Солженицин, руски романист, историк и мислител, почина на 3 август 2008 г. и едно от първите неща, което ми хрумна, е, че всъщност точно неговата смърт бележи действителния край на 20-и век. Формално може да сме посрещнали 21-ия преди осем години, но на практика изпращаме миналия век сега, със загубата на една от най-големите му културни икони, икона на свободомислието и традиционния християнски морал. (По подобен начин, впрочем, някои смятат не без основание, че 19-и век всъщност свършва с убийството на Франц Фердинанд през 1914 г., което отприщва Първата световна война.) Второто, което пробягна през главата ми, е очевидното – почина един забележителен човек, колосален ум и смело сърце, „най-близкото до старозаветен пророк в съвременния свят”, както сполучливо го нарече един американски университетски професор. Третото, с още по-голяма тъга: Солженицин беше повече или по-малко забравен и нерядко дори отричан в последните 15-ина години, особено в любимата си Русия, която трябва да му е най-благодарна. Част от причините са естествени – когато падна комунизмът, днешните млади хора, да речем, студентите, са били бебета. Но другите причини са по-важни – а именно, че Солженицин сякаш отшумя постепенно наред с болезнената тема за комунизма и антикомунизма; докато в началото на 90-те, когато раните бяха пресни, големият автор някак беше „по на мода”. Това днес ми се вижда несправедливо и използвам тъжния повод да напомня накратко кого по-точно изгубихме на 3 август.
Солженицин е „продукт” на годините след Втората световна (като че в любопитен парадокс обаче, една от най-хубавите му книги, посветена на Първата – Август 1914). Добродетелта, която винаги би трябвало да свързваме с тази личност, е смелостта и по-точно – интелектуалната смелост да казваш истината по време на режим, изцяло съграден и функциониращ върху лъжа. Като всеки истински пророк, Солженицин е герой в мирно време, а не на бойното поле; и герой не е силна дума, когато човек си припомни, че говорим за власт, еднакво агресивна и към външните си врагове, и към собствените си граждани. Самият Солженицин говореше за „вътрешна война” в комунистическото общество – именно, войната на властта срещу гражданина. Нерядко, пак по негови думи (в една реч пред студенти в Харвард през 1978 г.) същата тази война се пренася и в душите; от нея не е застрахован и Западът, който често само имитира демократични порядки. „Всеки непредубеден би могъл да забележи спада в смелостта на гражданската мисъл след антивоенните движения против военната кампания във Виетнам”, продължава той. „А липсата на гражданска смелост в своеобразната вечна битка с властта води до чудовищни състояния на обществото, както вече видяхме в СССР.” По-накратко, това е сякаш и един от заветите му – мисли сам, мисли като свободен гражданин, преценявайки обективно фактите („чети повече за сметка на гледането на телевизия и не бъди овца”, скромно добавям аз в същия дух). Друг негов огромен принос: ако не беше той и книгата му Архипелаг ГУЛАГ, малцина щяха да знаят за истинския ужас на трудовите лагери в Съветския Съюз и още по-малко хора щяха да повярват, че такива „заведения” са съществували (разбира се, документи за тях биха излезли на бял свят така или иначе, но въпросът е, че авторът е бил затворник там и разказва от първа ръка). Книгата, излязла на Запад през 1973 г. (и разространявана апокрифно в Източния блок след това), става толкова прочута, че на практика – и парадоксално – спасява живота на своя автор; моето предположение защо не е бил убит от КГБ е, че тираните не обичат да ги наричат „тирани” и в случая да им излиза още по-лошо име, особено в останалия, свободния свят; така те упражняват, може би без да знаят, дилемата „да убием ли Сократ” (по Платон – състои се най-общо в това, че ако си властимащ и убиеш Сократ, т.е. много известен бунтар срещу теб, ще се сдобиеш с лоша слава, която в крайна сметка ще има негативни последици тъкмо за въпросната ти власт). Ето така Солженицин отървава кожата и вместо куршум, получава изгнание; в неговия случай – в САЩ, в щата Върмонт. (Което пък позволи на известен комик от този щат да възкликне иронично, че това всъщност е много по-лошо от ГУЛАГ, шегувайки се с родното си място, което има славата на хладно и скучно, макар и с красива природа.) Завърна се в Русия чак през 1994 г., когато, въпреки привидно топлия прием от страна на Елцин, остана горчивият послевкус, че средният руснак си остава зомбиран от комунистическите нагласи и нерядко смята Солженицин за „предател”.
Тук е мястото да споделя, че Архипелаг ГУЛАГ хич не е лесна за четене книга, а още по-трудно е да се преразкаже накратко същността й. Ще си позволя само следното: престоят на Солженицин в лагерите като че ли препотвърждава и го учи на нещо, което сме чели в Битие на Стария завет: че първото и най-важно изкушение към човека е той да се превръща в първоизточник и на доброто, и на злото; а това би трябвало да е абсолютен прерогатив на Бога. С други думи, освен баналното насилие над личността, най-големият грях на съветската власт, според Солженицин, е изземването на тая изначално Божия функция, а именно да определя съдбите и да раздава благоволение или пък възмездие според собствената си преценка. Най-лошото е, че съдбите се решават не от един човек, а практически от бездушна система, в която всяко чаркче, т.е. отделен номенклатурчик, се страхува и атавистично, и съвсем пряко от грешка, която да доведе до неговото пращане в ГУЛАГ – ето защо често се престарава, особено в насилието, смятайки, че така един вид се подсигурява, а всъщност несъзнателно препотвърждава всесилността на същата тази система и сервилничи пред нея. Така разликата между обикновения пазач-убиец в трудов лагер и някой висш уважаван партиен функционер като мислене и мотивация не е голяма.
Тъкмо на заворническото легло Солженицин за пръв път осъжда в съзнанието си възгордяването на властта, пратила го там; а възгордяването й пред Бога се състои не толкова в забраната на християнската религия и разрушаването на храмове, колкото в това, че сама си вменява правото да решава съдбата на отделния човек. Други две важни мисли, до които стига авторът в ГУЛАГ, са: първо, само чрез големи страдания, на каквито е подложен и той, можеш да прозреш истината за режима (иначе си просто безсмислен човечец, от който самият строй изсмуква способността да разсъждава самостоятелно); второ и по-важно (ето го всъщност и най-голямото му послание) е, че точно в тоя момент, когато му е отнето абсолютно всичко и той е просто затворник номер еди-кой си, човек за пръв път е истински свободен. А тази свобода в дълбочина може да се разбира и така: осъзнаваш, че във веки един момент стоиш сам и отговаряш сам пред Бога, а не пред тези, които мислят, че могат да контролират света и мисълта. Комунистите на практика определят кое е добро и кое зло, твърдейки, че се стремят да създадат съвършения човек и строй; а падението на човека е описано по стряскащо подобен начин в Библията.
За съветския апокрифен читател през 1973 г. подобно нещо е почти революция в ума. (Едно уточнение, да не се чудят незапознатите – ГУЛАГ е съкращение от Главное управление лагерей; това е висшето управително тяло на системата от концентрационни лагери и по метонимия в случая означава и самата лагерна система.)
Разбира се, нямаме място да задълбаем – делото на Солженицин, мисловните и идейни слоеве, които трупа не само в Архипелаг ГУЛАГ, но и в почти всички свои книги, са твърде сложни. Имаме обаче място да го споменем със задочна обич – и да напомним думите му при получаването на Нобеловата награда за литература през 1970 г., че „не всичко може да бъде назовано и тъкмо това е задачата – да надникваме дълбоко в себе си, стремейки се да проумеем неназоваемите неща, и така, неусетно, да ставаме по-добри човешки същества.”