Тръгнаха нагоре по уличката, по която навремето разхождаха децата си като малки, с количката или пеша. Много вода беше изтекла оттогава, ниските къщи, потънали в облаци от цъфнали дървета през това време на годината, бяха заменени от кооперации; в оня двор, където растяха стогодишни секвои, сега бяха построени тъкмо три кооперации, почти залепени една за друга, домакините можеха да си услужват с щипки през балконите. Всичко се беше променило, а най-вече, със сигурност, те двамата, така че не можеха да търсят сметка нито на света, нито на уличката.
Говореха си някакви незначителни неща, а през това време той се питаше защо бяха забравили тези разходки десетилетия наред, буквално десетилетия, дотам, че да не могат да познаят сега улицата, по която толкова пъти бяха разхождали навремето своите деца. Разбира се, той знаеше отговора, най-опасни са въпросите, на които знаеш отговорите, те като шип се забиват в петата ти и не ти дават да ходиш. Заради инерцията, трябваше да изучат децата, трябваха пари, тя с нейните дежурства в болницата, когато почти припадаше от изтощение, той с командировките от вестника, и ето, така минаха няколко десетилетия. И улицата вече не беше същата, нямаше тях да чака, да се наканят да се разходят по нея.
Той изведнъж се засмя. Чакай малко, каза ѝ, и отгърна с крак една туфа треви. Отдолу се показа свитото на кълбо сребристо-кафяво тяло на един таралеж. Помниш ли, попита я първо само с очи. Тя май не си спомняше. И тогава той вече с думи я попита помни ли онзи, техния таралеж. И тя си спомни. Когато още бяха гаджета и тя живееше на квартира в центъра на града, една вечер той тръгна да я види и като излизаше от къщи, видя в тревата един таралеж. И без много да му мисли, го пъхна в една торбичка и когато стигна до квартирата й, взе, че ѝ го подари. Таралежът лежеше на кълбо на пода в стаята, тя му се радваше, но накрая го помоли да си го вземе обратно. Нищо особено, просто един спомен, свързан с таралеж, просто един несполучлив подарък, но той забеляза, че очите ѝ блеснаха и беше доволен, че зърна таралежа. Какво излизаше – че стойността на онзи несполучлив подарък се виждаше чак сега.
Уличката, както и преди десетилетия, стигаше до блатото. Но сега и блатото беше застроено. Те продължиха да вървят малко на инат, завиха наляво и ненадейно се озоваха пред къщата на иконописеца, онзи, с когото се бяха запознали при една от едновремешните им разходки и който после нарисува първата икона за техния дом. И докато се чудеха дали да му се обадят, дали ще е удобно, толкова години са минали, той ги видя, развика се и ги покани. И те влязоха в двора. Иконописецът, може да се каже, беше същият, гръмогласен, ръкомахащ, само дето се беше разширил почти двойно и брадата му беше побеляла. Докато режеше един голям като юмрук домат на вестника върху масичката и разказваше къде са неговите хора, жена му е при дъщеря им в Англия, синът учи в Милано и докато сипваше в чашките домашна ракия, отнякъде изскочи малко куче, той го представи като неговата компания сега, неговия събеседник, неговия пазач, прекалено много роли за такова малко куче. Седнаха, чукнаха се за срещата след толкова години, отпиха. Кученцето малко накуцваше, то се залепи за жена му и дори на няколко пъти повдигна болния си крак към нея.
Когато си тръгваха, се беше стъмнило. И двамата се чувстваха добре, бяха успели да хвърлят мост между себе си като млади и вече като възрастни хора, което винаги действа зареждащо.
Вървяха отново по същата улица към тяхната къща, въздухът беше син и свеж и той изведнъж спря, хвана я за раменете и я попита:
– А кученцето как разбра, че ти си лекарка? Не, верно, как разбра? Нали го видя, искаше да излекуваш крака му.
– Пак си измисляш – засмя се тя.
И той се засмя. Най-добре се чувстваше, когато му кажеха, че си измисля. А той знаеше, че изобщо не си измисля.