Професор Коста Костов: Sapere aude*

„Никоя победа не връща мъртвите!“ Иван Динков

InSpiro**, приятели!

Ето какво пише Мартин Хайдегер: „Битието на човека се основава в езика; то е възможно едва в диалога.“ Хайдегер казва още: „след диалог сме ние…“. В общност, в която чрез диалог можем да споделяме и разчитаме да бъдем чути и разбрани, се проявява човешкото ни битие. Диалогът е в основата на съществуването на човека, което се осъществява чрез езика. Затова „езикът е най-висша изява на човешкото битие”. Езикът е бунт срещу несъвършената същност на битието, срещу застрашаващата ни духовна празнота на живота.

Калина Ковачева изрази този бунт в блестящо двустишие:

Въздухът е празен. Празна е водата.

Празно е дървото – празно е сакото.

Тази празнота се преодолява с общонародна (общочовешка) воля за промяна. В бита и духа на нацията. Напред трябва да вървят умните и образованите, така, както е било в най-героичните години на Българското възраждане. Водачите на Априлското въстание са били предимно образовани българи – Дюстабанов, Бачо Киро, Петър Бонев, Панайот Волов, Каблешков, Константин Величков… Кой ни води сега? Къде остана народното преклонение пред образованите, духовните първенци? Водят ни лидери със съмнителен произход и дялан с тесла интелект, които не познават англо-американския кодекс на честта, който гласи: don’t explain, don’t complain (не се оправдавай, не се оплаквай). Все друг им е виновен, все хленчат. Всяка малко по-натежала мисъл им се изхлузва от мозъка. Сумарният политически мозък дотолкова се смали, че черепната кухина дрънчи като войнишка манерка. Някой политик започне ли да говори за морал и справедливост, или се кани да краде, или вече е откраднал. Днешните хлевоусти български политици говорят различни неща – едно на чаша ракия, и съвсем друго, когато защитават партийни интереси. Има нещо изначално объркано в народа ни, който около безплатните предизборни софри избира най-перфидния скот. После кълне и псува през оредели зъби своя избор. Няма друг народ, който така страстно да псува собствения си задник и родната си майка. Константин Стоилов беше казал, че „докато псуват на майка, още си в България. Чуеш ли да псуват Богородица, значи си преминал границата със Сърбия”. Живеем в държава, която като крива селска ограда не може да се оправи с придърпване и привързване, а трябва да бъде напълно съборена и наново построена.

Христо Слави Рачев написа в своята великолепна книга „Камерни приключения”: „Проклятието на един народ не е да бъде беден в някакъв исторически период, а никога да не преживее подем”.

Не е особено обещаващо за децата и внуците ни да живеят „там, където вият завързаните български кучета без право на движение.”

Нови господари ни галят по главите, както се галят малоумници с объркана идентичност. Спихнати сме като спукани плондери. Въртим си задника като застаряваща блудница пред похотливите погледи на чуждоземни ухажьори. Брауновото движение на държавното тяло не успява да прикрие всеобщата похот. Вместо искрометни думи, речникът ни дебелее от лексикални полюции. България все повече наподобява продажна любовница, а българите, които останахме тук, сме нейните сутеньори. Пробутваме я евтино на политици, които излъчват метан и приличат на пътуващи сметища.

Живеем в тоталитарна свобода, оригинален български принос в световната демокрация. Ако обичаш родината си като Ботев, можеш да наречеш народа си „скотско племе“. Днес сме точно такова племе и присъдата на Ботев е по-справедлива от всякога. Във времето на най-голямата политическа диктатура на тъмния фон се открояваха ярки характери, морално извисени личности, светли духове. Може да са били единици, но ги имаше. Някои от тях пребиваваха в принудително мълчание, което кънтеше. Може онези времена да не са били по-добри, но не бяха по-подли от днешните. Бяхме наясно с лицемерите и мръсниците, пазехме се от тях, ценяхме доброто и ненавиждахме злото, знаехме техните граници и имахме своя затворен, но по-смислен духовен живот. Имахме повече библиотеки и читалища, идоли и идеали. Днес подлеците и крадците са толкова много, че някои са в управлението на държавата. Размити са всички морални граници и сетивата за тях са прибрани под юргана. Битието ни протича в лъжа и безлюбие. Мисленето не предизвиква ума ни. Поради похабената енергия във фитнеса залиня непосредствената радост от човешкото общуване. Преди притежавахме една съкровена част, скрита дълбоко в нас, а днес сме беззащитни, защото сме достъпни за обругаване. Това превърна „унижените и оскърбените“ в безгласни поданици на държава, управлявана от мутри и демокретени. Моралноетичният кодекс на простака стана национална идеология, а арогантната простащина – пример за подражание и характеристика за успех във властта. Тя нахлу и превзе парламента. Тя ни управлява. Вече няма страх от Бог и почит към Цар. Царят се оказа гол и лаком като буба. Погавриха се с всичко, което докоснаха. Днес сме побезбожни, по-безпросветни и по-безнадеждни от преди. Интелигентността, чистият духовен живот и почтеността се възприемат като ексцентричен каприз или ненужна екзотика. Днес сме народ без достойнство, мисия и самочувствие за равноценност. Храненици сме на европейски фондове и пияни брюкселски юнкери, които не могат да пият, камо ли да управляват.

Светлозар Игов казва, че „другите народи се гордеят и с недостатъците си, а българите се срамуват и от добродетелите си”. Това си припомних в дните, когато се развихри спора около „Истанбулската конвенция” и натрапената неолиберална „европейска култура“, сякаш сме от Тамбукту, а не продължители на национална традиция, основана на семейните добродетели. Да бъдеш европеец не означава да се откъснеш от родното, да го отхвърлиш напълно или „редактираш“ по чужд модел, а да го обогатиш, като съхраниш „духа на мястото“. Ето какво пише Цветан Стоянов през далечната 1963 год. в „Българско, наистина българско“: „Добре, тогава и ние сме за традицията, ние пък сме за тази велика родна традиция – против затворената котловина, за любопитните очи, за бързото реагиране, за свойството да вземеш хубавото, където и да го намериш, без да изгубиш облика си, но и без да се вкамениш в него, за „всеобщите връзки“, за скитническия търсещ огън на Паисий, Раковски, Ботев… – никой от тях не е извършил подвига си в своята котловина!“

Като българин, милеещ за родното, но с уважение към постиженията на световната и европейската медицина и култура, мисля, че трябва да опазим националната си идентичност, да бъдем европейци, израснали от националния си корен и традиции.

Не всичко, което идва отвън, е добро!

Влязохме в Европейския съюз неподготвени, но това не значи, че трябва да приемаме без ропот чужди традиции, социални и културни стереотипи, а да следваме естествения ход на своите, обогатени с най-доброто отвън. Възползвайки се от предимствата на по-ефективната европейска икономика и пазар, не означава, че трябва да приемем и всички девиации на западното общество. Това, което е нормално за Амстердам, не може да бъде нормално за София. Това, че над 20 американски щата са легализирали свободната продажба на марихуана, не означава, че България е готова да направи същото. Това, че в Норвегия има педофилска партия, не изисква и в България да има. Гьоте пише, че „по-доброто познаване на другите има за цел не да доведе до сливане с тях, а до по-ясно осъзнаване на различията“. И допълва: „Не би могло да става дума нациите да бъдат накарани да мислят по един и същи начин.“ Различен и равностоен е по-добре от пречупен в кръста плагиат. Заличаването на разликата между отделните култури е бламиране на цивилизационния прогрес, защото развитието на общото (универсалното) е възможно само през обогатяване на частното (националното). Културата на един народ е в езика и литературата, съвкупността от фолклорни традиции и обичаи, вярвания, религиозни особености, митология, сексуално поведение… Това е фундаментът на националната идентичност. Националното е оригинален знак на универсалното. Иначе казано, универсалното се осветява от блясъка на националното. Не мога да приема европейските автоматизми на днешните български политици, защото Европа не е само извор на духовна красота и икономически просперитет. Не е само това. Богата Швейцария, където работих в началото на деветдесетте, беше с най-висока честота в Европа на инфекция с HIV на глава от населението. Почти всяко семейство имаше близък, засегнат от болестта, и живееше в страх, че децата му ще посегнат към наркотици и ще се заразят от смъртоносната тогава инфекция. Една от причините България да остане далеч от тази здравна катастрофа са консервативните ни традиции, които не позволиха в онези страшни години епидемията от СПИН да придобие гигантски размери и у нас. За тези традиции ми е думата. Както казваше големият Иван Динков:

„Универсалното е локалното без стените.“

Днес е видим духовният ни упадък. Сякаш с носталгия си спомняме времето, когато, макар и ограничени в избора, четяхме повече и знаехме повече, въпреки че ни позволяваха малко и не можехме да направим много. Като онази реплика на кубинския писател и журналист Алдо Менендес, участник в нелегалната борба срещу тирана Батиста:

„Да, тогава малко знаехме, но добре се целехме. Сега знаем много, но лошо се прицелваме!“

Да се прицелим във възпитанието на децата ни и то да следва логична последователност:

Първо – да бъдат самостоятелни и да се справят сами с трудностите в живота – икономически и психологически.

Второ – да могат да живеят в съгласие с другите, да бъдат диалогични, да имат способността да живеят в общност.

Трето – да работят върху личността си, да намерят себе си, да нагазят дълбоко в познанието за себе си и да открият своя път и призвание, което ще им донесе радост от живота и ще ги направи щастливи.

Четвърто – да открият за себе си целта на човечеството и смисъла на човешкия живот.

В смисъла на човешкия живот е заложена мисията на християнството – да откриеш божествената любов посредством другостта, представена от ближния, другите около теб. Попитали един велик равин: „На иврит щъркелът се нарича хасида (нежна), защото обича своите, и въпреки това спада към групата на нечистите животни. Защо?“. Той отговорил: „Защото дарява с обич само своите.“***

Пишете ми безразсъдно смело на:

koro_55@vma.bg

Коста Костов

септември 2018

* Израз от текст на Имануел Кант, считан за девиз на Просвещението, означаващ: Имай смелостта да мислиш със собствения си разсъдък.

** Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)

*** От книгата на Цветан Тодоров „Памет за злото, изкушение за доброто”, стр. 215.