Равноценни и равноправни, но не и равностойни

„Голям съм колкото това, което виждам.“ Фернанду Песоа

InSpiro*, приятели!

Иван Динков беше казал, че равноправието е затова, за да разберем по-ясно, че не сме равностойни. Иначе сме равноценни, защото за предназначението в природата и спрямо Бога сме еднакво необходими и еднакво обичани. В същото време сме неравностойни, защото сме различно образовани и умни, а от гледна точка на аксиологията, защото не споделяме еднаква естетика и етика, имаме различни скали на ценностите – любов, власт, користолюбие, лицемерие, себеотрицание, смелост, подлост – разположени в различна градация. При някои от нас най-високо стоят властта, парите и користта, а при други – Любовта. Освен Любовта, една от най-важните ценностни характеристики, която ни отличава от животните е свободата – качество на автономни създания, свободни да избират, чувстват, мислят и желаят. Поради това, всеки индивид има свободата да подбира житейските си ценности, които го отличават от други индивиди, с различна от него ценностна скала. Построяването на ценностна скала превръща един индивид в Персона. Това знам от бащата на философската антропология Макс Шелер, наречен от Мартин Хайдегер „най-добрият философ на двайсети век”. Построяването на скала на добродетелите става чрез образование, което изтласква човека от състояние на неопределеност към една по-високостояща ценностна характеристика.

Ако се доверим на хуманиста Монтескьо,  различаваме два основни вида образование: „частно образование”, което получаваме чрез учене, срещи с другите, пътувания, лични опитности и „общо образование”, което придобиваме посредством законите и нравите в обществото, религиозните обичаи, вглеждането в другите и подражанието на влиятелни личности, политици, държавници. Колкото повече опитност набирам, толкова повече осъзнавам, че човек в повечето си дейности се самозаблуждава, че действа свободно, по собствена воля. Той е привидно свободен и ако не е просветена (образована и волева) личност, в повечето си дейности е по-скоро подражател. Ларошфуко определя на човека ролята по-скоро на подражател, отколкото на свободен творец. Според великия скептик „приятелството ни е породено само от корист” (Maximes, M85) и човек е самотно, егоистично и користно същество, което не смее да покаже истинската си същност, за да не бъде наказан заради своята корист. Затова постоянно играе друга роля и подражава на други, за да изглежда в очите на заобикалящите го щедро и безкористно същество. Така, живеейки в тази „игра” , обществото ни приема в един друг, по-привлекателен образ и ние започваме да заблуждаваме самите себе си, че сме социални същества, че другите (обществото) са ни необходими и се превръщаме в поредната социална маска, с мними добродетели, която играе общата игра на добродетелност. Това е Августинската традиция в мисленето, към  която принадлежи и Блез Паскал: „Съществуващият съюз между хората се основава единствено на тази взаимна измама”.  Как да се противопоставим на Августинската традиция, представена през XVII век в трудовете на Ларошфуко и Паскал? Чрез аргументите на  Монтен, друг велик френски мислител, който не приема скептичната, негативна оценка за човека, характеризиран като самодоволно, самодостатъчно, самотно същество. Хуманистът Монтен определя на човека съвсем друга роля, на отговорно за постъпките си същество, което действа по своя воля и има свободата да осъществява и отговаря за постъпките си. Като източник и крайна цел на постъпките си, човек (Аз) трябва да има отговорността да действа по собствена воля така, че постъпките му да могат да бъдат възприемани като закон, чиято Цел е другия (Ти) и другите (Те), които принадлежат към същия биологичен вид. Обединението на тези три компонента (Аз, Ти и Те) в едно цяло – „Ние“, е фундаментът на хуманистичната доктрина. Т.е. въпреки, че действа по своя собствена воля, човекът не бива да действа извън законите на общността и ползата за тази човешка общност. Човекът, за да оцелява и да бъде успешен и щастлив, се нуждае от целостта и успеха на другите.

Придържането към принципите на хуманизма е най-модерната тенденция в мисленето и основа на съвременните демокрации. Това ниво на мислене според Цветан Тодоров е едновременно антропология (познание за същността на човека), морал (какъв трябва да бъде той) и политика (как да бъде устроен обществения живот), с предпочитание към власт, която зачита свободата, достойнството и равноправието. В това се състои тясната връзка и генетично сходство между хуманистичното и съвременните либерални демокрации, които, макар и несъвършени, са в най-близък синхрон с хуманистичните принципи. Стигането до тази точка на мисълта е достижение на образоваността на човешкия род. Според Монтен, човекът е недовършена природа, неопределеност и потенция, нито добър, нито лош, по-скоро комбинация от двете и може да се развие към по-добро  (т.е. може да бъде научен да бъде по-добър) само при наличие на добро образование. Както доброто, така и злото се научава. Липсата на добро образование  подпомага развитие на лошото в човека, поставянето на човешкия род във властта на инстинктите и егоизма и го обрича на самодоволно и користно съществуване. Оттук идват проблемите на всяко нискообразовано общество или етнос, които не съзнават своята принадлежност към една общочовешка Цялост.

В България (и не само) образоваността днес не се припознава като ценност, затова „частното образование”, назовано от Монтескьо, не е на почит сред мнозинството българи, които не приемат ученето за ценност, а добродетелните личности – за пример. В същото време „общото образование” протича в условия на срив в законността, всеобща несправедливост, драматичен недостиг на морал и парад на корумпирани политици, упражняващи властта.  Образованието е условието, което може да промени духовните параметри на една нация и да я насочи по пътя на всеобщото добруване. Неслучайно България се пробужда първо за духовна свобода и образование чрез Паисий, Софроний, Бозвели, Иларион Макариополски, Славейков и след това за политическа свобода чрез Раковски и Левски. И макар да не можем свободно да избираме кого да обичаме в личния си живот, защото се подчиняваме не само на волята си, но и на вътрешни инстинкти и подтици, можем да се научим как да обичаме. Това става чрез неутолим глад за знания, чрез отказ от привидността, която ни кара да се държим така, че да получим одобрение от заобикалящите ни. Необходимо е да бъдем автономни и да носим отговорност за своята автономия, която не влиза в противоречие с моралните ценности, движещи обществото напред. Личната автономност изисква да не се отчуждаваме от себе си и да не се стремим да бъдем други, да не подражаваме на други, независимо колко добър е примерът, който следваме. Жан Жак Русо пише: „Човек, който се отчуждава от самия себе си, скоро напълно забравя кой е” (Emile, IV,535). Също, че за „индивида е по-малко рисковано да се подчинява на собствената си природа, отколкото на чужд модел”**.

В това трябва да се вслушаме и ние, които се отчуждихме от себе си и от десетилетия подражаваме на други народи и общности. България е съществително нарицателно от VII век, изпълнено със съдържание чрез кръвта на дедите ни. Ние сме го взели назаем от тях, за да го предадем на децата си обогатено и допълнено. От няколко десетилетия обаче вършим обратното – изпразваме съдържанието и го заместваме с полуфабрикати.

Да не изтръгваме корените, в които сме вкопани.

„Природата е разликата между душата и Бога”, пише Фернанду Песоа.

Между нашата душа и Бога стои България. В тази разлика е и нашата съдбовна прилика…

Пишете ми безразсъдно смело на: korokostov55@gmail.com

Коста Костов

април 2019

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)

** Цитат от „Недовършената градина” на Цветан Тодоров, с.128