1.
Невъзможно е да се помисли за Априлското въстание, без да се събуди в българската памет образът на Георги Бенковски, един от неговите организатори и несъмнено най-големият от водачите му. Но колкото по-неразгадаема изглежда за нас омаята на това въстание, чийто успех е категорично отхвърлян тогава и днес от всеки трезвомислещ човек, толкова като че ли по-релефна и изразена с решителността си става фигурата на Георги Бенковски – човекът, без когото въстанието далеч не би изглеждало така, както го знаем – опияняващ духовен взрив за десетки хиляди души, опожарили сами къщите и имотите си, повели след себе си към въстаническия лагер целите си семейства, макар и без никакви реални възможности да постигнат целта си. Никъде другаде, освен в Панагюрския революционен окръг, въстанието не бе не само така масово, но и така ентусиазно прието и никъде другаде дори разгромът му не бе така саможертвен, както го направи Бенковски в поверения му окръг.
Георги Бенковски
Именно решителността е основното качество на Бенковски не само през „Записките…“ на Захарий Стоянов, но и в спомените на оцелелели въстаници. Именно с решителността си той доминира и в безподобната „История на Априлското въстание“ на Димитър Страшимиров, както и във всички сериозни изследвания или истории на въстанието от тези на Йоно Митев, Дойно Дойнов до сборната на К. Косев, Н. Жечев и Д. Дойнов. Още по-категорично може да се твърди това за пространната и единствена биография на Бенковски, тази на Иван Унджиев.
Има обаче и една студия (в първа публикация от 1943 г) на Иван Хаджийски, озаглавена „Априлското въстание и Бенковски“. Тази студия още с началната си фраза революционно преобръща перспективата към вече признатия като най-голям от априлските ни водачи. Хаджийски пише: „Бенковски е една от най-драматичните личности в нашата история“.
Тази фраза е взрив в представите за Бенковски. Там, където повече от половин век историците и мемоаристите са виждали гениален майстор на бунтовете в качествата му на вулканичен възпламенител на духовете, Хаджийски провижда безподобна вътрешна драма на човек, който съзнателно води народа си през неминуем погром като единствен изход от безизходна ситуация. За жалост, застигналата го скоро след тия му думи ненавременна смърт ни лишава от възможността той да разгърне и утвърди прозрението си.
Имах дързостта в една моя книга („Корени“, 1976) да се опитам да разчета драмата, която е предусещал Хаджийски. След почти половин век тук искам да добавя в резюме някои доуточнения в тезата, която развих тогава.
2.
По начало не е проста задача съчетаването на решителността в един безусловно добил историческо значение характер с драматичното в същия този характер, особено когато това се отнася до един въстанически водач. И тъй като още Захарий Стоянов в своите изключителни записки създава представа за Бенковски като човек на действието, решителността се превръща в емблематичен белег на личността на Бенковски за всичките му изследователи. През решимостта се проектират всички останали негови качества и на този фон завинаги се проектира и неговата индивидуалност сред другите водещи личности през Възраждането и специално в Априлското въстание. Това е фигурата на един неординарен, нестандартен, стоящ и действащ извън матрицата на възрожденското, национален водач. Неговата биография и цялата му личност са изпълнени с противоречия, неговите действия са противоречиви, неговият характер – несходим в пантеона на традиционните възрожденски личности. Сравняван с Волов, с Дюстабанов, с Петър Бонев и повечето от останалите априлски водачи, Бенковски е съчетание, колкото от високи достойнства, толкова и от видими недостатъци…
Това обаче, което рязко го отличава, е качество, което не може да бъде тълкувано еднозначно и което във вътрешната си противоречивост най-кратко и афористично звучи така: човек на действието, неговото действие преди всичко се състои в умението да накара другите да действат. Саможертвата при него във всичките му действия не стои на първо място, макар той да е непрекъснато готов и за нея… Той никога не би могъл да каже като Левски: „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си“.
Всичко това превръща сюжета Бенковски в едно от най-загадъчните лица на нашето Възраждане и специално на Априлското въстание, където той безусловно е главната фигура.
3.
Какъв е бил човекът, който през април 1876 година бе най-активната и ярка фигура във въстанието на един определян като „миролюбив и кротък“ дори в дипломатическите преписки народ? Как става възможно, че не една от традиционните кристално чисти, морално свети, така типични за епохата на Възраждането личности не застана начело на този идеален порив, а го оглави един почти неизвестен на емиграцията „бивш авантюрист“, „контрабандист“, при това далеч неблестящ в образоваността и културата си? Какво бе в края на краищата това стечение на обстоятелства, което го направи така обаятелен и силен в агитацията, въпреки явните му, авантюристични и често своеволни изяви?
Всеки нов въпрос, натрупан до предишните, отваря в отговорите си нов лабиринт от въпроси и решения, защото във всички случаи и при всички осветления – през спомените на възхитени съмишленици или на отчаяни в разгрома хулители – прозира през времето присъствието на един необикновен човек. Оказал се сякаш случайно на кръстопътя на Историята, без да е школуван в легии и чети, без да е известен от възрожденския печат и без да е страна в разнородните течения на емиграцията, той реши съдбата на България през 1876 година. Всички събития, които са се случили в следващите няколко години, са били само следствия на това, което той направи в рамките на първите четири месеца през споменатата въпросна година.
Решителният начин, по които той тласна народа си във въстанието, направи невъзможен избора на каквито и да било други възможности. Така погледнато, Бенковски е най-неортодоксалният между водачите на Априлското въстание. Въпреки това той единствен между апостолите успя да подготви и да превърне въстанието в едно безподобно масово жертвоприношение, променило вековния ритъм на българския живот…
В този смисъл той е човекът, който сля в делото си всичко подготвено от цялото българско Възраждане – разрушавайки теориите и на цариградските, и на влашките нотабилски кръгове. Той включи в енергията на въстанието дори онова, което беше натрупвано, за да изключи въстанието. Перспективата за постепенното освобождение щеше да бъде умъртвена толкова сигурно от победата на въстанието, колкото и от неговия разгром.
Бенковски не е единственият, който преди въстанието не е изключвал успеха на делото да се сумира и в неговия разгром.
Че това е така за самия него, ни убеждават познанията му за Турция от малоазийския му период, опитът, който там безусловно е натрупал, не само от наблюдения, но преди всичко от съвместния си живот с турци, гърци, персийци и кой знае колко още други народности. В това ни убеждават и много от действията му, изглеждащи необясними по време на бунта. Например събирането на семействата на въстаналите в общ полеви лагер под открито небе на Еледжик (между впрочем едно недообмислено решение на Гюргевския комитет), както преди това и идеята въстаниците сами да запалват собствените си къщи и много други подобни действия. Най-силният израз за това, че той е предвиждал и такъв резултат, е оная изповедна фраза, изречена пред Захарий Стоянов малко преди предателят дядо Въльо да ги е извел пред пушките на засадата. „В сърцето на султана, казва тогава той, аз отворих такава люта рана, каквато никога повече няма да зарасне.“
В решителността на действието той е накарал десетки хиляди хора да повярват в една илюзия, която е могла да стане реалност само като една гигантска човешка хекатомба. Нашето въстание в мястото, където се намира България, в това „чрево адово“, както го нарича Вазовият чорбаджи Марко, в представите на Бенковски е могло да успее само като едно гигантско жертвоприношение.
4.
Между впрочем в тая като че абсурдна идея, да повторя, Бенковски определено не е бил сам. Най-умните от нашите водачи с много от помислите и действията си напълно са споделяли подобно разбиране. Това личи в думите на Цанко Дюстабанов, който, когато от комитета го канят да оглави въстанието, отговаря: „Оставили сте ми два пътя. Да отида да ви предам и тогава ще бъда два пъти по-почитан и трижди по-богат. Вторият – да дойда с вас и да загубя главата си.“ И довършва: „Идвам с вас“.
Още по-красноречив е Петър Бонев в Перущица, когато в деня, в който е трябвало да обявят въстанието, казал: „За да се освободим, трябва половината българи да изгинат.“ А после от очите му рукват сълзи като порой и когато най-после секват, довършил: “Свърши се вече. Да вървим!“
Подир това на Перущица остава да запише името си не само в българската, а и направо в човешката история.
Всичко това са драми с античен или шекспиров привкус, които тепърва трябва да се разгръщат в литературата ни.
5.
Не е съвсем така при Бенковски, макар че без него всичко би могло да изглежда далече не толкова красноречиво…
При Бенковски драмата не е следствена, а аванследствена.. Човек на ефектите, погрешно ще бъде да си повярваме, че със съгласието си да поведе групата атентатори, за да запалят Цариград, той е преживял прераждане, обричайки себе си и хората, които ще поведе.
Съгласието да тръгне и да запали Цариград не е жест от репертоара на Бенковски. То е жест на Гаврил Хълтев. Да рискува себе си или неколцина, които са тръгнали с него, това за Гаврил Хълтев не е драма, а нещо, което животът в младостта му неведнъж му е предлагал. Същото се отнася и за шамара, който така ефектно залепва той на румънския полицай, позволил си да влезе без почукване и разрешение в тайното им събрание в Гюргево. Но заради този нищожен за него жест, макар че почти никой сред съзаклятниците не го е познавал, Гаврил Хълтев е избран за помощник апостол в четвъртия революционен окръг.
Този избор е подействал разтърсващо на Гаврил Хълтев. Панагюрище е, така да се каже, на две крачки от Копривщица, но разликата между тях е, че докато в Копривщица всички познават Гаврил Хълтев, в Панагюрище познават само Георги Бенковски и никой дори и не подозира живия в него Гаврил Хълтев.
Истинската драма за Бенковски настъпва, когато е повярвал, че със смяната на името е изтрил от паметта си и самия Гаврил Хълтев. Връщайки се в България вече като помощник апостол, той с изненада вероятно е усетил, че както никога дотогава е раздвоен. Срещу лекомислената решителност на Гаврил Хълтев у него вече е пребивавал и внезапно съзрелият за отговорностите, които поема, Георги Бенковски.
И тук вече със страшна сила за самия него отново изниква въпросът, който бившият уж Гаврил Хълтев безжалостно му отправя: –Кой си ти, сменил името си, за да поемеш отговорност за тия хора, които трябва да накараш да въстанат? Кой ще ти повярва на теб, когато още първият копривщенец, който би те разпознал в Панагюрище, би те свалил на земята с онова, което знае за тебе и за несретния ти живот?
От този момент от спокоен съветник Гаврил Хълтев се превръща в зъл демон, който ще го навестява непрекъснато и необикновено изобретателно и в моментите, когато Бенковски съвсем не го очаква. Сега през възторзите и паденията на великата идея най-релефно и трагично ще се отсени неговата драма, винаги дълбоко скрита в него самия, обвита в мълчание и още по-трагична в това мълчание. Драмата му е скрита в действието; не в по-нататъшни предположения и разсъждения. Той е поискал да включи и нея самата в действието, което е било в съгласие с неговата дълбока природа. Затова нейните единствени признаци се четат не в дълбоки душевни кризи и изповеди пред приятели, а в историята на самото действие, в историята на Априлското въстание. Неговата драма са неговите несъответствия с идеалния лидер, които, едностранно тълкувани, отнемат много от истинската му историческа и литературна стойност. Признаците на драмата са факти, а не признания и без да бъдат цел, те вече са долавяни от най-добрите събеседници и тълкуватели на Бенковски. Вероятно тези неми диалози между двете личности на разполовения панагюрски апостол е имал пред вид Иван Хаджийски, оповестявайки категорично: „Бенковски е една от най-драматичните личности в нашата история.“
Можем да бъдем сигурни, че това е бил не само емоционален увод към една научно и прецизно документирана теза на един дълбоко проницателен ум.
Но в една прелюдия към психодрамата на Бенковски не е мястото за разгръщане на самата драма.