестантите в областта на догматиката. Папската партия се оказала по-непримирима, като се стремяла към укрепване на църковното единство в борбата с Реформацията и към решаване на догматичните въпроси в строго ортодоксален и традиционалистки дух, не допускайки и най-малкия компромис по въпросите на доктрината.
В крайна сметка Тридентският събор завършил с победа на папската партия. Основните решения на събора препотвърдили всички традиционни догми на католицизма и били насочени към укрепване на църковната дисциплина и организацията на църквата. Участниците в събора потвърдили върховенството на папата над съборната институция, увеличила се властта на епископите в техните диоцези, предвидени били мерки за затягане на монашеската дисциплина, засилени били гоненията срещу ересите (бил изготвен „Индекс на забранените книги“) и се разширила дейността на инквизицията.
Едно от най-важните решения било насочено към активизация на мисионерската дейност на католическата църква в целия свят. Особено важно място в това отношение се отреждало на ордените на йезуитите, францисканците и доминиканците. В този контекст била създадена и институцията Конгрегация за разпространение на вярата със седалище във Виена, която ръководела и направлявала католическото мисионерство и изиграла основна роля за разпространението на католицизма в българските земи от втората половина на ХVІ в. нататък.
През ХVІІ в. упадъчните тенденции в османското развитие се засилили. Това неминуемо се отразило на международните позиции на Османската империя в отношенията ѝ с европейския свят. Поради османското напредване в Централна Европа още от началото на ХVІ в. основна сила в антиосманските коалиции станала Австрия в тесен съюз с папството. В борбата срещу полумесеца Виена и Рим се надявали да разширят позициите на католицизма сред православните балкански християни, което представлявало естествено продължение на традиционната от векове папска политика за разширяване диоцеза на Римската църква на Изток.
След мира от Житваторок (1606 г.) позициите на Австрия в Централна Европа укрепнали. Това позволило през 1616 г. тя да сключи конвенция с Османската империя, която да гарантира пълна религиозна свобода на католиците под османска власт. Така през 1622 г. първоначално в Рим била създадена вече споменатата Конгрегация за разпространение на вярата, която трябвало да пропагандира униатството и католицизма сред православното население на Изтока. Това наложило като център на дейността на Конгрегацията да се очертае Виена.
Както вече посочихме, католическата пропаганда в българските земи се активизирала през ХVІ в. като резултат от едно от основните решения на Тридентския събор, което предвиждало като част от мерките за ограничаване на Реформацията и нейното разпространение да възроди католическото мисионерство в цял свят. В резултат още в края на ХVІ в. се оформила Софийската католическа архиепископия с главен център богатото рударско селище Чипровци в Северозападна България. По-късно възникнали още три католически архиепископии и епископии, като Марцианополската /Преславската/ за Североизточна България и Молдова, Никополската за Централна Северна България и Охридската, която обхванала Югозападните български земи.
Техни последователи и паство станали не само малобройните групи от павликяни, но и потомците на привличаните в продължение на векове саксонски рудари, преселилите се през XIV и XVв. католически фамилии от Северна Албания, а също така и дубровнишките и други европейски търговци в градовете на Северна България. В протежение на десетилетията мнозинството от тях, независимо че пазели спомена за своя произход, постепенно придобили българско народностно самосъзнание и се превърнали в истински натурализирани българи.
Основни и най-известни дейци на католическата пропаганда в българските земи през XVII в. били архиепископите Петър Богдан Бакшев и Петър Парчевич, както и епископът Филип Станиславов. Повечето от представителите на българското католическо духовенство получили завидно добро образование в учебни заведения предимно в Италия и Австрия и съчетали високата си образованост с вярност към католицизма и любов към отечеството. Именно те подготвили в духовен план най-мащабната освободителна проява през тази епоха – Чипровското въстание от 1688 г. След избухването на въстанието и неговото потушаване католическата ни интелигенция била принудена да напусне нашите предели и това нанесло сериозен удар върху позициите на католицизма в българските земи.
Архиепископ Петър Парчевич.
Източник: http://rodbg.com/2020/07/23/удостоеният-е-с-баронска-титла-от-импе/
Но за да стигнем дотам трябва да отбележим, че още през XVI в. в Северозападна България вече съществувал един султански хас (частно владение на султана), населен с католици и включващ рударското градче Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура. През 1595 г. папа Климент VІІІ изпратил в България францисканска мисия, начело с босненеца Петър Солинат. Тя укрепила католицизма в Чипровци и привлякла към Римската църква еретиците-павликяни от Никополско, Свищовско и Пловдивско. През 1624 г. францисканската мисия в България получила статус на кустодия (област, в която първоначално започва да се разпространява католицизмът, а населението тепърва се възпитава в практикуването и духа на това течение в християнството).
През 1642 г. била учредена Софийската католическа архиепископия, чийто архиепископ бил и викарий (наместник на папата) на Влахия и Молдова. През 1644 г. била учредена втората архиепископия в Марцианопол (дн. Девня). Католически владици от Българската кустодия били поставени също така и в Скопие, Охрид, Призрен и Никопол. Българите-католици имали прекрасно образован клир, най-изтъкнатите им духовници получавали образованието си в Италия и имали солидни духовни и политически контакти със Запада. Сред водачите на българските католици особено активна политическа дейност развивали софийският архиепископ Петър Богдан и марцианополският архиепископ Петър Парчевич, които популяризирали българската кауза в Рим, Виена, Варшава и други европейски столици. С най-голяма деятелност в тази насока, както и с изключителните си дипломатически дарби, ум, знания и политическа прозорливост се отличил най-вече Петър Парчевич.
Биографията му е сравнително добре изследвана от специалистите и от тях знаем, че е роден през 1612 г. или 1613 г. в Чипровци – едно от най-развитите през тази епоха селища в нашите земи. Името на града според някои изследователи се свързва с наличието на медни залежи около него (от лат. cuprum – мед), а други свързват разновидността на името му – Кипровец, с това, че е едно от най-красивите населени места в българските земи. Още от късната античност залежите от медни, железни и други метални руди в региона започнали да се разработват и превърнали тази област на Балкана сред най-процъфтяващите в продължение на векове.
Това се превърнало в предпоставка земите около Чипровци да придобият значението на апетитен феодален домен за всеки владетел на българските земи през цялото Средновековие, а след Завоеванието – и за османските султани. Когато през XIV в. босненският феодал Парчия от рода Кнежевич бяга от преследванията на крал Твърдко I и през 1367 г. се установява в България, цар Иван Александър му предоставя наследствени владения около р. Скът (приток на Дунав). Тук той изградил замък, наречен Кнеже, около който израства град – днешната Кнежа. Същевременно Парчия полага основите на рода Парчевич, който е тясно свързан с родовете Кнежевич, Пеячевич и Томагионович, които произхождат от Босна, но в течение на времето бързо се побългаряват и на тях предстои да изиграят съдбовна роля в историята на българите-католици през XVII в.
Въпреки че произхождали от един прародител от Босна, през вековете техните представители тясно се обвързали помежду си и съставили ядрото на елита на град Чипровци и неговите околности. Благодарение на привилегиите, които рударите получават от султаните, атмосферата в Чипровци се отличава със своето свободолюбие и самочувствие, които са основна съставка и на бъдещия възрожденски дух на българската нация. Ето защо Петър Парчевич от детството си израства в една по-будна среда на български католически търговци, ревностни просветители и народни деятели.
Още архиепископ Петър Богдан Бакшев полага началото на стремежа към историческо обосноваване на идеята за освобождение на България, на интереса към културното ни наследство и ценностите на българския народ. Неговото дело е продължено от Петър Парчевич, който след първоначалното си образование в добре уредените училища на българите в Чипровци е изпратен да завърши образованието си в Лорето (в Италия), където учат повечето водачи на българите-католици, а към 1637 г. завършва и висшето си образование в Рим с изключителен успех и научната титла доктор по римско и католическо право. В периода до 1643 г. не е известно с какво се е занимавал, но най-вероятно е започнал работа за Конгрегацията за разпространение на вярата към папския двор, понеже през тази година архиепископ Петър Богдан отправил молба към Конгрегацията да върне Петър Парчевич в българските земи, където кустодията имала сериозна нужда от добри свещеници. Архиепископ Петър Богдан отрано оценил изключителните способности и лични качества на Парчевич, като до смъртта си го подкрепял и се застъпвал за него пред папските власти.
Още на следващата 1644 г., харесан от Марцианополския архиепископ Марко Бандулович, Парчевич е назначен за негов секретар и пръв помощник. Това му позволява през следващите години да се запознае отблизо със състоянието на българите-християни в епархията, обхващаща земите на Молдова, Северна Добруджа и Североизточна България, с център днешният румънски гр. Бакъу.
През същата година отношенията между Венеция и Османската империя се влошават и впоследствие това довежда до избухването на прочутата Кандийска война между Империята и Венеция за о-в Крит. Това става по времето на султан Ибрахим I, известен още като Лудия. Както вече бе посочено по-горе, както и при другите сблъсъци с християнските държави, и тази война стимулирала съпротивителните стремежи и надежди на балканските народи. Именно с нея се свързват и първите дипломатически действия на Петър Парчевич за освобождение на България. Тази му дейност продължила 30 години до смъртта му и го превърнала в първия самороден български дипломат с европейско измерение от векове насам.
Предусещащ залеза на османската държава, от 1644 г. нататък будният чипровчанин посвещава целия си потенциал на идеята за унищожаване на Османската империя и освобождението на балканските християни от потисничеството. Още в този ранен етап на политическата си дейност той осъзнава, че освобождението може да се постигне само със съвместните усилия на балканските народи, като се осигури подкрепата на главните европейски противници на османците през тази епоха – Ватиканът, Австрия, Венеция и Полша.
В началото на войната българските католически водачи, начело с Петър Богдан и Петър Парчевич, осъществяват мащабна дипломатическа дейност, чрез която да привлекат подкрепата на османските врагове. Още през 1646 г. Парчевич е приет от дожа на Венеция в търсене на помощ за освобождението на балканските християни. Разбира се, в този момент венецианските войски са директно ангажирани във военните действия срещу Империята и няма как да отделят военни сили в помощ на евентуално балканско-християнско въстание.
На следващата година Петър Богдан, начело на делегация от чипровчани, се среща с влашкия княз Матей I Бесараб за подкрепа на евентуално въстание срещу обещанието да го обявят за „владетел на Изтока“. Владетелят на Влашко поставил като условие осигуряването на помощ от Полша (Жечпосполита) и Венеция. Затова Парчевич, заедно с друг чипровчанин, вероятно Франческо Соймирович (също известен католически духовник от Чипровци), заминават за преговори с полския крал Владислав IV в официалната роля на пратеници на влашкия княз и на българския народ. Получените от краля обещания не дават резултат поради неочакваната му смърт.
Но това събитие не прекратява развитието на освободителното движение в българските земи, начело на което застава Петър Богдан. В края на 1649 г., по поръчение на княз Матей I и Петър Богдан, Парчевич отново заминава за Полша за среща с новия полски крал Ян II Кажимеж. Кралят и неговият съвет, независимо от подкрепата си за българската инициатива, посъветвали Парчевич да потърси помощта и на австрийския император Фердинанд III, както и на Венеция, понеже вече е във война с османците.
Ето защо през 1650 г. Парчевич пристига във Виена, където трябва да осъществи първата от срещите си с австрийските владетели. От този момент нататък му предстои да изгради тесни връзки с австрийския управляващ двор на Хабсбургите и да осигури тяхната мощна подкрепа за осъществяване на освободителните въжделения на българския народ.
[следва продължение]
Литература:
- „България през XV – XVIII в.“ T.1, Изд. на БАН, 1987
- Нешев, Г. „Културни прояви на българския народ XV – XVIII в.“, „Народна просвета“, С. 1978
- Сб. „Чипровци 1688 – 1988“, Изд. на ОФ, С. 1989
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Парчевич
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Католицизъм_в_България