Богатият опит на Ивайло Знеполски като анализатор и строител на днешната ни култура и на обществото ни в преход е залегнал в основата на множество публикации1. За всеки хуманитарист те са от особено значение: позволяват ни да осмислим близкото минало, да се държим като съзнателни граждани на днешното общество и да насочваме поглед с по-бистър ум към своето бъдеще. Не мога да отделя последната книга на Знеполски Измамната лекота на демокрацията от три предишни негови изследвания, посветени на комунистическа България и публикувани напоследък2,3 Последните три заглавия с общ обем 1 600 страници в редица отношения разглеждат проблеми, анализирани и в Измамната лекота на демокрацията. Затова представянето на тази книга предполага и пресечни линии между тези четири изследвания, с които Ивайло Знеполски за пореден път се утвърждава като най-задълбоченият и най-комплексният изследовател на близкото минало, на българския тоталитаризъм и на проблематичния ни преход към демокрация.
Ивайло Знеполски
Етюдите, включени в Измамната лекота на демокрацията, са писани в продължение на три десетилетия – от 90-те години на миналия век до наши дни. Тях следва да възприемаме не като еднократна равносметка на един минал период, а като интелектуални реакции на явления и процеси, представени от различни гледни точки. Обект на етюдите са въпроси, белязали развитието на нашето общество, пък и на всеки от нас. Както го признава в своя предговор, животът на Ивайло Знеполски също носи отпечатъка на коментираните от него проблеми. В този смисъл книгата му се явява ярка следа в еволюцията на един чувствителен и високо образован интелект. Днес много се говори за мълчанието на интелектуалците през годините на прехода, тоест за неспособността им да заемат активна публична позиция към процесите на промяната. Делото на Ивайло Знеполски опровергава подобна представа. Мисля всъщност, че тя е най-вече плод на впечатления или на очаквания от изявите на медийните интелектуалци. Изследванията на Знеполски предполагат продължителни усилия, несъвместими с редовното присъствие в медиите. Доколкото са плод на комплексен логически анализ, от тези изследвания любознателната публика може да почерпи богата информация, понятиен инструментариум и убедителни заключения, чужди на импровизираното говорене.
Заглавието на книгата напомня заглавието на прочутия роман на Милан Кундера Непосилната лекота на битието. Докато Кундера въвежда иронично, тоест смислово разколебано, оксиморона „непосилната лекота“, заглавието на Знеполски Измамната лекота на демокрацията насочва еднозначно към основната идея на книгата. Въпреки голямото проблемно разнообразие на 33-те етюда, събрани в този том, всички те стоят под общия знаменател на заглавието. Още в началото на пространния предговор към своята книга Знеполски казва нещо, което си струва добре да разберем: „Не е трудно, когато обстоятелствата го позволяват, да прегърнем демокрацията като проект, когато всички – и властващи и потиснати – са приели целесъобразността ѝ. Голямото изпитание идва, когато тя се превърне в процес. […] Този процес никога не е завършен“ (с. 13)4. Незавършената демокрация е несъвършена. Знеполски предупреждава многократно да не се подаваме на илюзията за идеална демокрация.
Тази ценност, превърнала се в общочовешка, въпреки европейските си корени всъщност надстроява националната традиция, влиза с нея в конфликт или в единение, но при всички случаи носи своите национални характеристики. Затова, отбелязва Знеполски за първите години след падането на комунизма, демокрацията „щеше да бъде такава, каквато ние я направим“ (Измамната лекота на демокрацията, с. 13). За общество, живяло близо половин век под тоталитарна власт, адаптирало се всячески към нейните повели, примирявало се с тях, за да оцелее, активната гражданска позиция се явява ново, нелеко изискване. То предполага радикално пренастройване – най-често мъчително, при всички случаи продължително. Аналитичните наблюдения на Знеполски ни помагат да преосмислим своето настояще в светлината на близкото си минало, да живеем със социални цели, тоест да знаем по-добре накъде искаме да вървим заедно с другите си сънародници. Трудното прераждане по пътя на демокрацията изисква помощта на духовни водачи от калибъра на Знеполски. Той самият се позовава систематично на големите европейски и световни мислители. Тук стигам до едно от най-ценните качества на Ивайло Знеполски: способността му да анализира български процеси и ситуации с категории, изковани от чужди авторитети. Знеполски има сетива и впечатляващи познания за тези авторитети, но не се прекланя слепешката пред тях. Нещо повече, подлага техните идеи на изпитанията на българските реалности. Например по повод на големия френски историк Пиер Нора, когото популяризира в България, Знеполски отбелязва нещо, което с пълна сила важи и за други духовни величия: „Изпитвах и изпитвам истински респект към тях, но трябва да призная, че се интересувах не толкова от идеите им сами по себе си, а от начина как функционират в много по-различна среда, до каква степен запазват своята валидност и евентуално какви промени търпят и как протича адаптацията им“ (Измамната лекота на демокрацията, с. 31). Чуждият опит е полезен само когато премине през изпитанията на собствената ни реалност така, както от идеите на другите ще се поучим единствено ако ги обвържем със собствените си преживявания. Подчертавам този аспект от аналитичната нагласа на Ивайло Знеполски и по една друга причина: за България подобна нагласа е рядкост. Повечето от младите анализатори, които по принцип знаят чужди езици и са по-осведомени за водещите авторитети, лепват механично техните постановки върху български явления, игнорирани напълно от въпросните авторитети. Стерилното увлечение към казаното от модни автори като Жак Лакан, Жил Дельоз, Мишел Фуко, Ролан Барт и др. говорят за стремеж бързо да се преодолее изоставането, да се догонят водещи идеи. Така се забравя старата истина, че автентичното духовно новаторство ще отговори на очакванията от него само ако стъпи здраво на традицията и на националните корени.
При осмислянето на автори с различен профил, третиращи най-разнообразна тематика, Знеполски успява да се адаптира към тази хетерогенна материя. Нещо повече, полага я в собствена аналитична перспектива. Изправен пред „силни“ мислители, Знеполски не губи почва под краката си. Той проявява предпочитание за няколко опозиции, които определят неговия подход: отгоре (държавата) – отдолу (мнозинството), вътре – вън, център –периферия, норма – факт. Така зад привидния еклектизъм, плод на обстоятелствените реакции на автора, откриваме една мисловна системност, стимулираща всеки изследовател.
През тридесетгодишния период на етюдите, писани между 1990 и 2020 г., Ивайло Знеполски публикува няколко важни книги. С тях той даде нови доказателства за качеството си на социален учен. Въпросните книги са с двойна насоченост – българска, прагматична и международна, теоретична. Те задават фона на много от проблемите, разглеждани в Измамната лекота на демокрацията и са съществена част от творческата траектория на Знеполски. Първата от тях, Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория (2008), анализира установяването на тоталитарна власт в България, нейната еволюция, причините за нейния провал. С тази своя книга Ивайло Знеполски – утвърден филмов критик и теоретик на киното, семиолог, културолог – навлиза в новата за него област на историческото изследване, насочено към политическата философия. Последното се отличава от трудовете на историците с отказа да представя хронологично събитията, протекли по време на комунистическия режим в България. Вместо това, той анализира съществени явления, повдига завесата над втвърдени понятия като „народ“, „диктатура на пролетариата“ „народна демокрация“, „фашизъм“, разкривайки манипулативната стратегия на тоталитарната власт. Книгата е публикувана в 2008 г., тоест близо двадесет години след падането на режима. Знеполски е избрал подходящия момент да публикува своята книга. Тук не мога да се спра на всички етюди от книгата, макар че всичките заслужават нашето внимание. Особено впечатление ми направи главата „Димитров и Сталин. Тоталитарната личност и „народната демокрация“5. Знеполски коментира части от дневника на Георги Димитров, които са показателни за отношенията на българския комунистически водач със Сталин6. Днес всеки знае, че Георги Димитров е бил агент на сталинския режим. За това няма да говоря тук. Повече интерес заслужава встъпителната мисъл на Знеполски, че „тоталитарната личност предхожда тоталитарната система и в такъв смисъл последната е неин продукт“ (Българският комунизъм, с. 125). От една страна, твърдението буди в мен резерви, от друга, го намирам за особено стимулиращо. Резервите ми са по отношение на употребата на прилагателното „тоталитарен“, когато става дума за индивид. Мисля, че това прилагателно разкрива по-скоро черти на някаква общност и на отношението на властта към нея или към дадено общество. Обаче отделната личност не може да бъде тоталитарна. Сталин, въплъщение на „тоталитарната личност“, едва ли би осъществил пъклените си намерения без съдействието на цял апарат от покорни сътрудници. В същото време намирам идеята на Знеполски за приемственост между тираничния характер и тоталитарната система като верен път в търсене на първопричините за тоталитарния режим. Просто бих заменил израза „тоталитарна личност“ с „тиранична, патологично властолюбива личност“ Тираничната личност е психически податлива на два вида поведение. С основание Знеполски напомня мисълта на Хана Арент, че хората, живеещи в тоталитарни условия, могат да бъдат както палачи, така и жертви (Българският комунизъм, с. 126). Подобна постановка, приложена по веригата на участниците в тоталитарното управление, обяснява множество човешки съдби.
Знеполски отлично съзнава и много добре е доловил символичното измерение в политически контекст на харизматичната личност. Именно върху това измерение е фокусирано вниманието на мнозинството. Символичното сияние на харизматичната личност, например на цар Борис III и на Георги Димитров, поражда два колективни мита – за неизвестния гроб на царя и за мавзолея, вечния дом на „безсмъртния“ комунистически лидер. Привидно противоположни, двата мита в действителност имат едно и също социално предназначение – да поддържат в символичен план единството на нацията. Знеполски е доловил много прозорливо истинския ефект от символичната аура, заместител на реално отсъстващата харизматична личност. За ефекта от положения в мавзолей мъртвец Знеполски пише: „Мумията на вожда, потопена в мистично мълчание, далече от съблазните и опасностите на реалната политика, убеждава, че няма прекъсване, че идентичността на общността не е поставена под въпрос, тъй като има тяло, което я олицетворява“ (Българският комунизъм, с. 145).
След Георги Димитров и Вълко Червенков тоталитаризмът в България се олицетворява от Тодор Живков, който впрочем умело превръща в стерилно чучело паметта за делото на Георги Димитров и отстранява Червенков от реалния политически живот. Тоталитарна личност ли е Тодор Живков? Отговорът на този въпрос ще спечели, ако държим сметка за мнението на Константин Чакъров, съветник на Тодор Живков. След разочарованието си от падането на комунизма и от Тодор Живков Чакъров публикува мемоарната си книга Вторият етаж. Там той споделя признанието на Тодор Живков, че не вярва в марксизма, но и убедеността му, че марксизмът е нужен, за да се подхранва вярата на младото поколение (Българският комунизъм, с. 193). В 1988 г. Тодор Живков говори за комунизма като за „недоносче“ (Българският комунизъм, с. 194). С основание Знеполски заключава: „На марксизма-ленинизма вече не се гледа като на гарант за прогреса, а просто като на технология за запазване на властта“ (Българският комунизъм, с. 193). Същото може да се каже и за Сталин: за кървавия диктатор комунистическата идеология е била просто средство за упражняване на абсолютна власт. Сталин неслучайно премахва от своето обкръжение убедените комунисти, които умират нерядко, възхвалявайки своя лидер.
Напоследък вниманието на Знеполски като социален мислител все по-често се насочва към историческото изследване. Свидетелство за неговия научен интерес към историята е и книгата му Историкът и множественото минало (2017). Преди да се спра на някои от идеите в тази важна книга, ще напомня, че през 2005 г. Знеполски създаде нова научна организация ‒ Института за изследване на близкото минало (ИИБМ). Новата научна институция обедини работата на група млади историци, интересуващи се от отделни аспекти от живота в комунистическа България. Екипът, ръководен от Знеполски, се оказа изключително плодотворен. За 15-годишното си съществуване ИИБМ публикува под ръководството на Ивайло Знеполски 40 тома. Като към тях прибавим повече от 30 книги от поредицата „Актове“ на „Софийски диалози“, виждаме, че по своята численост тези философско-приложни и исторически трудове са явление в родната хуманитаристика.
В Историкът и множественото минало Знеполски стига до извода за множественото минало в смисъл на многото възможни значения и интерпретации според гледната точка на този, който се опитва да го възкреси. Еманципирайки различните изследователи на миналото, Знеполски признава легитимността на възможните негови тълкувания. Но не се ограничава с това. Интересува се как непрофесионалистите, обикновените хора говорят за миналото през собствените си преживявания. Така се раждат трите тома на Това е моето минало7. Тук гаранция за автентичността на спомена не е нито историографското, нито писателското умение, а лично преживяното. Благодарение на този споделен опит миналото става общочовешко достояние.
В тази книга Знеполски разглежда теоретични проблеми, към които ще се връща и в следващите си изследвания. Такъв проблем е понятието инцидент, ключово за анализите в Как се променят нещата и Измамната лекота на демокрацията. Триадата инцидент –събитие – голямо събитие е аргументирана от Знеполски в теоретичното заключение от двутомника Как се променят нещата. В Историкът и множественото минало главите с практическа насоченост се редуват с теоретичните. А понякога се съчетават с тях. Така например Знеполски задава въпроса, който според него би трябвало да вълнува всеки историк, а и всеки българин днес: „Има ли приемственост между Народна република България и Република България?“ И отговаря категорично: „Република България е и не може да не бъде резултат на стремежа за радикално късане с комунистическото минало“ (Историкът и множественото минало, с. 91). Твърдението задава гледните точки в Българският комунизъм и Измамната лекота на демокрацията. Споделям го безрезервно.
Историческите проблеми, третирани в Измамната лекота на демокрацията, намират отзвук, всъщност продължение (защото са писани по-рано) в Историкът и множественото минало – книга, в която Знеполски пледира за необходимостта от микроистория – течение в италианската историография, свързвано с имената на Джовани Леви, Карло Гинзбург и др. Той излага ясно методологическите принципи на микроисторията (Историкът и множественото минало, с. 50), след които е и повествователният. Именно в разказа, в житейската история се разкрива отношението между нормативната система и свободно действащия индивид, както и вътрешните несъответствия в самата нормативна система. Знеполски прилага този принцип в два показателни случая: от една страна, в поредицата Това е моето минало (2010 – 2015), от друга, в двутомника Как се променят нещата (2016). На пръв поглед героите или разказващите в двете изследвания са антиподи – най-обикновени хора с ограничени умения за езиково изразяване в Това е моето минало, най-талантливите български философи и историци през 60-те и 70-те години в Как се променят нещата. Двете книги съчетават успешно два нови историографски похвата, които Знеполски въвежда в България: микроисторията и историята на близкото минало. Ползата при тях е наслагването на частния случай с общата типологична ситуация.
Изкушавам се да добавя още нещо за Как се променят нещата. В редица отношения този двутомник разкрива Ивайло Знеполски като образцов изследовател. Жанрово книгата е изследване на случаи, доколкото съдържа поредица от разкази за седем философи и историци от Софийския университет – Желю Желев, Асен Игнатов, Исак Паси, Добрин Спасов, Иван Славов, Николай Генчев, Илчо Димитров. Всички те са били притискани и преследвани от догматично мислещите си колеги-нагаждачи и от висши представители на тоталитарната власт през 60-те и 70-те години на миналия век. Разглеждайки техните професионални неприятности като инциденти, Знеполски анализира еволюцията на тоталитаризма в България. Разказите, които той изгражда, не са животописи: от една страна, те не следват втвърдени повествователни схеми, типични за жанра, бил той религиозен или светски; от друга, Знеполски се пази от леснотиите на интригуващата биография. Той се придържа неизменно към отношенията на своите герои с тоталитарната власт. Всеки един от седемте университетски преподаватели има своя изследователска област и собствен научен стил. Общото между тях е антидогматичният им дух. Инакомислещи учени, те следват своя път към истината, без да изключват различни мнения.
Във всеки епизод от Как се променят нещата Знеполски обвързва – понякога критично, понякога просто обяснително ‒ конкретния случай с някое ключово понятие, наложено от световно име в хуманитаристиката. Концептуалните нововъведения на Реймон Арон, Пол Рикьор, Райнхарт Козелек, Юрий Лотман, Юрген Хабермас и много други придават на случилото се с Желев, Игнатов, Паси, Генчев, Илчо Димитров онази желана конвертируемост, по силата на която националното се вписва в общочовешкия опит. Знеполски демонстрира и друг вид конвертируемост, която за съжаление често липсва в писанията на българските хуманитари: той борави абсолютно прецизно с критическия апарат. Библиографските препратки на Знеполски съдържат всичко, което позволява да стигнем до цитирания източник. Зад тези формални подробности откриваме истинска научна етика. Благодарение на нея читателят може да провери казаното от автора. Науката е самотно занимание, но нейните плодове трябва да се представят като общо достояние.
В началото на Как се променят нещата Знеполски изтъква необходимостта от съчетаване на подходите на позитивизма с тези на модернизма. Позитивизмът на Знеполски се проявява в работата му с архивните документи. Изследователят ги е издирил и прочел във всички съществуващи архиви. Разговарял е и с важни свидетели8. В същото време е премълчал тесните си лични връзки със седмината. С други думи, ученият Знеполски не използва субективна информация. Всички негови твърдения са подкрепени с реално съществуващи документи. Що се отнася до модернизма на Знеполски, освен използването на похвати от микроисторията, виждам го във впечатляващата начетеност на българския учен и в способността му да води критически диалог с най-изявените мислители в днешния свят. Двутомникът Как се променят нещата представлява масив от 950 страници. Заради този обем и поради качеството на тези страници читателят ще се позовава на тях многократно. Работата му в това отношение ще бъде значително улеснена от подробното съдържание, от вътрешните подзаглавия, от Литературата на цитираните източници и най-вече от именния показалец. Английският вариант на съдържанието и на резюмето на книгата придават на българското издание онази желана конвертируемост, към която всеки трябва да се стреми. Ще добавя с гордост, че книгата бе преведена на английски под заглавието Communisme, Science And the Uiniversity. Towards a theory of detotalitarianisation, Routledge, London and New York, 2020 и бе публикувана в престижното англо-американско издателство“Роутлидж“.
Позволих си да споделя няколко впечатления от книга, писана по времето на Измамната лекота на демокрацията с надеждата да дам известна представа за творческия потенциал на Ивайло Знеполски9 и най-вече за да хвърля светлина върху тази книга посредством други негови теоретични или приложни изследвания. Последните задават идейния фон на Измамната лекота на демокрацията и се явяват предпоставка за пълноценното ѝ възприемане. Връщайки се към идеята на Знеполски, че българската демокрация ще бъде такава, каквато си я правим, стигам до следния извод: ако успеем да осмислим неговите анализи на българския комунизъм и на трудния преход към демокрация, ще разполагаме с критически инструментариум. Благодарение на него имаме шанс да изберем верния път и да се опазим от илюзията за измамната лекота на демокрацията.
- Сред многобройните управленски функции, с които се изявява като радетел на българската култура и на едно демократично общество, ще спомена само две: проф. Ивайло Знеполски беше дългогодишен ръководител на катедрата „История и теория на културата“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и в това свое качество допринесе значително за изграждането на облика на тази катедра и за утвърждаването ѝ като водещо звено в хуманитарните науки; между 1993 и 1995 г. Ивайло Знеполски е министър на културата.
- Ивайло Знеполски, Българският комунизъм, изд. „Институт за изследване на близкото минало“-„Сиела“, София, 2008; Как се променят нещата, т. 1 и 2, изд. „Институт за изследване на близкото минало“-„Сиела“, София, 2016, Историкът и множественото минало, изд. „Институт за изследване на близкото минало“-„Сиела“, София, 2017.
- Ивайло Знеполски, Измамната лекота на демокрацията , изд „Изток-Запад“, София, 2020, 395 стр.
- Тук и занапред посочвам в скоби страницата на цитираната книга по изданията, представени в бел. 2 и 3.
- Същият етюд е включен в Историкът и множественото минало (с. 149-171).
- Подобна гледна точка застъпва и Цветан Тодоров в своето есе за дневника. Вж. Цветан Тодоров, „Сталин отблизо“ в Тоталитарният опит (Човешкият отпечатък 1), изд. „Изток-Запад“, 2015, София.
- Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), Ивайло Знеполски съставител, „ИИБМ-Сиела“, София, т. 1, 2010, т. 2, 2012, т. 3, 2015.
- Тези разговори са записани, тоест имат стойността на архивен домумент.
- Знеполски е вече на 81 години, факт, който впечатлява допълнително.