(Част IV – Учредителното събрание, конституцията и първостроителите)
Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. рязко слага край на всички идеи и проекти от последното десетилетие на нашето Възраждане, независимо дали дуалистични или други, за постигане на свободата по мирен път. Пророчески се оказват предвижданията на Св. Миларов, д-р Ст. Чомаков и други, че всяко решаване на въпроса за освобождението със сила (въстание, революция, война) ще доведе само до частичен резултат.
И наистина, от една страна, Санстефанският договор от 3 март 1878 г. донася на българите така дълго лелеяната свобода. От друга страна, Берлинският договор от 1(13) юли 1878 г. и бездушното разпокъсване на нашите земи идват като логичен резултат от цялостната международна обстановка на Балканите и в Европа в контекста на Източния въпрос. По този начин еуфорията от постигнатата свобода е попарена от западните велики сили. Техните действия естествено са породени и са в унисон със собствените им държавни интереси, които в голяма степен съвпадат и с интересите на всичките ни съседи. Никой от тях не искал за съсед една млада и разполагаща с 2 – 3 пъти по-големи ресурси и територия България.
Въпреки цялата сложност и противоречивост на ситуацията, още по време на войната, с руска помощ, започнали да се изграждат първите институции на бъдещата българска държава: областни и местни управи, съдилища, охранителни органи и др. С една дума, Освобождението поставя пред българския народ нелеката задача след близо петвековното прекъсване на държавната ни традиция и наложената ни ориентализация да възстановим своята държава и то в модерна, европейска форма, отговаряща на най-високите стандарти за държавно устройство от втората половина на XIX в.
За изграждането на Третата българска държава е писано много както в публицистиката, така и в сериозната историческа наука. Вече посочихме, че преобладаващите оценки и гледни точки по този въпрос са с отрицателно отношение към консервативните идеи и дейци, участващи в този процес. И това е логично – Vevictis („горко на победените“ – бел. авт.), след като в първите години след Освобождението българските консервативни сили на няколко пъти търпят крушения в сблъсъците си с далеч по-многобройните и речовити привърженици на либерализма. Дори и блестящият труд на публициста и дипломат Симеон Радев „Строителите на съвременна България“ не е лишен на моменти от личните му пристрастия към либералите и най-вече – Стефан Стамболов. За щастие, в последните години се появиха доста по-обективни и задълбочени изследвания и оценки за ролята на консерватизма като идеи и дейци в периода след 1878 г. Както ще видим по-нататък, надмощието на либералите при изработването на Търновската конституция и в партийно-политическия живот на страната след 1879 г. в никакъв случай не може да омаловажи ролята на консерваторите в изграждането на свободна България.
Това надмощие имало своите основания както във вътрешната, така и във външнополитическата обстановка, в която се осъществявали първите стъпки на държавното ни строителство. На първо място трябва да се имат предвид предписанията на Берлинския договор за държавното ни устройство, а те по настояване на Великобритания били в консервативен дух. След това да не забравяме, че в най-важните първи месеци след Освобождението у нас фактически всичко зависело от Временното руско управление, начело с княз Александър Дондуков-Корсаков. И на трето място, развитието на политическите процеси в княжеството зависело и от самите участници в този процес – новите български политици с техните политически възгледи (понякога доста еклектични и объркани), лични тежнения и конфликти още от периода на Възраждането.
Първият сериозен сблъсък на двете визии за бъдещото устройство на държавата ни се осъществил по време на Учредителното събрание през пролетта на 1879 г. по повод изработването и приемането на първата ни конституция – Търновската.
Бившият османски конак в Търново, построен от майстор Кольо Фичето, където заседава Учредителното събрание през 1879 г.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Учредително_събрание
В огромна степен нейният дух и характер зависели както от идеологическите насоки на предварителните проекти, изработени с руска помощ, така и от влиянието на европейските и съседните ни конституционни модели.
Гравюра с оригинално заглавие „Болгария. Открытие заседаний народного собрания в Тырнове“ (Рис. и грав. Оскар Май). (1879);
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Учредително_събрание#/
От политическа гледна точка руският царизъм представлявал най-консервативната държавна система в Европа по това време. Теократичното по своята същност самодържавие, разглеждано от всеки ъгъл, притежавало подчертано консервативен характер. Парадоксът е, че именно руското военновременно управление у нас още в началото заложило предимно либерални принципи в предложения от княз Дондуков проект за бъдещ основен закон. Това намира своето обяснение в тежненията към по-либерална политика на самия цар-Освободител – Александър II. От своя страна Великобритания настоявала за по-консервативно бъдещо устройство на васалното княжество. В същото време, след вековете на османско потисничество, зажаднелия за свобода български народ начело със своята интелигенция проявявал естествен стремеж към по-демократичен и либерален модел на държавно устройство. Така, подкрепяйки по-либерален основен закон, Руската империя разчитала да ограничи западното влияние и съответно да укрепи собствените си позиции сред българите.
Разбира се, в така опростено обрисуваната обстановка, на българските консерватори, част от които са убедени русофили (Т. Бурмов, еп. Климент и др.), не им било никак лесно да се борят за реализиране на собствените възгледи за бъдещето на България. Въпреки различията във външно-политическата им ориентация, всички те били обединени около общата си идея за духа на бъдещия закон. Тази идея можем да представим с думите на френския консерватор Жозеф дьо Местр: „Що е конституция? Не представлява ли тя решението на следната задача: Като се вземат предвид населението, нравите, религията, географското положение, политическите отношения, богатствата, добрите и лошите черти на дадена нация, да се намерят законите, които ѝ подхождат.“
От тази позиция българските политически дейци, които по-късно се дефинират като консерватори, отчитат народната привързаност към свободата и напълно логично се придържат към политиката на „разумен консерватизъм“, която по-скоро можем да определим като умерен или ограничен консерватизъм. С една дума, те били склонни на редица отстъпки пред настояванията на П. Каравелов, П. Р. Славейков и другите либерални водачи.
При свикването и началната дейност на Учредителното събрание все още нямало ясно разграничение между привържениците на двете политически идеи. Всъщност първият, който употребява „за улеснение“ фиктивните определения „консерватори“ и „либерали“ е Григор Начович в своя статия за в. „Марица“. Защо ги наричаме фиктивни? Ами защото повечето от първите ни политически дейци все още нямали ясно оформени политически възгледи, а това проличава и в по-късната им дейност – мнозина консерватори след 1884 г. минават на либерални позиции, пък либерали като Ст. Стамболов и Драган Цанков, вече като премиер-министри на Княжеството, провеждат някои консервативни политики. За съжаление, това непостоянство се превръща в слабост на българската политика, характерна за нея и до днес. Тази слабост се изразява най-вече в честата липса на ясно изразена идеологическа обосновка на политическите решения (изключение прави само комунистическият режим от 1944 – 1989 г.) и подчиняването на политическите процеси на злободневната конюнктура, а не на здрави идейни принципи.
Но да се върнем на работата на Учредителното събрание.
Според предписанията на Берлинския конгрес то трябвало да изработи и приеме Органически устав, който по принцип представлява основният закон на несуверенна, автономна (васална) област или държава, какъвто бил случаят и с Източна Румелия. Съответно, Органическият устав притежавал по-ниска значимост, отколкото конституцията, която е основен закон на независима и суверенна държава. Тук ще отбележим, че в крайна сметка събранието приема и налага термина „конституция“ на изготвения в Търново основен закон, давайки заявка, че българите няма да се примирят с васалното си положение спрямо Високата порта. Това се превръща в първата реална стъпка на генералната ни политика за ревизиране на несправедливия за нас Берлински договор.
Месец след откриване на заседанията, на 10 март 1879 г., започва обсъждането на предложения на събранието окончателен проект на устава на княжеството. При прочитането на проекта д-р Константин Стоилов предлага да се състави 15-членна комисия, която, след като прегледа проекта, да изготви оценка и доклад с препоръки, с които да улесни и ускори работата на събранието.
Българският политик Константин Стоилов (1853 – 1901).
https://conservative.bg/bashtata-na-balgarskiyat-konservatizam/
Изключително популярният сред депутатите и народа Дядо Славейков се противопоставил на това предложение с изявлението, че нямал „доверие към комисиите, защото нашите комисии се някак разкомисват“. Развеселеното от шегата събрание въпреки това приема предложението на д-р Стоилов. В избраната комисия влизат предимно консервативно настроени депутати като самия Стоилов, Гр. Начович, М. Балабанов, Т. Икономов, епископ Климент (В. Друмев), Д Греков и др.
Българският политик Григор Начович (1845 – 1920).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Григор_Начович
Тодор Икономов (1835 – 1892).
Източник: https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/4/46/Todor_Ikonomov.jpg
Комисията представя своя доклад на събранието на 21 март 1879 г. Още в началото са посочени идейните начала, върху които се основават техните предложения. Тези начала са заимствани от декларацията за правата на човека и гражданина от Френската революция и са систематизирани съобразно немската философия на държавното право от епохата. Но по-добре да дадем думата на Симеон Радев, който живо и образно описва този пръв сериозен опит да се внесе консервативен дух в бъдещата конституция: „Те (началата) бяха 4:
1) началото на свободата;
2) началото на равенството пред закона;
3) началото на самоопределението (Selbstbestimmung), „което намира своето приспособление в участието на народа в законодателната власт“, и най-сетне
4) началото на обезпечението (сигурността).
„На това начало – четвъртото, – казваше докладът, са основани неприкосновеността на лицето, жилището и собствеността. На това начало се основават и правата, дадени на изпълнителната власт, т.е. на княза и на правителството му.“
Какво приложение трябваше да се даде на тия теоретически положения в младото княжество? Докладът даваше следното мнение:
„След като указахме на отвлечените начала, които лежат в основанието на всяка една свободолюбива и напредничава конституция и които следователно трябва да са краеъгълни камъни и на нашата бъдеща държавна организация, ние постъпяме във втората част на задачата, т.е. към указването на тия учреждения и към формулиранието на ония правила, които, вземени вкупом, трябва да съставляват конституцията на българското княжество. Преди всичко комисията, като обсъди сериозно положението и нуждите на народа ни, като взе във внимание, че във всяка една политическа организация трябва да се избягват крайностите; че преходът от робството към самоуправлението трябва да бъде постепенен; че като във времето на турското владичество българите не са имали никакви политически правдини, ползуванието от политически правдини изисква не само дадена степен на умствено развитие, но и редки нравствени качества; че самоограничението, почитанието към властта и нейните представители са неизбежни условия в едно свободно управление; като взе във внимание още и тежките обязаности, които ще тежат на нашето ново управление както спрямо вътрешната ни организация, тъй и спрямо външната ни политика, комисията се убеди, че е неизбежно нужно, щото в нашата конституция да вее един дух на разумен консерватизъм и нашето правителство да бъде силно и крепко. Нашата конституция и нашето бъдещо управление трябва да имат за цел да възпитат народа ни в почитанието на закона и да го пригодят, щото в кратко време да може достойно да се ползува от тази свобода, към която се стремят най-просветените народи. Комисията счита първите години на нашия политически живот за твърде опасни, защото неприготвеният преход от близкото деморализирающе робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи, противни на всеки порядък и на истинска свобода. Ето защо считаме за потребна засега да имаме една конституция, която да гарантира правата на народа, да полага здрави основи на едно свободолюбиво развитие и в същото време да дава пълна сила на правителството в кръга на неговата компетентност“.
В тоя дух на „разумен консерватизъм“ комисията правеше ред важни предложения: да се въведе имуществения и образователен ценз за изборите на народни представители; да се създаде – от лица, назначавани от княза, взети право из средата на висшето духовенство , из съдилищата и учените дружества и в незначителна част избирани от народа – един сенат, който „като консервативно тяло да служи за сдържание и прекращение на увлеченията на Народното събрание, които князът не може да регулира от висотите на положението си“. Предлагаше се също, щото на 25000 души да се избира само по един депутат, за да не се усложнява парламентарната деятелност от неудобствата на едно многобройно представителство…“.
П. Каравелов и Славейков се противопоставят на този доклад не само с резки думи, но и с голяма доза сарказъм. Особено язвителен е Славейков: „Какви са тези бабини деветини?… Монархия… това разбирам; но конституция консервативна не разбирам; то прилича като да казва някой леща на кебап“ и др. Самите консерватори са толкова смутени от двете речи на либералните водачи, че дори не правят опит и да се защитят. Така Славейков поставя началото на политическата демагогия в парламентарния ни живот и тя се превръща в негова неотменима черта. Сблъсъците между двете идейни течения продължили по почти всички въпроси, касаещи отделните членове на документа – за цензовете, цензурата, правата на монарха, регентството, видовете народни събрания и т.н..
Тъй като тези спорове са доволно познати и популярни сред широката ни публика благодарение на множеството монографии и статии по въпроса, тук ще се спрем само на възловия за държавното ни устройство въпрос – еднокамарен или двукамарен парламент? По този фундаментален въпрос от блестящо аргументирана реч подготвя изключителният български възрожденец Тодор Икономов. Независимо от острото противопоставяне между двете фракции в събранието, той дава блестящ пример за толерантност; като вносител на предложението за въвеждане на сенат (горна камара на представителите) той предоставя предварително речта си на своя опонент Славейков, за да се запознае с нея. След бурното ѝ обсъждане и последвал скандал, консерваторите напускат заседанието и мнозинството депутати отхвърля идеята за горна камара.
Неприемането на тази идея се превръща в най-голямото крушение на консерватизма у нас след Освобождението. Крахът на консерваторите в Учредителното събрание също така предпоставя техния провал и при Режима на пълномощията, което довело до разпада на Консервативната партия за дълги години. Остатъкът от консерваторите начело с К. Стоилов отново се появява на историческата сцена при конституционната криза във връзка с признаването на Фердинанд за български княз и след убийството на Стамболов през 1895 г., но за организиран партиен живот на консервативна партия вече и дума не може да става.
Обективните исторически процеси обаче изискват твърде често политически намеси в консервативен дух. За това не е изненадващо, че бившия революционер и краен либерал Ст. Стамболов по време на своето управление приема и осъществява редица консервативни политики, които консерваторите преди това не успели да наложат в политическата ни действителност.
Последиците от демагогската либерална пропаганда и провала на българския консерватизъм в края на XIX в. са видими и днес – последната ни конституция от 1991 г. е либерална и отново не предвижда двукамарен парламент. Това води до правен волунтаризъм, в резултат от който почти няма закон, приет след 1989 г., който да не е преправян множество пъти, а да не говорим и за десетките лобистки закони и „закони на парче“ приети в последните десетилетия, което е сериозна предпоставка за правен хаос и отслабване на държавността. Стана ясно, че натрупаното с годините обществено-политическо напрежение не може да бъде разредено само с либерални или социални мерки. От Освобождението до днес конституционната тема за сенат, въпроси като тези за броя на депутатите, за продължителността на мандата им, за широтата на правомощията на правителството или президента (монарха), отношението към образованието, броя на министерствата и ред други вълнуват вниманието на българската общественост, а историята доказва, че липсата на консервативни отговори на тези проблеми явно не помага за тяхното разрешаване.
Литература:
- Марков, Иван, „Хаджи Иван(чо) хаджи Пенчович. Мит и реалност“, С. 2013
- Николов-Зиков, П. „Раждането на българския консерватизъм“ С., 2011
- Радев, Симеон „Строителите на съвременна България“, т.I, С. 2004
- От интернет:
- Г. Панчев,„Консерватизмът вчера и днес“ – от
- http://gavrailpanchev.info/консерватизмът.html
- В. Методиев, Българският конституционен дебат през ХІХ век – приносът на Стамболов и Стоилов – от https://bulgarianhistory.org/bulgarskiat-konstitucionen-debat/