„Пернишки разкази“ е представителната книга с разкази на Здравка Евтимова. Тук са събрани най-силните ѝ творби. Те я ситуират в традицията на късия разказ в българската белетристика. Най-коренотърсаческият разказ в сборника е „Сряда“. Това е прочувствен и фин разказ за детството, за зова на кръвта и сърцето, за силата на родното, носталгичното, което е незабравимо и незаличимо, където и да е българинът по света. Родните поляни с бъз и коприва са непреодолими, като с магнит привличат главната героиня Лена. Затова Лена остава и не заминава за Белгия, омъжва се за Слав и ражда три деца в България. Подобен разказ винаги е бил актуален, особено сега при масовата миграция на българите, основно по социални причини.
Разказите на Здравка Евтимова „Опреснители на паметта“, „Магазинче за домашни потреби“, „Киселец“, „В бъчвата“, „Какви пари“ и „Зад тъгата“ са с по-откроена социалност. Почти всички разкази на Здравка Евтимова съдържат автобиографични моменти, нещо лично преживяно, изпитано, преболедувано. Тази автентичност придава силата и е основната причина за въздействието на нейната проза В разказа „Магазинче за домашни потреби“, както и в много от другите творби, Здравка Евтимова поставя проблема за обезлюдяването на България по социални причини. В последна сметка няма щастливи емигранти, защото носталгията е силна и постоянна. Разказът повдига въпроси, над които си струва да се замислим – за компромисите и тяхната цена, за направените жертви и научените уроци.
„В бъчвата“ e в известен смисъл Хайтовски разказ, защото е сходен с неговите творби от „Диви разкази“. В този разказ на преден план е изведена силата на любовта и неистовият стремеж към нея, за да я имаш. За светлината в живота и постигането на мечтите и любовта си трябва да се бориш докрай. Темата за силата на любовта е водеща в разказите „Чудотворецът“, „Ще те чакам след нощния влак“, „Къщата“, „Люда“, „Гранит“, „Глог“, „Погрешно“, „Небе със студени луни“, „Зад тъгата“ и „Стопанката“. В „Чудотворецът“ главната героиня Ана е готова на всичко, за да заслужи любимия си Гришо. Налага се посланието, че за да постигнеш мечтите си, трябва да си всеотдаен и да вярваш докрай. Ана напомня за героините от фолклора, за някои от женските персонажи на Хайтов, за Йовковите Божура или Рада. Със силата на любовта си да осъществиш желаното, да получиш ответ от любимия. От всички да получиш признание, когато си готов на саможертва за щастието си. Изведнъж да те оценят, от незабележим да се превърнеш в личност. Всеотдайна и вярна на чувствата си е и Таня от „Ще те чакам след нощния влак“. В този разказ освен силата на любовта откриваме и мотива пари или любов. Здравка Евтимова разрешава дилемата в полза на любовта.
В „Опреснители на паметта“, освен мотивът за престъплението и възмездието чрез израждането на поколението, е представен и остро социален разказ, в който богатството е натрупано с алчност, безчестие и аморалност. В „Пръстен“ основен е проблемът за благородството, добротата и хуманизма, който е изобразен по Йовковски. В разказите „Моливи“, „Светослав“, „Пиша за теб“ и „Хлябът на обед“ е откроена темата за отмъщението и възмездието. В „Моливи“ се убеждаваме как човешката жестокост довежда до жажда за възмездие и отмъщение и най-хрисим и кротък човек като Василка. „Високо“ третира проблема за изневярата и прошката. Понякога децата са съединителното звено в семействата, което ги запазва от разпадане.
Разказът „Васил“ е тъжен и тревожен размисъл за българина и неговата съдба, за алиенацията и дехуманизацията, за превръщането на хората в безчувствени роботи, за изгубването на чувствителността, състраданието, милосърдието, за закърняването на емоциите, за обезличаването на индивида. Това са страшни заплахи за човека въобще.
В „Пиша за теб“ в образите на Калин и Саня Здравка Евтимова е въплътила едно типично явление в българския преход: симбиозата между мутра и чалгаджийка, така характерно за родната действителност. Незавидна е съдбата на мутрите, почти всички се самоизбиха от лакомия, простотия и жестокост. Затова е типична и съдбата на Калин. Последното надгробно слово на жена му е за него.
„Хлябът на обед“ е силен разказ за варварския обичай на кръвното отмъщение, което все още съществува в някои балкански региони. В този разказ става дума и за силата на таланта и любовта. Неволно се налагат паралели с някои от творбите на големия албански писател Исмаил Кадаре от „Кой доведе Дорунтина“.
В „Къщата“ като подтема писателката е поставила ролята на изкуството и дарбата, която не може да бъде заменена с нищо друго. Забележителен глас има Здравко и с песните си променя Горан. В „Кларинетът“ посланието се налага само – изкуството е велико и в последна сметка побеждава. Всичко, което писателката казва, е изразено пестеливо, образно, психологически и художествено уплътнено, вдъхновено. За самотата и смислените духовни хора става дума в „Наталия“. В „Невъзможно синьо“ Здравка Евтимова отново е поставила темата за силата на изкуството, когато дарбата те е завладяла и творческият процес те е обсебил изцяло. Изпадаш в транс, в унес, в безвремие и нищо материално и заобикалящо не те интересува. Битовото изчезва и битът се превръща в битие. Това е и споделен личен творчески опит, затова разказът е психологически достоверен. В „Стопанката“ писателката утвърждава разбирането си, че любовта и природата са най-голямото богатство за човека с душа. Никакви трудности не могат да заменят природния живот в естествената човешка среда. И децата, челядта, разбира се. Много са разказите, в които главни и второстепенни персонажи са хора на изкуството. Те са близки на авторката, защото се занимават с творчество.
В разказите на Здравка Евтимова често става дума за българи, работещи по неволя в чужбина. Никой от тях не е щастлив, всички са отишли от нужда, от бедност, работят най-непривлекателната работа, обикновено тежък нископлатен труд. Крепи ги надеждата да припечелят малко пари и да се завърнат в родината. Разбиват се семейства, децата израстват без родители, тръгват по лоши пътища. Висока е социалната цена, която плащат гурбетчиите, но това е единственото спасение, което виждат.
Героите на Здравка Евтимова са обикновено чешити, особняци, които не се плашат от живота. Борбени и жилави персонажи, силни по дух и пределно волеви. В повечето случаи горди и непокорни, когато си наумят нещо, преследват целите си. Решат ли нещо, никой не е в състояние да ги спре, преодоляват перипетиите, за да се докажат и да бъдат личности. Героите от социалните низини са по-състрадателни, отзивчиви и милостиви, по-добри и човечни.
Здравка Евтимова сякаш не пише разкази, а разстила рибарски мрежи, в които да улови, обърка и замае читателя. Гради балансирани и добре конструирани сюжети. Наистина разказите са вид тест за сетивата. Независимо кога и къде се развива сюжетното действие в разказа, в края на повествованието всеки мислещ човек е извървял пътя на болката докрай, в повечето случаи без да я надмогне, но осъзнал бездната на нейните последствия. Силно звучи нравственото послание за вътрешната потребност на човека да прави добро. Въпреки пречките, въпреки вътрешните бариери понякога, въпреки стъписването на душата пред случващото се в живота. Сюжетите и героите в нейните разкази са често нестандартни, граничат с абсурдното, но на практика с реалното и възможното.
Романът „Четвъртък“ (2003 г.) разглежда периода на начално натрупване на богатствата след промените от края на 1989 година. Новобогаташите са мутрите, които с изнудване, рекет, насилие, безчестие и жестокост забогатяват незаконно. Здравка Евтимова се занимава с генезиса на придобитите богатства, което изключва морала.
Бащата на Десислава ги е изоставил с майка ѝ заради млади момичета. Силно социално съчувствие изпитваме от описанията, когато Десислава преглъща слюнките си при вида на вкусните закуски със сандвичи, когато масажира Бети в дома ѝ. Бети подхвърля на Десислава да си намери богат приятел, който да я издържа.
Сред основните персонажи в романа е Нора. В известен смисъл тя е символ на отмъщението. Творбата разбунва духовете ни с дръзката си, провокативна естетика, в която ексцентричният поглед на писателката към „нещата от живота“ се сблъскват с необуздани сцени на фриволна сексуалност и арогантна лексика. Романът е иронична и сатирична плесница по дебелокожите бузи на монотонното еснафско битие и с ефирна лекота руши дълбоко вкоренените екзистенциални, социални и сексуални табута на лицемерния и неморален свят, в който живеем.
В романа си Здравка Евтимова разказва за съдбата на родния си град Перник, която не е много по-различна от съдбите на много градове в България през периода. Безработица, мизерия, емиграция на населението, главно на младите, обезлюдяването на цели райони. Това, което поразведрява потискащите мрачни социални и морални картини, характерни за повествованието, са лирическите отстъпления.
В „Четвъртък“ няма щастливи персонажи, всеки от героите е нещастен, с драматична или трагична съдба.
Събитията в романа „Арката“ се развиват също след промените през 1989 година, когато масово фалират соц-предприятията, които приватизаторите разпродават за скрап. Радомир е градът, който е център на събитията, както и Пернишко. Впрочем, това е родното място на Здравка Евтимова и тя много добре познава обстановката. Романът е остра социална сатира на случващото се в страната. Държавата е разградена, престъпността расте в геометрична прогресия. Появяват се новобогаташите, които обикновено са посредствени, лакоми, безсърдечни до жестокост.
Силно са изградени образите на Цина и Сина. Цина е наследила майка си. В нея се оглежда образът на волевата циничка, която покорява мъжете с огнения си темперамент, а след това ги захвърля да се гърчат безпомощно и да изгарят по нея. В образа на Цина откриваме и отмъстителката за скапания живот, в който пребивават хората, за сексуалната разюзданост, за покварата на нравите. Тя е жената вамп, отмъстителка на мъжете заради сексуалната им лакомия. Има нещо нимфоманско у нея, както при майка ѝ. Чрез Цина Здравка Евтимова поставя проблема за престъплението и наказанието, за възмездието, което застига всеки заради злото, което е причинил.
Сина е антипод на Цина, тя е въплъщение на добротата и доброто. Сина от малка е духовно дете, израства като духовен човек. Нейна страст са книгите, художествената литература. Тя чете непрекъснато, потъва в българската и световната класика. Работи в библиотеката на читалището, помага на учениците. Никога не си позволява да злоупотреби с необикновената си красота. Винаги е готова да отстъпи, да направи добро. Не лъже влюбения в нея единадесетокласник Николай, живее като самотница, не е практична или цинична. Увлечена е по горския Спас, за когото се омъжва в края на романа. Образът ѝ е изграден с много любов от Здравка Евтимова.
В последните страници на романа читателят някак бърза да стигне до психологическото узнаване какво ще се случи, което е белег на добре разказана история. При Здравка Евтимова краят е трудно предвидим и това е успех. Мрачен и понякога зловещ, „Арката“ е силно въздействащ, макар и с песимистичните си изводи.
Предимство и улеснение за Здравка Евтимова е и фактът, че творбите ѝ са със силно биографична същност. Част от биографиите на нейните герои са и нейна биография. Самата тя е писател, преводач, познава отлично обстановката в Перник и Пернишко. Разбира се, това са само предпоставки за творческа сполука. Необходим е и талант, без който са немислими художествени успехи.
Здравка Евтимова е автор със свой художествен и тематичен почерк. Творчеството ѝ е пронизано от амбицциозното търсене на истината за времето, за личността и нейната съдба, често предопределена от обстоятелства, свързани с обществените механизми, с безразличието на бюрократичните институции, със страха и кариеризма. В нейните творби ще открием плодотворния скептицизъм, който дори когато достига до черногледство и отчаяние, се явява начин за постигане на истината зад видимостта на нещата. В прозата ѝ става дума за пътя към бездната през целия ад на битието, за опита да оцелеем, когато светът, с който сме свикнали, се разпада, за търсене на своята цялост, за живота ни през последните 30 години, когато социализмът преминава в капитализъм с всички безобразия и престъпност. За изгубените илюзии, за стремежа да запазим поне частица достойнство, да приемем неизбежната истина, че живеем по чужди сценарии. За предателствата на приятелите, които са сключили своите малки сделки и са продали душите си, а после завиждат, че сме запазили своята идентичност. За уморената душа, която мечтае за други светове на покой и белота. За паралелните светове, където наред с насилието и непукизма съществуват островчета на красота и поезия, за присъствието на Иисус в душите ни и за неговата помощ в най-трудните моменти. За агресията на младежите, готови по пътя към насладите на всичко. За конфликта между поколенията, за невъзможността на нашите стари майки и бащи да оцелеят в променения до неузнаваемост свят. За успеха в живота и цената, която се плаща, за прагматизма и духовността. За сервилниченето и съобразяването със силните на деня. За амбициите. За снобското и парвенюшкото, за съвременната „Криворазбрана цивилизация“. За комплексите на тръгналите от низините, но много по-морални от т.нар. „елит“.
От друга страна, Здравка Евтимова не се въздържа да товари текста си с непосилни социално емблематични задачи. Социалният поглед е откроен. Авторовите симпатии са на страната на унизените и оскърбените. Истина е, че днес човек е принуден от обстоятелствата често да работи във враждебна и силно неприятна среда. Също така е вярно, че у дома, където би следвало да среща разбиране и подкрепа, се случва обратното и т. н. Чрез своите герои писателката се опитва да намери отговор на нескончаемите въпроси: защо има зло и дисхармония, защо сме използвали правото си на свободен избор, за да изберем самотата, защо има противопоставяне на дух и материя, защо сме тук, на тази Земя? Разбира се, че това са въпроси, които човечеството си задава постоянно. Те нямат прости и еднозначни отговори. Възможно е да достигнем до тях, ако възстановим душата и духа си и по този начин възстановим нашата нарушена връзка с Бога.
В своите белетристични творби Здравка Евтимова ни подкрепя да не се даваме на живота, да не се предаваме пред обстоятелствата. С впечатляваща сила и майсторство е обрисувана безпредметната жестокост – морална и физическа. Идейната същност на преобладаващата част от творбите на тази писателка е обусловена от критическото ѝ отношение към света, в който живее, и от чувството ѝ за катастрофичност. Чрез личната съдба на героите си тя разказва за големите обществени промени в България през времето на последните години. Здравка Евтимова е сред малцината български прозаици, които не измениха на творческите си предпочитания към съвременните сюжети и конфликти, не написаха творби, посветени на миналото.
Градът в произведенията на Здравка Евтимова се развива с разностранните си колизии – битови, екологични, морално-етични. Безкомпромисната взискателност към стоящите на нравствен кръстопът характеризира повечето от творбите ѝ, но паралелно с нея присъстват и разбирането, съчувствието към слабите, сгрешилите, отклонилите се от правия път, често по силата на обстоятелствата, обикновени хора. Много логично и последователно се извеждат на преден план онези мисли на персонажите, които ги налагат като индивидуалности в един свят, пренаселен с носители на негативна енергия. Личи болката на писателката за погубване на човечност в този подивяващ свят, лишен от красиви жестове и от внимание, в който любовта всекидневно умира, погубвана от безсърдечието. Творбите ѝ носят нравствени послания, които не остават затворени в изобразеното време, а излизат извън рамките му. В прозата на Здравка Евтимова почти няма щастливи герои. Защото тя разбира, че потънали в злото, трябва да получат възмездието, което им се полага. Относително щастливи са например Сина, защото е носителка на доброто, и още няколко герои от прозата ѝ, които успяват да се преборят за щастието си и получават удовлетворение – Лена от „Сряда“, Гала от „В бъчвата“, Таня от „Ще те чакам след нощния влак“, Ани и бъчварят от „Глог“, Мите от „Кларинетът“… Едно от главните послания в прозата на писателката е, че парите и богатството в никакъв случай не са гаранция за щастие. Особено пък когато са придобити по безчестен или престъпен път.
Здравка Евтимова търси причините за нравствената поквара и достига до извода, че главната е загубването на духовността, малокултурието, опростачването до скотското, до първичните примитивни инстинкти. В известен смисъл нашата епоха може да се нарече и „епоха на профанация“ по определението на руския философ от ХХ век Б. П. Вишеславцев, когато всичко висше, духовно и нравствено се свежда до низшите пластове на съществуванието и битието. В края на краищата човекът с опустошена духовност и низки желания е социално опасен, защото няма понятие от висши ценности – чест, достойнство, милосърдие, състрадание. При такъв човек на преден план излизат всички тъмни страни на индивида. Още от малки децата чуват просташки думи и започват да си служат с долнопробния речник – „гадно“, „смърди“ и т.н., стават безсърдечни, несъстрадателни, жестоки. Не четат книги, не ги интересува културата, духовността. Изводът сам се налага: ако искаме да променим човека и света към по-добро, трябва да ги направим по-духовни. Там е главното спасение.