Предисловие

„Не виждам друг път към мъдростта,
освен знанието и информацията”

Хорхе Луис Борхес

InSpiro*, колеги!

Изнервена парламентаристка се обърнала към Чърчил: „Ако съм ваша съпруга, министър-председателю, ще ви сложа отрова в кафето. Ако съм ваш съпруг, ще го изпия”, светкавично отговорил Чърчил. Сега внимавайте, за да разберете защо започвам с Чърчил! Познавам няколко бивши и съвсем малко настоящи политици. Първите не ме окуражават с надежда за бъдещето, вторите ми отнемат дори настоящето. Добре че повечето от вас не са в съпружески отношения с тях и сигурно ви е по-лесно да бъдете оптимисти. На мен не. Имам само едно утешение и то е, че и този ми живот все някога ще свърши. Това обаче не утешава децата ни, чийто живот предстои и в него ще се лутат по чисто новите магистрали на нарастващата бездуховност. Хайде, отворете очите си. Това списание се чете от вас, около 5 000 мислещи и одухотворени българи, които не заспивате, защото поетът Борис Христов изсвири на своя вечерен тромпет предупреждението – има време кога да се наспим. Говорете, не, направо извикайте душите си, защото за децата ни няма да има Ботев, Яворов, Дебелянов, Далчев, Коста Павлов… Няма ги. Малкото живи български апостоли са в духовно изгнание. Оскъдните остатъци на българския духовен аристократизъм агонизират в тази разруха. Останете будни, за да не пропуснете собствената си гибел! Тази прокоба ни идва, защото в България все по-осезателно се чувства липсата на истински духовен елит. Такива като Стилиян Чилингиров, наричан от някои „последният български възрожденец”, издавал вестници, списания, създал Народната библиотека, Съюза на българските писатели, Етнографския институт и музей, както и много други неща в полза на Духа. Истински мъдрите българи, които все още устояват с достойнство живота си, са колкото пръстите на едната ми ръка, а тези, които искат да минат за мъдри, се вият около съвестта си като петуниите в двора ми. Ако въобще има читави българи, то и те са на изчезване и стискат зъби в това ялово време на неспасяемо интелектуално опу­стошение. Гор Видал беше казал, че САЩ са основани от най-светлите умове на тази страна, но оттогава не сме ги виждали. И в България отдавна вече не ги виждаме. На българите най-много ум дават пупави хора, както би ги нарекъл Радичков. Пупави хора са тези, които растат само на корем, а идеите им се разпадат бързо като гъбите пупавици. Стиснеш ги в ръката и веднага се разпадат на прах, затова тези гъби ги наричат още праховици. Пупави идеи и пупавици ни пробутват разни папуняци** и в тях няма ни любов, ни страст за България. Емоциите им са колкото на костенурка в горещо пладне, а зелето в зимника, сравнено с тях, е направо емоционален ураган. Живеем в пупаво време сред пупави хора.

Понеже медийната ни емблема са Тризначки и простотията ни е Тризначна – лична, професионална и обществена. Личната нараства като епидемия, професионалната е вече традиционна (ние сме най-умните и най-кадърните в целия свят!), а обществената стана лична. А нещата от живота са прости, дори по-прости от Тризначки. За да бъдеш щастлив, ти трябват три зърна фасул – почтеност, здраве и Любов. Човек се нуждае от онези малки неща, които не се виждат с очите, а се усещат само чрез сърцето. Понякога те са толкова малко и малки, че дори и истината не е сред тях, както пише Калин Василев в своята книга „Опити за любов и щастие”. Животът е като в театъра, където най-важното нещо, за да бъдеш добър актьор, е искреността (разбирай честността, истината – бел. ред.). Ако си способен да я имитираш, значи нямаш никакви проблеми, пише Джордж Бърнс (1896-1996), американски комик и писател. Мечтая за време, в което българите повсеместно ще имитират култура, почтеност и любов към това, което се очаква от тях да вършат. Ще заживеят в общност, която да прерасне в едно неслучило се пречистено общество. В България обществото се движи по повърхността на клетките в дебелото черво, откъдето тръгват и основните ни житейски удоволствия. Структурата, организацията на важните за живота ни клетки е без значение. Да се напием, нахраним и толкова. Важно е да има клетъчен екстаз, по възможност дебелочревен. Знам, че вие, които четете тези редове сте изпълнени с трепет, надежда и упование, но днес все още не сме готови. Липсва ни най-важното нещо за просперитета на едно общество – синестезия*** – едновременното, общото усещане за националност и национална идентичност, гордост от това, което прави друг българин, почит към успеха на ближния, съседа, колегата…Почит към България. Достойнството на един човек, както казва Харолд Пинтер в едно свое интервю, е и в това да се вълнуваш от проблемите на другите, да се интересуваш от другите, което означава да се интересуваш от себе си. Затова българите станахме функция на Питагоровата теорема**** – четирима днес сме колкото двама вчера. Всеки наш опит за движение в права линия е обречен и ми напомня казаното от великата Сара Бернар: „винаги съм се чудела, защо хората си губят времето да завиват в разни посоки, като винаги могат да вървят напред”. Странен народ сме. Ще си дадем живота, за да не пленят знамето ни, но за държавата не ни пука и сме я давали в плен многократно. Нито едно пленено наше знаме в бой, но общо около 700 години робство (византийско и османско). Всъщност само първите ни 400, с кратки прекъсвания по-късно, както и последните 70 години не сме роби, но и това не е още доказано, ако погледнем историята от третата гледна точка на Ницше – социално-политическата. Имаме още да се учим. Да се обичаме, за да научим децата си да обичат, да се поощряваме взаимно в успехите си, за да станем по-уверени, да бъдем справедливи и да живеем с повече уважение към по-мъдрите, за да дадем на децата си вяра в истината и мярка за самооценка. Да тачим истинското приятелство, за да се научим да откриваме Любовта!

Още нещо, наглед незначително, но коварно важно и свързано с написаното дотук. Искам да мотивирам читателите на InSpiro, особено онези, които имат ученици у дома, да не допускат в училище да влезе задължително обучение по вероучение или както решат да го замажат този предмет. Не подлагайте децата или внуците си на това псевдоучене, защото ще посадите в душите им само поводи за оразличаване и конфронтация. Не ги предоставяйте на някой, който ще ги хвърли в объркване, защото вероучение ще преподават такива, които най-малко вярват в това, което преподават и ще ни вземат за балъци. Такива като дядо Николай или който и да е там друг линкълн в расо. Обучението и посвещението във Вярата е самодеен процес и става на свещи, а не пред очите на 30 души в клас. Вместо неразбираемите за децата притчи от Стария и Новия завет, трябва да им се показват красотите на изкуството.  Да пишат и разсъждават по класическите платна на Рубенс, Тициан, Тинторето, Веласкес и Леонардо. Вместо някой самозабравил се синодален агент, да им преподават българските поети Борис Христов и Румен Леонидов, музиканти като Теодосий Спасов или Райна Кабаиванска. Най-добре ще бъде българските свещеници да престанат да припяват и мънкат като препили котараци, а да се научат да пеят сърцато и вдъхновено православен спиричуъл и госпъл. Така ще имат повече и ще привлекат в църквите по-млади хора, за да чуят смислено човешко слово, защото божието и без това не го чуват вече. Така ще се появи и надежда за национално спасение, защото до излизане на този брой, само в рамките на 3 месеца, неграмотните подрастващи в България са се увеличили с още 10%. Според официалните данни в момента процентът на неграмотни 16 годишни в България е вече 40%. Трябват им не по-малко от 2 години, за да наваксат и настигнат връстниците си от белите страни. Както се казва: „Честито, г-н Горски”. Тези думи според легендата е изрекъл най-великият астронавт на Америка Нилс Армстронг малко след стъпването си на Луната. Когато го запитали защо тази фраза, той дълги години мълчал, но после разказал следното. „Когато бях малък, играех бейзбол и топката отиде в двора на съседите. Прескочих оградата, за да я взема, и чух комшиите да се карат. Госпожа Горски викаше на мъжа си: Фелацио ли? Ще получиш фелацио, когато съседското дете стъпи на Луната!” Тази година Нийл ни напусна завинаги, но остави след себе си стъпките си на Луната, които поради липса на вятър там ще останат вечни. Има още едно спасение от ширещата се неграмотност. Това спасение е домашна библиотека с обема на тази, която е имал в дома си Пенчо Славейков – 6000 тома на 9 езика. Добре звучи, нали?! Да полегнеш в нея и да дишаш, дишаш праха й… Пенчо като че ли е знаел девиза на съвременните американски рейнджъри: „Мери се с най-добрите, умирай като всички”. Помни се лесно… Когато разликата между днешния и бъдещ българин нарасне поне до един чувал книги ще се появи надежда да се спасим от Биг Брадър и ще правим нещата сами.

От кого се срамувам? Най-много се срамувам от българските политици, Светия синод и българската правосъдна система, защото умножават срама ми. Защото гонят децата ни от бащинията. Защото ни карат да изпитваме заради тях неудобство, че сме българи. Както ми пише Георги Чалдъков гореспоменатите правят така, че „свещени за човека ценности – здраве, образование и християнска вяра (и справедливост – бел.ред.) – се комерсиализират и обществото боледува тежко. Настъпва, или е настъпил, point of no return  – състояние, от което е невъзможно възстановяване.” Как да е иначе? Колко неграмотници станаха политици. Колко от тях са достатъчно уважавани имена в професията, която са упражнявали преди да станат политици и да са пригодни да ни водят? Малцината, които бяха, си отидоха на бегом от политиката. Изговарянето на думите „непрофесионалист” и „политик” си стана тавтология. Както съчетанието „професионален политик” – оксиморон. Да ви припомням ли нещо, което е писал шегобиецът С.Л. Клемънс: „Читателю, да предположим, че ти си идиот. И да предположим, че си член на Конгреса. Но аз се повтарям. (Reader, suppose you were an idiot. And suppose you were a member of Congress. But I repeat myself).“ Това последното го научих от Димитри Иванов. Какво да се прави. По-лесно е да си придатък към природата, отколкото нейно допълнение, подобно на всички допълнения, които направи Румен Леонидов в своята великолепна книга „Уплашеният човек”.

Последното, от което се срамувам, са българските медици и българските учители. Защото работят въпреки враждебните към тях действия на здравна система, журналисти и общество. Защото са призвани да бъдат и останат докрай. Аз съм горд от тяхната почтеност и морал и съм възмутен заради незачитането на труда им точно от тези, които трябва да им се кланят.

И за финал.

Същият този будител, румботавърът Леонидов ми припомни духовния призив на възрожденеца Григор Пърличев: „Съвършенство или смърт!”

Бих искал да го изрека по-различно:

Горда и духовно извисена България или смърт!

През Новата 2013 година бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!

Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg

Коста Костов

декември 2012

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)

** папуняк – циганско петле.

*** от гръцките думи „syn”(заедно) и  “aisthesis”(усещане)

**** Питагоровата теорема – сборът на катетите на квадрат = на квадрата на хипотенузата.


Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.