Британският писател и драматург Харолд Пинтер, носител на Нобелова награда за литература през 2005 г., почина в края на миналата 2008 г. „Той беше велик човек и беше привилегия да живея с него в продължение на 33 години”, заяви съпругата му Антония Фрейзър в деня на кончината му.
Харолд Пинтер е автор на повече от тридесет театрални пиеси. Той е познат на почитателите на седмото изкуството още като режисьор и автор на сценарии за филми по негови творби. Пише поезия, притежава остър език, насочен към безнравствеността в политиката.
Роден е през 1930 г. в Лондон. Учи в театрално училище и същевременно пише пиеси. През 1957 г. публикува първото си драматургично произведение, озаглавено Стаята. Тази пиеса бива последвана от Рожден ден, но световна слава му носи творбата Пазачът, филмирана през 1963 г.
С поглед към философията на Харолд Пинтер, един от най-оригиналните автори от втората половина на ХХ в., Киркор Азарян постави на сцената на Театъра на Българската армия две пиеси: Колекцията и Гара Виктория, в които по удивителен начин е разкрит абсурдът като реалност и реалността като абсурд. Бягството от истината, невъзможността тя да бъде възприета от съвременния човек, предпочитанието му към „удобството” и приемането да се живее в лъжа – това са все теми, които откриваме в творческия почерк на доайена на българския театър, носителя на Икар 2008 за цялостен принос в развитието на българското театрално изкуство Крикор Азарян. В търсене на лечение за духовната нищета, характерна за съвременната личност, мислителят Азарян прави дисекция на духовния свят на съвременния човек. Убедителните превъплъщения на актьорите Георги Кадурин (Хари), Камен Донев (Джеймс), Антоанета Добрева (Нети), Петър Антонов (Бил) и майсторската режисура на Азарян правят зрителя съпричастен на драмата на персонажите, оплетени в собствените си лъжи и невъзможността да различат реалността от измислицата. Четири „прочути нищожества”, извадки от една уникална колекция, представляваща част от съвременното ни общество. Всички те, взаимосвързани в сложен четириъгълник – невярна лекомислена съпруга, измамен съпруг, любовник и негов интимен приятел, всеки лице в лице с истината, неспособен да я приеме и понесе в ограниченията на собствената си посредственост. Героите на Пинтер обикновено използват думите, не за да изразят чувствата и мисли, а за да прикрият същинските си намерения, да подвеждат, мамят, манипулират. Тази пиеса на Пинтър можем да определим като интелигентна пародия на съвременния човек.
„Привлича ме и темата за насилието, която тук не е толкова остро изразена. Държането в неизвестност на другия, очакването на нещо, което ще се случи – това е вид рафинирано насилие, специфично за Пинтър”, отбелязва Азарян. За еротичния пласт в пиесата казва: „Хубавото е, че няма нито една любовна сцена, а еротиката съществува в общуването, в страстта на отношенията – без да са двусмислени, зад думите се чувства някакво течение.” Елегантното фадо в края (вече запазена марка в постановките на Азарян) прави разсъжденията излишни и оставя на преден план копнежа по топло човешко докосване.
Като опит за противопоставяне на рекламния блясък и духовната пустота, битовото охолство и отчайващата скука, в които се къпят героите от Колекцията, Крикор Азарян вплита в общ спектакъл друга, съвсем къса творба на Пинтер – Гара Виктория. Това е един коренно различен свят, в който човекът е самотен страдалец с илюзорни, а не истински духовни потребности, живеещ в манипулации и лъжи. Това откриваме в образа на героинята от Гара Виктория – диспечерка от таксиметрова служба (в ролята Меглена Караламбова).
Двете творби на Пинтър не са събрани от Азарян случайно в един спектакъл, а темите и визуалните внушения в тях са привидно далечни – бляскави бутици, мизерна диспечерка и таксиметров шофьор. Приликата е в копнежа да се случи нещо. Нещо-то се е случило и за него е разказала на своя съпруг Стела (Колекцията); нещо може да се случи и в сивия живот на диспечерката от Гара Виктория и таксиметровия шофьор (Васил Бинев). Но едва ли ще узнаем точно какво се е случило. В момента, в който нещата са ясни, те вече не са интересни. Цялото предизвикателство в пиесите на Пинтър е поддържане на необяснимото и неясното в дози, мотивиращи зрителя към интензивно мислене и преживяване. Този специфичен стил на Пинтър, макар и сроден с утвърдени театрални методи, като реализма и абсурдизма, е красиво различен.
18 февруари 2009 г., София