Предисловие

Ние бихме могли да си устроим един чуден свят.

Ние бихме могли – но не го правим, защото не следваме хода на еволюцията.

Вече никой не може да играе ролята на невинен.

                                                                       Фридрих Дюренмат (1921-1990)

InSpiro*, колеги!

Прочели ли сте „Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг? Не ви я препоръчвам горещо, но там има една много крехка алегория –  невинни деца, изолирани на безлюден остров, започват да се държат като хищници, за да оцелеят. Ние, българите, сме един такъв социален опит за създаване на хищници. Европейците са ни изолирали на един остров на сиромашията и в борбата за съхраняване на телесното се държим като животни. Виктор Астафиев написа, че „социализмът беше вреден за тялото ни, а капитализмът – за душите”. Това в най-голяма степен се отнася за българския капитализъм, който не остави път за спасение на последните остатъци от духовността ни. Загубихме „пътя към храма” и разрухата ще бъде пълна, ако не събудим човека в нас чрез състрадание, милост, смирение, благородство и щедрост. Всеки един от нас в своя живот и обкръжение. На ден по малко, но с постоянство. Ако това се случи, би удивило всички и към нас, българите, ще започнат да се отнасят с уважение, каквото предците ни са заслужили, за да се ползваме ние от него. Тук, по нашите земи, е възникнало едно хуманно учение, отхвърлило църковната догма и превело Европа през вратите на Ренесанса – богомилството. То е онова събуждане за Европа, без което нямаше да говорим за Просвещение. Новото събуждане на българите трябва да се случи, иначе бъдещето е така предсказуемо, че му прилича една фраза на Емил-Мишел Чоран: „Виждам бъдещето толкова ясно, че ако имах деца, незабавно бих ги удушил”. Ако децата ни започнат да се връщат обратно при нас в родината си, от която ги прокудихме, това ще означава, че сме намерили отново пътя. Сега се лутаме без посока, защото следваме онова правило, че когато не знаеш правилната посока, всички посоки са верни. Затова децата ни поемат накъдето им видят очите. Те не искат да участват в несполучливи социални опити, които закотвиха България в групата на обречените. И, въпреки тази обреченост, продължаваме да страдаме в тази смъртоносна болест, наречена живот. В този парадокс се съдържа цялата красота на света, в него е и оправданието му. Ех, скъпи ми Чоран.

По-горе споменах удивлението. Удивлението е най-хубавото, което имаме, и най-красивото отношение към света и живота. Това съм откраднал от Томас Ман, който понаточва понякога мозъчните ми гънки. Удивлението към любимия човек е извор на любов, на която се посвещаваш безусловно. Удивлението и Страданието, които съпътстват тази любов, вървят неизменно ръка за ръка. Удивлението е в основата на всяко творчество, защото художествените способности са в дарбата за удивление. Чрез тази дарба ние усвояваме красотата, създадена от другите и първоначалният порив е подражание на тази красота, която ни вдъхновява да опитаме и ние да постигнем такава. Ако имаме талант да я претворим по друг, различен начин, да я докоснем с нашия темперамент и да превърнем докоснатото в изкуство, ставаме творци на нова красота. Тя не би въздействала на сетивата, ако я наблюдаваме  прагматично, с преценка, различна от естетическата. Красотата въздейства спонтанно. Красиво е онова, което ни харесва без интерес, е писал E. Кант. Мечтая за този ден, в който България ще очарова с нещо красиво света, така, без прагматичен интерес и не с удивителната си природна красота, а с онова невидимо чудо, което сътворява само душата и не се вижда с очите. Нещо неповторимо и приказно, за което всички ще говорят и ще ни сочат на географската карта на света. Нещо, което отдавна сме изстрадали и чака да изригне от дълбините като орфическа мистерия. Това е прекият път към живота на един народ – пътят на изстраданата красота. Като любовта на Орфей и Евридика. Ханс Касторп, героят на Томас Ман от „Вълшебната планина” казва, че към живота има два пътя. Единият е лесният, прекият, добрият път, а другият е по-лошият, по-непредвидимият, който отвежда към царството на безмилостния Хадес – пътят през смъртта. Смъртта като необходим преход към познанието за живота. Да оставим това на философите от следващите цивилизации, защото не познавам народ или минала цивилизация, която да се е опознала чрез собствената си гибел. Не искам българите да имат тази злочеста съдба и да се подлагат на самоунищожение, а да работят за духа си. Така мисля аз, но да не стане като при шопа, който казал „вървя и мисля, вървя и мисля  и накрая се усещам, че само вървя.“ Нека не изглеждам мелодраматичен или смешен за по-прагматичните, но „който се бои да не стане смешен, няма да стигне далече нито в доброто, нито в злото, дарбите му ще останат неосъществени и дори да е гениален, ще бъде обречен на посредственост” (Е.-М. Чоран). По-скоро съм малко ядосан на всичко случващо се днес и сега в България. И най-малкото ме ядосва, но аз съм малък човек, а величието на човек се измерва с големината на нещата, които могат да го ядосат, казал Чърчил. Не знам колко е велик този дебелак, но не е трябвало да ни се ядосва дотолкова, че да ни зареже тук, където неземната красота се среща с държавническа недалновидност. С горчивина си припомням написаното от покойния Иван Методиев:

„Така красиво всичко се руши,

че нищото върховен смисъл става.”

Надявам се да стане чудо, да настъпи някаква неочаквана и бърза промяна към по-добро. Да започнем да виждаме това, което е в очите ни, и да чуваме онова, което минава през ушите ни. Да стиснем зъби и да заработим с морал и отдаденост, да не пропиляваме жалките остатъци от национално достойнство и да се върнем при корените си. Все още можем да тръгнем към промяна. Не трябва да вървим срещу естествените природни закони. Хераклит е произнесъл, че „в света няма нищо постоянно, с изключение на промените”. Да не се плашим от промяна, защото тя и без това тече, но все в грешна посока. Да обърнем посоката. Иначе ще пропилеем живота си като гениалния Джордж Бест – футболистът на сърцето ми. Негови са думите: „През живота си пръснах много пари за алкохол, жени и коли. Останалите просто ги пропилях”. Гениалните са безпардонно откровени, какъвто е бил и Джузепе Верди: „В изкуството, както и в любовта, преди всичко е нужно да бъдеш откровен.” Благодарим ти за тези 200 години сред нас обикновените човеци, Великане!

Джузепе Верди

Някъде прочетох, че сърцето има разум, който другият разум не разбира. В сегашното смутно време на бездуховност развивайте сърдечния си разум, като посветите повече мигове на любимите си хора и книги. Четете! Ако искате да преживеете и видите всичко, да последвате мечтите си, просто четете много. Само в книгите ще полетите…

„За да се роди един тигър, е необходим поне един полет на пеперуда” написа Георги Чалдъков в своята великолепна книга „Любомъдри читателю”.

Честита Новата 2014 г.!

Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!

Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg

Коста Костов

декември 2013

_____________

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)


Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.