Очаквайте скоро новия брой на InSpiro, който ще ви отведе и в света на Джузепе Верди
200 години след Верди най-обичните от него градове са се променили, но и са запазили по нещо от онова, което той е оставил в тях.
Джузепе Фортунино Франческо Верди е един от най-великите творци в областта на музикалната драматургия в цялата световна музикална история. В своите крупни произведения той достига шекспирова сила и изразителност. Но „вълшебникът на оперното изкуство” постига своята слава без да учи музика в консерватория.
Джузепе Верди (1813-1901)
Роден на 10 октомври 1813 г. в село Ронколе в областта Парма, на 10-годишна възраст той започва да учи в съседното градче Бусето, където Антонио Бареци – богат търговец, забелязва дарованието и чудесните качества на детето и сам обучава младия Верди да свири на духови инструменти. В музикалното училище на Бусето невръстният още Джузепе за пръв път започва да изучава музикалнотеоретични дисциплини – хармония, констрапункт, учи се да свири по-добре на орган.
Постепенно Верди става известен и любим музикант в Бусето и околността и за да се развие напълно безспорният талант на Верди, Провези и Бареци го изпращат в Милано със стипендия за две години, сума крайно недостатъчна за обучението му и Бареци прибавя от собствените си средства.
В Милано Верди се явява на изпит в консерваторията, където му заявяват, че няма талант и не могат да го приемат. Нещо подобно се е случило и на Жул Верн на когото казват, че не може да пише, Айнщайн са го смятали за бавноразвиващ се, а „кралицата на криминалния роман” Агата Кристи обикаля 8 издателства, докато накрая открива едно, което се съгласява да отпечата първия й роман, днес влязъл в „Златния фонд” на криминалния жанр. Верди е съкрушен, но Бареци решава още веднъж да помогне на момчето и наема за негов учител Винченцо Лавиня – опитен педагог и отличен музикант, автор на редица опери и диригент на Миланската скала. Той пръв съзира в съчиненията на Верди бъдещия гений. С помощта на Лавиня младежът получава безплатен пропуск за премиерите в Миланската скала и слуша произведенията на някои от най-добрите автори по онова време.
Миланската скала е построена през 1776-1778 г. на мястото на съществуващата преди това църква, носила името „Санта Мария дела Скала“, откъдето идва и названието на прочутия театър. Открит е на 3 август 1778 г. с постановка на операта на Антонио Салиери „Признателна Европа”. И макар днес да се е превърнал в критерий за признанието на един изпълнител или композитор, Верди не е бил особено очарован от Миланската скала. Няколко години подред той отказва оперите му да се изпълняват там, тъй като оркестърът променял (опорочавал по неговите думи) музиката му. Въпреки това по-късно той се съгласява оркестърът на Ла Скала (днес признат за един от най-елитните в света на операта) да изпълни неговия „Реквием” и да постави на сцената на театъра някои от своите най-велики произведения – премиерите на „Оберто – графът от Бонифачио”, „Набуко”, „Отело” и „Фалстаф”.
Миланската скала е построена през 1776-1778 г. на мястото на съществуващата преди това църква, носила името „Санта Мария дела Скала“
Точно до световноизвестния оперен театър се намира църквата „Санта Мария делла Грация”, където е изложена прочутата „Тайна вечеря” на Леонардо да Винчи.
На изток от църквата е сърцето на града и неговата най-голяма забележителност – катедралата или Дуомо, четвъртата по големина в света, висока 108 м., чийто градеж започва през 1386 и продължава до 1820 г. Свирепи гаргойли, смирени светци и пламенни пророци обгръщат безкрайната фасада на катедралата.
Покритата галерия „Виктор Емануил ІІ”, първата „стъклена улица”, както я наричат задушевно местните, свърза днес площад „Дуомо” с „Ла Скала”. Покритата аркада е изпълнена с луксозни модни бутици, музикални магазини, книжарници, кафенета и ресторанти. Точно в средата й се намира прочутата мозайка с бика, върху чийто тестиси туристите трябва да се завъртят три пъти на пета, за да им донесе късмет. Точно тази част от мозайката е добре изтъркана от всички, които посещават града, а снимките на горкото животно украсяват всякакви зевзешки реклами за Милано.
В покритата галерия „Виктор Емануил ІІ” се намира прочутата мозайка с бика, върху чийто тестиси туристите трябва да се завъртят три пъти на пета, за да им донесе късмет.
Модните къщи са неизменна част от северноиталианския град. И няма как да е иначе – градът на модата, заедно с Лондон и Париж, задава световните тенденции пролет-лято, есен-зима. Виа Монтенаполеоне, улицата, по която минал на бял кон Наполеон Бонапарт (известна сред местните просто като Монтенапо) е обточена с четириетажни палати, бляскави салони за чай от ХІХ век и лъскави бутици, предлагащи бижута, кожени изделия, дрехи – „Булгари”, „Луи Вюитон”, „Ралф Лорън”, „Армани”, „Версаче”…
Първата опера на Верди е „Оберто – графът от Бонифачио”. Опитва се да я постави на сцена, но това не му се удава. През 1839 г. творбата е поставена в „Ла Скала”. Премиерата в „Ла Скала” има голям успех и тя му отваря пътя за „Навудохоносор” или както е по-известна – „Набуко”. Премиерата е на 12 март 1842 г. отново в Миланската скала. По-късно Верди пише в спомените си: „С тази опера всъщност започна моята композиторска кариера.”
След необикновения успех на „Набуко”, Верди става най-популярният композитор в Италия. Славата му започва да съперничи на тази на Доницети.
През 1847 г. Верди създава операта „Разбойници” по Шилер. Това е първата му творба, написана за неиталианска сцена и за нейната постановка в Лондон авторът пътува в чужбина за пръв път.
Английската столица посреща Верди с всички онези шедьоври, които туристът може да види и днес. По подобие на кралското семейство Лондон пази своите традиции и онзи неповторим британски стил, който поражда у човек прелестното усещане, че е в един различен свят. Какво удоволствие е да откриеш старите му магазини, в които се е запазило онова особено ухание на отминалите векове. Магазинът за чай на Twinings продължава да се намира на улица Strand №216, откакто е отворил врати през 1706 г.
Магазинът за чай на Twinings продължава да се намира на улица Strand №216
Съвсем наблизо е Уестминстър, чиято мощна каменна снага прозира през листата на дърветата. Но готическият шедьовър отнема дъха в момента, в който се озовете вътре. Тук са били коронясвани всички крале от Вилхелм Завоевателя през 1066 г. насам. Тронът за коронацията е изработен през 1300 г. Това е и мястото, където много от коронясаните крале и кралици са погребани – като Елизабет І напр. и природената й сестра Мери Тюдор, шотландската кралица Мери Стюард. Тук почиват още известни учени като сър Исак Нютън, Чарлс Дарвин, писатели като Джефри Чосър и Чарлс Дикенс, в къта на поетите са мемориалите на Шекспир, Милтън, Уъдзуърд, Кийтс, Шели…
От Уестминстър се виждат Биг Бен и Парламента, построен покрай реката. Една разходка по Темза е задължителна. Така ще минете под най-известния мост на английската столица – Тауър Бридж. Близо 600 г. обаче Лондон бридж е бил единственият мост над реката, построен през 1100 г. През 70-те год. на ХХ в. той обаче е демонтиран камък по камък и транспортиран до Лейк Хавасу в Аризона (САЩ), където отново е сглобен в автентичния си вид. Затова сега Тауър Бридж е най-известният от мостовете над Темза. Той е на два етажа, така че долното му ниво се отваря, когато трябва да минат големи кораби. Построен през 19 в. той осигурява живителната връзка между двата бряга на Темза, която разделя английската столица.
Една разходка по Риджънт стрийт убеждава, че шикът в облеклото си остава една типично британска привилегия. В Англия през ХІХ в. се появява шлиферът, а малко по-късно и минижупът през 60-те години на ХХ в. Грийн Парк е любимата територия за пазаруване на богатите. Тук са разположени най-старите и най-шикозни бутици в цял Лондон, чиито имена са синоним на качество и определен социален стандарт, където клиентите се посрещат с невероятно внимание и любезности с аромата на отминали векове.
Отминалите векове присъстват и в творчеството на Верди. В имението си „Санта Агата” в Бусето той започва операта „Крал Лир” по Шекспир, върху която продължава да работи и в Париж, където отива през 1853 г. Операта „Риголето” пък е написана по творбата „Кралят се забавлява” на Виктор Юго. Когато операта е представена в Париж (1857 г.), присъстващият Юго отбелязва: „Ако имах възможност в своите драми да направя така, че четири действащи лица да говорят едновременно и при това публиката да различава техните думи и разнородни чувства, аз бих могъл да постигна не по-малък успех.”
Във френската столица Верди се среща с Берлиоз и Росини и го приемат за член на Парижката академия на изкуствата. По поръчка на парижката „Гранд опера” през 1867 г. Верди композира „Дон Карлос”.
Парижката опера, за разлика от Ла Скала, днес не заема същата сграда, в която се е помещавала преди. От далечната 1669 година до сега в Париж са построени 14 здания на Операта. Днешната е изградена през 1875 г. от Наполеон ІІІ.
Днешната сграда на парижката опера е изградена през 1875 г. от Наполеон ІІІ
Срещу операта се намира Café de la Paix. Парижани казват, че ако седиш достатъчно дълго, целият свят ще се изреди пред теб. И наистина районът е център на търговията и туризма, изпълнен с огромни универсални магазини, които привличат хора от всички географски ширини.
Тишина, но не и спокойствие, може да намерите в църквата Сен Шапел. Ефирна и магична, църквата била издигната като един от най-великите архитектурните шедьоври на Западния свят, за да приюти Исусовия трънен венец и фрагменти от кръста, на който бил разпнат. Крал Луи ІХ купил реликвите от Балдуин ІІ, за които платил три пъти повече, отколкото му струвал целия строеж на църквата. Реликвите днес се пазят в съкровищницата на Нотр Дам, но Сен Шапел си остава магично място със своите монументални 15-метрови витражи, които поразяват. Петнадесет прозореца със стъклописи, разделяни от тънки като молив колони, филтрират светлината отвън и изпълват помещението с калейдоскоп от червени, зелени, сини и златни цветове, които възпламеняват ума и сърцето. Стъклописите изобразяват над 1000 библейски сцени – от създаването на света, през разпването на Исус до Апокалипсиса.
Като възхвала на християнството се издига и Нотр Дам – една от най-старите готически катедрали в света, която се намира в самото сърце на Париж. От нея се измерват всички разстояния във Франция. Нулевият километър е отбелязан с бронзова звезда, поставена на тротоара от другата страна на улицата, която минава покрай главния вход на катедралата.
„Св. Александър Невски” – импозантната руска църква в подножието на Монмартр с 5 златни кубета, е проектирана от архитекти от Академията по изящни изкуства в Санкт Петербург и финансирана щедро от цар Александър ІІ и голямата руска общност в Париж. Това е единственото място, където парижани и гости на столицата могат да видят икони, стенописи във византийски стил и екстериор, изработен по православен маниер.
„Св. Александър Невски” – импозантната руска църква в подножието на Монмартр
Другата църква, която грее в нощта и сякаш се рее във въздуха със своите светлини, е Сакре-Кьор на върха на хълма Монмартр. Повече от 200 години той привлича писатели, художници и хора на изкуството. Днес може да се разходите по калдъръмените му улички, да седнете на романтична вечеря на свещи, а докато опитвате изтънчената френска кухня, някой от многобройните художници, разхождащи се със стативи покрай заведенията, да нарисува портрет на любимата ви.
От Монмартр се открива прекрасна панорама на цял Париж – Айфеловата кула, Латинският квартал, Халите, центъра Помпиду, Маре, Лувъра, Сорбоната, Пантеона, Ла Дефанс, площад Вандом, градините Тюйлери, Домът на инвалидите, Булонския лес, гробището Пиер Лашез, Триумфалната арка. В нощта ярко се открояват 12-те булеварда, които тръгват от площада около нея и един от тях е Шанз-Елизе. Бляскавото авеню е проектирано още през 1667 г. и първоначално е наречено Гран-Корс, но през 1709 г. е променено на Шанз-Елизе. То води до Плас де ла Конкорд, един от най-великолепните площади на Стария континент. Целият район преди това е бил мочурище, пресушено в средата на ХVІІ в. Площадът бил оформен, когато Луи ХV помолил кралския архитект да проектира място, където да издигне конната си статуя. Паметникът, който останал там по-малко от 20 години, бил пометен от Революцията и заменен от гилотината. На 21 януари 1793 г. Луи ХVІ бил обезглавен, заедно с Мария Антоанета, последвани от още 1300 жертви на Революцията, сред които Робеспиер, Дантон и др. Кървавият площад бил прекръстен на Конкорд, когато режимът на терор най-накрая приключил през 1795 г., а няколко десетилетия по-късно бил увенчан с 3200-годишния обелиск от Луксор, подарен на краля Луи-Филип от вицекраля на Египет.
Плас де ла Конкорд, един от най-великолепните площади на Стария континент
По предложение на египетския хедив (господар) Исмаил паша по случай тържественото откриване на Суецкия канал, Верди създава една от своите най-крупни и световно известни творби – операта „Аида” (1871 г.). Премиерата на „Аида” е в Кайро на 24 септември 1871 г. с участието на артисти от цял свят. Успехът е неописуем, постановката – главозамайваща. Като реквизит се използват накити от истински злато и диаманти, които артистите получават след представлението като подарък. Подобни накити днес може да видите в Египетския музей в столицата Кайро, който ви пренася не векове, а хилядолетия назад. Украшенията на жреци, фараони и придворни изпълват лавиците на музея. Погребалната маска на Тутанкамон е гвоздеят в изложбата. Но Египет е страна с огромно археологическо наследство, с неизброимо количество забележителности, в която имаш чувството, че вървиш по страниците на историята – пирамиди, мумии, сфинксове, камили… Едно- и двугърбите животни дълги години били единственият транспорт в страната, но сега шумът и хаосът ви обгръщат още на летището. Нищо не може да подготви сетивата ви за онова, което ще изпитате, щом минете митницата – безумен трафик, невъобразим шум, гъст смог, пробиван отвсякъде от непрестанните викове на амбулантните търговци. Но след първоначалния шок човек постепенно свиква с невероятната какафония и бавно се потапя в хипнотизиращия чар на този пулсиращ метрополис. Познат на своите близо 20 милиона жители като Um ad-Dunya (Майката на света), Кайро е амалгама от ново и старо, от небостъргачи от стъкло и бетон, израснали до джамия от ХІІ в., която се намира до християнска коптска църква от ІV в., сгушила се под сянката на храм от преди новата ера. Езически древен Египет, християнски средновековен Египет и арабски модерен Египет се наслояват в Кайро, създавайки нещо, което няма къде другаде нито да видите, нито да усетите. Но не бързайте. Истинското очарование на града е в тихите моменти някъде помежду – между стреса, безпокойството, напрежението, тревогата, истерията, припряността… в малките глътки сладък чай, в бавното подръпване от наргилето, наблюдавайки лудия свят, който се върти около вас, вечно забързан нанякъде, вечно да успее, да спечели на всяка цена…
Това бързане е причината в един от най-големите мегаполиси на света да няма светофари. Детелини, магистрали, кръстовища и автобуси, таксита, леки и товарни автомобили съжителстват заедно и се оправят кой както може. Да се кара в Кайро е майсторство и само който е управлявал автомобил из Делхи или Джакарта, може да се справи. В интерес на истината все пак трябва да кажем, че на най-оживените кръстови-ща от време на време се появяват регулировчици. За да могат да се справят с движението, някои колони чакат по 10 минути, докато бъдат пропуснати. Но през по-голямата част от територията на огромния град всеки разчита на своите умения.
Слава богу, пътят до пирамидите и Сфинкса не е дълъг – те се намират в западната част на египетската столица. Верди със сигурност ги е видял, както и поколения преди него и поколения след него – те си стоят там вече 3500 години. На платото Гиза се издига единственото от седемте древни чудеса на света, достигнало до нас. Те се извисяват в началото на Сахара – оттук започват над 5 000 км пясъци и е малко трудно да си представиш, че дюните стигат до другия край на Африка. Но пред теб са трите големи пирамиди – на Хеопс, Хефрен и Микерин. До тях са няколкото по-малки пирамиди, наричани „пирамидите на цариците”. В някои от тях може да се влиза, включително в пирамидата на майката на Хеопс, а гробница на сина й е най-голямата пирамида в света. Вход, не по-висок от метър и половина и също толкова висок тунел, който се спуска надолу в недрата на земята. Наклонът е остър, поради което са поставени дъски с напречни летви върху тях, които да се използват като стъпала. Галерията се стеснява както вертикално, така и хоризонтално… скоро и светлината от входа изчезва… все пак слизате в царството на Озирис. Изведнъж пред вас се появява желязна стълба, по която да слезете в квадратна камера, висока не повече от 3 м. Но долу не ви чака мумия, всички пирамиди са ограбени още в древността, а което е намерено, се съхранява в Египетския музей.
Мисълта за обратния път и жегата на повърхността в пустинята ви карат да останете още малко в хладината на пирамидата, но пък мисълта, че се намирате в погребална камера, ви дава сили да поемете обратно нагоре, към царството на живите и ободрителната чашка сок от нар, изстискана на място от мургав арабин. В своеобразна духовна гробница се затваря и Верди, който след завръщането си от Египет, за 15 години създава само едно произведение. През това време се запознава с Ариго Бойто – виден италиански поет и композитор, който написва либретото на „Отело”, а премиерата й в „Ла скала” на 5 февруари 1887 г. се превръща в грандиозно културно събитие от световен мащаб.
През 1897 г. умира съпругата на Верди – Джузепина Стрепони, с която споделя 50-годишен семеен живот. Смъртта на човек, с когото половин век си делил радости и скърби, е тежък удар. Загубата подкопава здравето на Верди и на 27 януари 1901 г. големият творец умира в Милано на 87-годишна възраст.
Джузепина Стрепони
Оперният стил на Верди се отличава с дълбок драматизъм и ярка емоционалност. Творбите му дискутират извечните, общочовешки проблеми и без да е пътувал много, той създава интернационални шедьоври, които се ценят и харесват по цялото земно кълбо вече 200 години.