Вирусът, клетките и Аргирова
да останат живи!
В неотдавнашните страшни и тревожни утрини на пандемията, в самото сърце на информационния тайфун с кобното име „Ковид-19“, свикнахме да виждаме уютното лице на проф. Радка Аргирова и да търсим в думите ѝ успокояващите нотки. „Майка Кураж“ за нацията в тази страшна пандемия, така я нарече някой в социалните мрежи. А в научните среди си е заслужила името „най-добрият вирусолог“.
Визитка: Проф. Радка Аргирова, д.м.н. – председател на Българското дружество по клинична вирусология. С дългогодишен научен и практически стаж в областта на ХИВ, ретровирусите и онкогенните вируси. Основател и ръководител на първата лаборатория по СПИН в България. Председател на Българското дружество по медицинска вирусология (от 2001 г.). Член на Международното дружество за СПИН и на Европейската клинична асоциация по СПИН. Председател на Медико-биологична секция към Хумболтовия съюз в България (от 2010 г.) Проф. д.м.н. Радка Аргирова е призната в световните научни среди, представител на България в Глобалната Програма по ХИВ/СПИН към СЗО и ООН. Ползва английски, немски, френски и руски език.
Неведоми са пътищата на съдбата. Оказа се, че години наред съм ѝ писала писма по електронната поща, поради съвпадението на имената с моя позната от Пловдивския университет. Нищо не е случайно. Наскоро юлската жега ме събужда с мисълта, че тъкмо днес трябва да я издиря и да ѝ се обадя. Нещо ме накара да я търся и да ѝ звъня в тъмни зори в „Токуда“. Отговаря ми доста тревожна: кой ли от близките ѝ търси помощ!… Но вместо укор получавам книга с картинка на вирус на корицата, на фона на папка „Дело“. На нея е написано: ПСЕВДОНИМ ВИРУС С ОКРАСКА ДИВЕРСИЯ
Оказва се, че денят, в който нещо ме накара да я търся и звъня, това е бил същият ден, денят – 13 юли, завръзка на научната и житейска одисея на проф. Аргирова. На 13 юли 1985 г. младата стипендиантка на „Хумболт“ донася в България клетки, заразени със страшен вирус, наречен „чумата на 20-ти век“. Най-видните умове на планетата са стъписани.
– Благославям този ден! – повтаря сега проф. Аргирова, но само тя си знае през какви перипетии е минала. Книгата се чете на един дъх като криминален роман. „Неправдоподобна“ история, а всъщност документална. Архиви, извадени от сейфовете на ДС, и факти от житейската история на проф. Аргирова, които звучат като роман на Оруел. Сглобката е направена от талантливата журналистка и писателка Юлия Пискулийска. Тази книга е доказателство, че в днешно време фикцията закърнява, а архивите са невероятен документален роман, пред който всяка художествена измислица бледнее.
Книгата документира неравната борба на младата Радка Аргирова за правото да изследва този вирус, свързан с имената на световни учени като Люк Монтание и Франсоаз Баре-Синуси (двамата получават Нобел за медицина, 2008) и Робърт Чарлз Гало от университета в Чикаго. Но в „страната на абсурдите“ това изключително научно събитие се превръща в стигма. Радка Аргирова е заподозряна, че е използвана като вносител на „биологично оръжие“ от САЩ. Държавна сигурност завежда дело срещу младата изследователка.
Из папка „СПИН афера“
Строго секретно
Предложение относно откриване на ДОП „Вирус“ на р.м.ар.:
„По нейна лична инициатива“ взема от ФРГ неговия вирус – на Гало – „заедно с нейния пряк ръководител Тотьо Тодоров започнали да добиват културална течност от този вирус“.
Въз основа на гореизложеното ПРЕДЛАГАМ:
Да се заведе ДОП на Радка Младенова Аргирова под псевдоним „Вирус“ с окраска „Диверсия“.
Делото ще се води в отделение 02, отдел 10, ВГУ–ДС от майор Асен Танев.
Предложението е от зам.-началник на отделение 02 отдел 10, Асен Танев, който по линия на МВР се грижи за реда и сигурността в Института по обща и сравнителна патология към БАН, а всъщност осигурява пряко наблюдение и контрол от ДС над сътрудниците в Института. По-късно става ясно, че сериозно е напреднал в кариерата си в ДС благодарение на „Случая Радка Аргирова“. В книгата е включена малка част от кореспонденцията на проф. Радка Аргирова с ДС. Това е сблъсък на две системи на мислене: от една страна изследователката, за която борбата с чумата на 20-ти век е въпрос на медицински дълг, призвание и Хипократова клетва, а от друга – представата на служителите от специалните служби, че също се грижат по този начин за националната сигурност.
През 1980 – 1981 г. младата изследователка спечелва Хумболтова стипендия и специализира във Фрайбург при доц. Хунсман, който остава с отлични впечатления от работата ѝ. Юли 1985: „През това лято участвах в Конгреса по ретровируси и левкози у животните и човека в Хамбург, където се срещнах с д-р Гало. Той направо ме попита защо България и въобще Източна Европа са все още бяло петно в картата на световното разпространение на СПИН. Отвърнах, че нито имаме тестове за откриване на инфекцията, нито самия вирус, за да си направим тестове. Той каза, че ако това е проблемът, веднага ще получа неговия вирус, който в момента се култивира в подходящи клетки в Гьотинген. Така получих линията, както и незаразения ѝ вариант (и до днес живи и поддържани в лабораторията).“
Проф. Гало моли немския си колега доц. Хунсман да ѝ даде от неговите клетъчни култури, произвеждащи вируса. На 13 юли 1985 г. д-р Аргирова се качва на самолета с две контейнерчета – едното със заразени с ХИВ клетки, другото – с незаразени. Носи ги в дамската си чанта, а не в епруветки, зашити в подгъва на полата, както по-късно ще плъзнат криминални версии. Още преди да се прибере вкъщи, оставя скъпоценните клетки в лабораторията на Института по обща и сравнителна патология към БАН.
Отдадена на призванието си, амбициозната млада изследователка е въодушевена, че ѝ предстои сериозна и отговорна научно-изследователска работа. Не подозира какво ще последва, но сигурна съм: не би се отказала, дори да знаеше какво ѝ готви съдбата в образа на ДС. Отстрани историята прилича на шпионски трилър, но за нея вероятно е било по-скоро филм на Хичкок.
ДС веднага започва разследване: какво точно и защо е внесла от Германия. Действията ѝ се квалифицират едва ли не като престъпление спрямо националната сигурност: „внасяне на биологично оръжие“ чрез български учен… От днешна гледна точка се вижда, че това е една преиграна защита на националната сигурност, инспирирана от „знаещи учени“ на високи позиции, в желанието им да демонстрират преданост пред службите на властта. Нови превъплъщения на Б деца, описан прекрасно от Блага Димитрова в романа „Пътуване към себе си“ още през 1965 г. Всеки ден от къщи я взема кола на ДС, водят я като арестант, разпити – отново и отново. Как така точно на нея са дали вируса, съмнения дали не го е „откраднала“!… Под конвой я водят на работа, не може никъде да се отбие. Лишена абсолютно от личен живот.– Колко служители от ДС получиха мечтаното повишение! – възкликва проф. Аргирова.
Доста по-късно пъзелът се запълва. Проф. Гало ѝ разказва, че чак американските разузнавателни служби са се свързали с него, за да изяснят дали действително ѝ е дал вируса, или Р. Аргирова го е „откраднала“! Изясняването продължило няколко дни, през които д-р Гало е бил принуден да не напуска дома си. Цяла седмица бил затворен вкъщи, работата му изоставала, а шефът му го помолил много строго да не „подарява“ повече вируси на никого!
ДС предполага, че по този начин тя се стреми към Нобелова награда. Квалифицират научните ѝ амбиции като „маниакални“. Разбира се, така изглежда отдадеността на един истински учен през призмата на хора, за които най-важното е израстването в кариерата, парите и наградите! Проф. Аргирова действително заслужава Нобелова награда. Благодарение на нея България става първата социалистическа страна, която търси научни пътища за решаване на проблема със спина. Но Нобеловата награда „в зоната на здрача“, както обикновено, се оказва преследване, унижения, страхова невроза, разпъвания накръст и други познати мъртви хватки за способния и работлив учен, посветен на призванието си.
Борбата е неравна: една млада жена, сама срещу страха, срещу невежеството, срещу бюрократичните институции и ДС. Наистина роман на Оруел. В института тя се сблъсква с неистовия страх от зараза, проявен тъкмо от колегите ѝ. Помня, тогава плъзна мълвата, че в една лаборатория на БАН, блок 25 отглеждат смъртоносен вирус. И досега около този блок на БАН витае някаква особена „аура“!… Медиите само това и чакат: разпространяват слуха, че САЩ са създали вируса в секретна военна лаборатория и чрез разпространяването му търсят отмъщение за тежките разрушения и човешки жертви, предизвикани от изпускането на отровен газ в Индия. Наистина за тази инфекция още не се знае нищо – как се предава, няма ли опасност за работещите с вируса, какви са биологичните му особености. Страхуват се дори от бананите от Колумбия, пуснал се слух, че са заразени. Тук прочетох нещо важно и за днешната ситуация: „Вирусът трябва да влезе в жива клетка, за да зарази и самият той да се размножи“.
Много бързо около нея се затяга обръч. Ситуацията е крайно необичайна, невъзможна за нормална работа, животът ѝ е изпълнен със страх и унижения, постоянно напрежение, предстоящи дълги обяснения с „неидентифицирани лица“, пълни с подозрения. Заплашват я дори, че я чака килия, дори цитират номера на килията.
Белязана като разследвана от ДС, дори тези, които вярват в нея, се страхуват да се доближат. Държат се като с прокажена, докладват за нея, не я пускат в стола дори: „За такива като теб няма място тук!“ „Естествено е да последва психически срив – коментира Юлия Пискулийска. – На някои това може да изглежда далечно, отминало – но не е. Нищо не е в състояние да изличи следите от унижението и страха.“
Все пак в ДС се намират хора, които „вдяват“, че страната има нужда от вируса и от диагностични тестове. Издадено е нареждане от най-висока инстанция. Лично проф. Шиндаров, тогава зам.-министър на здравеопазването и Главен санитарен инспектор, издава писмена заповед: –Вирусът, клетките и Аргирова да останат живи! – Остават живи. По силата на научното предизвикателство, което може да победи дори смазващия валяк на бюрократичната машина, невежеството, дори завистта. Сутрин Радка Аргирова дава показания в ДС, следобед размножава клетки в лабораторията. Срещу нея се сипят доноси, обвинения, че създава психоза сред колегите си. „Колко сила и убеденост в правотата си трябва да имаш, за да устоиш на всичко това!“ – възкликва Юлия Пискулийска, свидетел на тези абсурди.
Най-после през 1987 г. е създадена Централна лаборатория по СПИН към Националния център по заразни и паразитни болести. Оглавява я проф. Аргирова. През 1998 г. лабораторията е разделена на две. Създава се нова лаборатория по ретровируси, само за научна работа – нещо като „девета глуха“, защото тя копнее и да приложи резултата от научните си изследвания. Стига се дотам, че Парламентарната комисия по здравеопазване дава препоръки за освобождаването ѝ от длъжност. Какъв абсурд! Прогонена от собствената си лаборатория, създадена с огромни усилия от самата нея. Най-известни учени от чужбина я търсят за съвместна работа, а в България е остракирана, подложена на какви ли не унижения. Има възможност да работи в Германия, но в немското посолство получава черен печат. „Беше невероятно, не знаех на кой свят съм, не знаех защо ходя „на работа“, почти никой не разговаряше с мен“ – спомня си проф. Аргирова.
Публикуваните документи отварят прозорец и към някои абсурди в цитаделата на научната общност. Случаят е фрапиращ: На научен съвет в Медицинска академия се сипят положителни оценки и суперлативи за кандидатката за професор. А в резултат в урната се оказват само бюлетини „НЕ“. Позната мъртва хватка, прилагана неведнъж от кукловодите в науката. Вместо научни критерии – субективизъм, обвързан с партии, лобита, зависимости, кръгове по интереси и т.н.
Все пак Президиумът на ВАК преразглежда документите и удостоява Радка Аргирова с научното звание „професор“. Заслужено, защото тя цял живот последователно и целенасочено се усъвършенства. Страстно отдадена на работата си, непрекъснато следи най-новите неща в своята област. Научният ѝ морал се определя от огромните ѝ познания и от убедеността в своята научна истина.
„Клетките и вирусът бяхме преместени“– казва. Толкова отдадена, че просто идентифицира себе си с обекта на изследване, пък дори това да са клетки, заразени с „чумата на века“! И къде са преместени: в лабораторията по чума в Инфекциозна болница! Но където са клетките и вирусът, там е и тя! Такава рядкост са хора, които абсолютно се идентифицират с работата си.
Следва любимият ми епизод, като на филм – с ваксината срещу детски паралич. Ще остане незабравим в историята на българското здравеопазване. Трябва да се изучава в учебниците по медицинска етика. През 1995 г. се появяват няколко случая на детски паралич сред ромски деца в Сливен. Започва кампания за масова имунизация. Но веднага се разнася слух, че ваксината води до безплодие. Тогава проф. Аргирова е зам.-министър. Акцията е от национална значимост. Съдейства швейцарският клуб „Ротари“. Присъства дори президентът Желев.
– Държа шишенцето с ваксина, говоря. Никакъв резултат! Отказват: щели да останат без деца!… – Зам.-министърката показва какво пише на шишенцето, вика грамотните да прочетат написаното. Напразно. Разбрала, че с думи няма да постигне нищо, Радка Аргирова внезапно счупва шишенцето и изпива ваксината „на екс“, преди някой да може да я спре! А зад нея президентът Желев, стреснат и трогнат, вика: – Какво правите! – Спокойно, аз съм вирусолог – отговаря проф. Аргирова.
В това време по петолъчката звъни притеснена министър Мими Виткова: – Махнете я оттам да не ѝ стане лошо! – Но след площадната агитация имунизацията тръгва. Както трябва – „от врата на врата“. Това е специалистът. Толкова е убедена в знанията и професионализма си, че е готова на всякакви рискове и експерименти – дори със себе си, за да докаже научната истина: – Нищо не може да ми стане. Знам със сигурност!
Представителят на „Ротари“ и съпругата му излъчват достолепно възхищение. Жената вади от чантата си разкошен шал: „За Вашата всеотдайност“… Чудно е как не са я привикали после в ДС да дава обяснения какво е пила и защо го е изпила! А може и да са я повикали…
СЛУЧАЯТ С МЕДИЦИТЕ В ЛИБИЯ. В тогавашната извънредно сложна обстановка, низвергната от собствената си лаборатория, Радка Аргирова с готовност осигурява медицинска консултация на защитата. Никакъв научен егоцентризъм и честолюбие, всичко в полза на науката и на хората. „Много малко са такива хора в България“ – заявява адвокат Владимир Шейтанов, който търси специално нея и никой друг за експертизата: – При когото и да отивах, всеки казваше: – Направо търси Радка Аргирова!
Многократно в МЗ му заявяват, че тя не е подходяща за консултант. Предлагат други. Оказва се, че проф. Аргирова трябва да бъде държана в глуха линия, заради фирмата на д-р Жабилов в Америка, към която има височайши интереси, разбира се, материални. Д-р Жабилов експериментира с нов препарат за лечение на СПИН, изследването провежда проф. Аргирова. Резултатите са обнадеждаващи. Непростимо! Проектът е прекъснат. Резултатът е печален: лекарството е лицензирано, но не и в България.
Но за Либия някой все пак трябва да свърши работа, и то компетентно! Това е международен конфликт, заложено е името на България пред света. И животът на шестима българи. Със своята професионална и честна експертиза, написана аd hoc на английски, проф. Аргирова решава справедливия изход на делото, съдейства изключително много за освобождаване на медиците. Доказва, че действията им нямат нищо общо с обвиненията в шпионаж.
Естествено, прави се всичко възможно нейният безценен принос да бъде заметен под килима и да остане „невидим“. Не са случайни думите на адвокат Шейтанов, специалист по Международно право, дипломат: „Тя носи гордо своето бреме на способен, талантлив и можещ български медик в днешната нерадостна обстановка на българската медицина“. Близки по дух и морални ценности, те приемат призванието като мисия на живота си: „По онова време политическият канибализъм беше овладял и медицинската сфера – пише Вл. Шейтанов, – и от системата на българското здравеопазване бяха остракирани най-способните от медиците, един от които е проф. Аргирова“. И в медицината се повтаря онова, което се случва дори с кравите в някакво АПК – оставени да умрат от глад, защото били… „комунистически“. Каква метафора! „По същите „тежки“ основания – пише юристът, – хората бяха оставени без таланта и професионализма на утвърдени български медици като Радка Аргирова.“
Проф. Иво Кременски, известен генетик, обобщава научните и човешките ѝ качества с две думи: Тя никога няма да те подведе! – Но казва и повече – за „модела проф. Аргирова“: „Проф. Аргирова ще се запомни най-вече с действието си в международен план и участието ѝ на всички нива в Български национални програми за решаването на проблемите със СПИН. За първи (може би и единствен) път в българското здравеопазване се приемат истински национални програми, които включват всички задължителни елементи: информиране на национално ниво; обучение (лекари, общественост); инфраструктура; консултиране; превенция; профилактика; скрининг; диагноза с най-съвременни генетични, геномни и други методи; лечение; грижи за пациентите и техните семейства; ефективна регулация и безкомпромисен контрол.“
2018 г. Книгата завършва с „ключовата лекция“ на проф. Радка Аргирова в Лондон на Конгрес по клинична микробиология, избрана от Академично сдружение, което следи работата на учените в цял свят. Канят хората с най-интересни постижения да изнесат резултатите си. В Лондон знаят дори по-добре от нея научната ѝ биография. Когато лекцията завършва, не я пускат, гора от ръце и въпроси. Признанието идва, макар и късно, но не от България. На другия ден получава сертификат, на който пише:
ПРИЗНАНИЕ ЗА „ФЕНОМЕНАЛНАТА ЛЕКЦИЯ“
Но трябва да бъде зададен въпросът, който все още остава риторичен: Защо в България тя не е получила аудитория като тази? Която мисли заедно с нея, търси, вълнува се, съпреживява научните ѝ идеи?… Не мисля, че това е венецът на една научна кариера, колкото и да е триумфален. Такива хора никога не престават да бъдат учени. Увлечена в работата си до забрава на себе си, проф. Аргирова намира време да се „захласва“ и в музиката, особено в музиката на Брамс, в която „чува“ стръмния път към съвършенството… Може би чрез него извървява отново и своя път…