Димо Петров Кьорчев, един от стойностните български литературни критици, е роден във Велико Търново на 19.05.1884 г. Завършва гимназия в родния си град. Следва право в Лайпциг (1905) и в Софийския университет, където се дипломира (1908). Прокурор в Свищов (1908), адвокат в София (от 1909). Виден деец и идеолог на Националлибералната партия, от 1920 – неин секретар. Народен представител (1914 – 1919, 1923 – 1928) в XVII, XXI и XXII Народно събрание. Заедно с Трифон Кунев издава литературен алманах „Южни цветове“ (1907), с Елин Пелин – сп. „Слънчоглед“ (1909) Редактор (1922 – 1927) на сп. „Пролом“. Сътрудничи на сп. „Наш живот“, „Ново време“ „Общо дело“, „Българска мисъл“, на в. „Ден“, „Воля“, „Българан“, „Дневник“, „Независимост“ и др.
Портрет на Димо Кьорчев
худ. Никола Маринов
Кьорчев е литературен критик, есеист и публицист. Възприема и интерпретира творчески модерни за началото на XХ век философски, етични и естетически теории. Нравствено-философските му възгледи съчетават евангелските послания с ницшеанството и толстоизма, привърженик на индивидуализма и интуитивизма. Апологет на индивидуалното творческо начало и отрицател на всякакви норми, канони и школи. Кьорчев критикува нормативната естетика на кръга „Мисъл“. Програмно-полемичните му студии и есета „Тъгите ни“, „Из миналото“, „Литературни бележки“, „Близкото минало“ го причисляват към теоретиците и критиците на българския модернизъм, без да принадлежи към определен кръг или школа. С философско-естетическите си идеи за „абсолютно освобождение“ и ирационално домогване до истината, както и с критиката си срещу „Мисъл“, Кьорчев проправя път за българския символизъм. Поощрява едни от първите прояви на български поети символисти: пише отзиви-импресии за „Хризантеми“ на Трифон Кунев и „Regina mortua“ на Теодор Траянов.
Защитава самобитната линия в българската литература и в българското обществено развитие. Оценява високо самородни дарования като Захари Стоянов, Елин Пелин, Кирил Христов. Кьорчев е един от първите литературни критици, отчели художествената стойност на „Записки по българските въстания“ в студията „Захари Стоянов, Иван Вазов, Пенчо Славейков“. Обявява се за съдържателно-съпреживяваща критична интерпретация в есето „Литературната критика“. Литературните му студии в по-голямата си част са аналитично-оценъчни. Като критик съчетава рефлексията с образно-емоционален изказ. Кьорчев е един от създателите на философско-литературното есе в България. Литературното му творчество е създадено главно до 1914 година, когато се отдава на политическа и публицистична дейност.
След войните пише студии, прегледи и есета върху актуални обществено-политически въпроси, които разглежда на широк културно-исторически фон. Оспорва социално-утопичните теории и комунистическия интернационализъм, застъпва либерални възгледи, проповядва самоуправлението и съзнателната гражданственост като основни държавнически принципи.
Умира на 22 декември 1928 година в Париж. Заради естетико-философските му позиции след 9 септември 1944 година е забравен.
Из „ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА“ на Димо Кьорчев
Литературният критик, който може само да усети кое е добро и кое не, има нещо общо с душата на една жена. Както жената е неспособна към каквото и да било творчество, а е способна да чувства, да плаче, да тъжи, да състрадава и т.н., така и критикът умее да каже кое му харесва и кое не, кое нарушава приетия ред и кое би било добре, без да е способен на каквото и да било философско разглеждане – на изчувстване, което събужда разума и поставя пред него проблеми и загадки. Защитникът на критиката би отговорил, че истинската божествена красота не позволява никаква спекулация на разума, а се само изчувства. И във всички книги по естетиката е написана тая мисъл, която лесно усвоява литературният критик, като създава от нея най-солидното средство на своите мъдрувания – художествената красота е сама идеал на душата, какъвто е любовта. Нашият устрем към тоя идеал е една тъга в сърцето или проблем на ума; тоя устрем не е чувство на харесване, не е някакво ефектно изчувстване хубостта на един пейзаж или блясъка на луната. Когато един критик разправя, че в произведенията на едного има нежност, грация, въображение, изящност, топлина и кой знае що, той говори с разбиранията на една жена, за която между онова, което е приятно и се харесва, и красотата няма разлика. Красота, която търсим в произведението на писателя, музиканта или художника, е винаги един психологически или философски проблем. Тя никога не е някакво наивно възпроизвеждане, както често говорят критиците, а всякога животът на душата, който е само съмнение и тъги.
Ако се попитаме какво е отношението на съзерцателя на едно художествено произведение към автора на самото произведение, ще видим, че оня, който естетически се емоционира от едно художествено творчество, встъпва в някаква интимна дружба не със самото произведение, а с оня, който го е създал. Психологически това е тъй, защото всяка работа, зад която не стои душата на човека, може да бъде интересна, грандиозна, велика, но никога не може да създаде едно дълбоко интимно вживяване. Живата природа, развълнуваното море са в действителност приятни или страшни, но никога не носят такова състояние на духа, когато човек се чувства далеч от всяка мечтателност и мълком отпочива.
Едно от основните начала на живота е това, че всеки иска да повери своите чувства другиму. Връзките между хората се основават тъкмо върху това, че еднаквите мнения, усещания и идеали са причина за създаване обществени групировки или близко интимно другарство. Само в примитивните страни, гдето животът е груб и корав, хората черпят сили за създаване своя собствена култура не из онова взаимодействие на човека с човека, при което възкръсва чистота на душата, а вземат всичко от наблюдения временните общи нужди на всички. Мнението на отделния човек в такива страни не се цени, а се пази уважение само за общите искания. И всичко, което се казва, за да има достъп до всекиго, непременно трябва да носи белезите на някаква общност, едва ли не закон повелителен и строг за всички.
В нашата литература, растяща при най-лоши условия, ясно личи, всичко в нея досега бе подчинено на правила и методи. А няма по-грозна упоритост от усилието да поставяш непременно някакви правила и закони за неща, които не се поддават на разума, а на сърцето. Тия години у нас, през които се развиха толкова много принципи и теории относително това, какво трябва да бъде всяко истинско литературно произведение, не родиха нито една личност. Не доказва ли това, че тия теории не са повлияли никому, не са направили нищо добро, а принудиха само няколко неспособни хора да заживеят с чувството на велики писатели?