In Memoriam
Петя Дубарова е най-младата от прокълнатите поети на света – самоубийственият й „скок от детството – към небето“ беше на 4 декември 1979 г. – в Бургас, където е родена и писала стихове, озарена от фотоните* на поезията.
През 1980 г. само вестник „Учителско дело“ публикува „Талантът се ражда крехък“ – бургаският „Черноморски фронт“ безмилостно не прие предложения ръкопис. Христо Фотев – генераторът на поетичните фотони в Бургас – по-късно справедливо запита: „Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?“
Да живееш кратко е трагично, несправедливо, нелепо, ужасно – отнесено към поетичния талант, означава и прокълнато, – защото се е случвало с много големи поети: Александър Вутимски (24), Христо Смирненски (25), Христо Ботев (28), Пеньо Пенев (29), Димчо Дебелянов (29), Гео Милев (30), Пърси Шели (30), Димитър Бояджиев (31), Пейо Яворов (36), Джордж Байрон (36), Сергей Есенин (36), Артюр Рембо (37), Федерико Гарсия Лорка (38), Едгар По (40), Джон Ленън (40), Александър Блок (41), Владимир Висоцки (42), Пенчо Славейков (46), Фридрих Шилер (46), Шарл Бодлер (46), Марина Цветаева (49), Пол Верлен (52), Емили Дикинсън (56)…
И на върха на тази трагична канонада – най-младата между тях – Петя Дубарова (17) – мегафотони ненаписана поезия.
С трогателна възхвала Христо Фотев написа за нея: „Където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (и свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче, което „дъжда причаква на ъгъла“ и мечтае за „дом, в който да се побере морето“… Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите… А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо–категоричното изящество на нейните жестове…“
И обещанието:
Ще бъда най-безавторна – щастлива.
Ще бъда просто малка тайна.
Тайна, подобна на Емили Дикинсън – интровертна, херметична, агорафобна, меланхолична, хортикултурна – поетесата, родена на 10 декември 1830 г. в Aмхърст, щата Масачузетс – вгледайте се в нейни фотографии и ще видите, че тя е преродена в Петя Дубарова – крехкост на таланти, счупени в стената на бруталността, в която живеят.
Open me carefully, както Емили Дикинсън пише в писмата си за Сюзън – жената на нейния брат – да “отворим внимателно” книгите на Петя и Емили и отново да ги прочетем: едната мечтае за морето, дъжда и луната, другата – за прерията, пчелите и цветята. И двете потопени в магията на amor fati (любов към съдбата) – цветя, верни на лиричната си природа:
да не измамиш мъдрата природа,
като се трудиш неуморно:
да бъдеш цвете е дълбока
отговорност.
Послепис
От Лондон преди години написах следното на Христо Фотев:
„Вали вечерен дъжд. Вървя по улиците и на всеки ъгъл очаквам едно бургаско момиче „да се изправи на пръсти“ и да поздрави дъжда.
Вечер, дъжд, улици и ъгли – Момичето не идва“.
* Изписано с латински букви, името на Фотев е по-метафорично като Photev (нe като Fotev), защото от гръцки photos означава светлина. И photon е тялото на всички вълни (гама-, рентгенови, ултравиолетови, инфрачервени и радиовълни). И фосфорът в морските вълни, който само Христо Фотев и Петя Дубарова можеха да видят:
… внезапно разрушавана се вдига тя, строи
тя свойте мускули и в костите й се надига
фосфора на най-дълбоката вълна.
