„Човечеството поумнява, но не помъдрява“, пише проф. Костов в предисловието на 61 брой на INSPIRO. Защо ли?
Може би, поради непосилната лекота на битието, в което изкарва хляба си? Или заради бляскавият панаир на суетата, на който посвещава свободното си време? А може би, защото е загубило връзката си с Бога, от която идва мъдростта, биха казали теолозите? Или защото призваните да пренесат мъдростта – интелектуалците, са се превърнали в „зомбита, перчещи се във вакуум, създаден от самите тях“, както пише Айн Ранд?
Зомбита? Нима наистина интелектуалците приличат на магически съживени мъртви тела, които създават вакуумни полета, за да обслужват своя съживител?
Интелектуалците, които носят мъдростта, не се съгласяват лесно да бъдат умъртвени, за да се отделят от близките си, а после магически съживени, за да служат на господарите си, както повелява африканският обред на зомбирането. Но честни да бъдем – има и такива, които наемници станаха. Сключиха договори за консултантски услуги с благодетелите си и практически пуснаха интелектуалния си дар в поточна производствена линия, изкарваща продукти за масова употреба. Има и трети тип – интелектуалци самотници. Те нито се продават, нито нещо на света предават.
Първите пазят интелектуалната си автономност. Вторите я продават, а третите не знаят какво да правят с нея. Три човешки избора, три стратегии за справяне и един въпрос.
С какво се справят интелектуалците?
Известно е, че интелектуалците вървят по пътя към истината и достигат нейните дарове, т.е. мъдростта. Който получава дар, поема и отговорност да го върне на човечеството, за да добрува то, а в случая, за да помъдрява заедно с поумняването. Отговорността за връщането на дара поставя големите задачи пред интелектуалците. Най-напред е предизвикан дуализма на човешката природа: да върна ли дара, или да го запазя за себе си? Как да го запазя себе си и да го скрия от другите или как да го върна, за да добруваме заедно с другите? Ами, ако другите не го приемат и заедно с дара отхвърлят и мен? Другите по-често са недоверчиви и предпазливи, необходимо е да бъдат подготвени, за да приемат нов дар и дароносител. Как става това?
Томас Соуел говори за два начина, две стратегии за справяне – вертикална и хоризонтална. Вертикалната ориентира интелектуалците към полетата на политиката и властта. Немалко български интелектуалци стават политици, университетът днес се превръща в трамплин към политиката. Там те получават видимост и власт, чрез които биха могли да върнат дара обратно на хората. Дали успяват или просто си лепят политически етикет, с който, след излизане от политическото, предаването на дара става още по-трудно, е друг въпрос.
При хоризонталната интелектуалното поле се сменя с друго съседно, например медийното или поле извън родината. Данните за българската емиграция в последните 31 години показват не малко примери за хоризонтално справящи се интелектуалци. Тъй като никой не е пророк в собствената си страна, те се надяват на признание и авторитет в чуждите полета и общества, чрез които да върнат даровете си. Дали успяват, или се включват в потока на „изтичане на мозъци“ и по-страшното – изтичане на обич, при които предаването на каквото и да било между хората е почти невъзможно, е друг въпрос. Затова същественият въпрос е: има ли самобитни интелектуалци, които успяват в интелектуалната си мисия да останат автономни и да предадат свещения дар на човечеството?
Интелектуалците – учители
Това са самобитните интелектуалци, които след като усвоят даровете на истината, избират да ги предадат на другите. Предаването на мъдростта е път към блаженството, както казва Джоузеф Камбъл. Извървява се по метода на дискретното опазване на ценността, за чието приложение в медицината и архитектурата разказва проф. арх. Тодор Кръстев в брой 59 на INSPIRO. Този път има три стъпки и е възможен само при условие на интелектуална автономност.
Първа – подготвяне на колективното съзнание да приеме дара. Защото приемането на всеки дар предполага промяна. Дори и да е очаквана, мечтана, промяна за добро, обществото е склонно да я отхвърли. Да му се сърдим ли? Не. Такова е то – човешкото общество, винаги търсещо сигурност и трудно адаптиращо се към новото.
Втора – представяне на дара, във форма и по начин, че хората да го приемат като естествена своя необходимост, а не да му противостоят. Тук се изисква деликатна вещина, защото това е стъпката на събуждането на духовния разум, който може да оцени и благодари за даровете на мъдростта, но и защото рискът от отхвърляне на дара и неговият преносител е много висок. Историята помни не малко съдби на интелектуалци – учители, препънали се на втората стъпка.
Трета – търпение и обич в приучаването на хората как да приложат дара, как да го използват за по-доброто на живота си. Ако след тези стъпки интелектуалецът – учител остане невредим и видим, то значи е изпълнил интелектуалната си мисия, задвижил е интелектуална енергия, която, както казва проф. Алексaндър Фол, е безсмъртна.
Интелектуалците – търговци
Да станат търговци е вторият избор пред интелектуалците, които успяват да достигнат дара. Те бързо усещат, че усвоения дар е конкурентно предимство, което може да увеличава личното богатство, да изгражда публичния имидж, да овластява. Разпиляват дара си в творби на ниво масова култура, наука и изкуство, разпознаваеми за масовия вкус и потребност. Продават ги и от това печелят. Постепенно повишават стандарта и качеството си на живот, но не допринасят съществено към помъдряването на обществото и човечеството.
Емил Дюркем би казал за тях, че са разменили дуализма на човешката си природа с егоизъм за сметка на алтруизъм. Ерих Фром би ги определил като интелектуалци с доминантен притежателен модус – те имат дар, притежават го, собственост им е, но дали са даровити. Джоузеф Камбъл се отнася по-милостиво към тях и казва, че търговците докато търгуват, се надяват, че един ден, когато забогатеят, ще се върнат към автономната си интелектуална самобитност и мисия, за да реализират дара на неговата висота. Но този ден не идва, защото алчността винаги е по-голяма от дължината на творческия живот.
А се случва и друго. Интелектуалците – търговци не просто търгуват с произведени продукти. Те продават интелектуална собственост и прикриват целите на търговията. Така предават интелектуалната си автономност и после няма към какво да сe върнат. Най-често предаването е в полза на политическото поле и се осъществява при прилагането на вертикалната стратегия за справяне.
Практически проявления на същото отбелязва проф. Ивайло Знеполски в брой 2 на INSPIRO. Още през 2014 той пише, че петициите на интелектуалци през 90-те не представляват интелектуална реч, а радикален политически дискурс, който настойчиво призовава и предупреждава за вината, която поемаш, ако не го последваш, а „самите интелектуалци, надуващи тръбата, са мобилизирани в защита на партийната кауза“. Очевидно, не става дума само за предаване на лична автономност, но и за предаване на автономността на интелектуалното поле. Това си е предателство към демокрацията, доколкото интелектуалното поле се самоподчинява на политическото, вместо да изпълни демократичното си призвание да бъде политически коректив и контравласт.
Да съдим ли търговците? Не, всяко решение е плод на личен избор, а изборът е демократично право на гражданите. Но е добре да признаем, че търговската им видимост отнема от образа на самобитните интелектуалци и остава усещане, че интелектуалците ги няма, че всички вкупом съгрешиха и се превърнаха в зомбита.
Има и още един тип интелектуалци, които остават скрити зад образа. Да ги наречем условно интелектуалци-неудачници. Те са:
Интелектуалците – самотници
Виждаме ги по нанагорнището към истината да търкалят камъка на Сизиф. Достигат даровете на мъдростта и в тоз час камъкът ги поваля. Защо ли? Защото не успяват да станат нито учители, нито търговци и да предават или продават дара. Решават да се скрият зад величието на достигнатото и отново да тръгнат след камъка нагоре. А може би интелектуалният път и този тежък камък са непосилни за тях? След няколко опита се самозатварят, депресират се и започват да разпръскват обида и гняв, че никой не ги търси, че властта ги маргинализира, а Фейсбук непрестанно ги блокира. Безнадеждно!
Откъде да дойде надеждата?
Надеждата е дъщеря на мъдростта – Sophia, и от нея ще дойде. Ако от никъде взорът надежда не види, то може би е, защото „поумняването“ на човечеството е толкова напреднало, че разполага вече с изкуствен интелект като компенсация за неслучилото се помъдряване.
Помъдряването е път към най-естествения смисъл на човешкото съществуване, по който се върви чрез осъзнаване и следване на ценността и добродетелността. Човекът е в постоянно естествено състояние на търсене на смисъл, както казва Виктор Франкъл. Изгуби ли смисъл, губи и себе си. А днес се говори повече за усъвършенстване на компетентности и умения, по-малко за добродетели и затова пътят към смисъла изглежда затворен.
В навалицата от думи и политически стратегии за всеобщо благоденствие някой трябва пътя към мъдростта да покаже и по него да води. В светското общество тази роля е за интелектуалците, преди всичко интелектуалците – позитивисти и интелектуалците – учители. Те могат да приложат необходимото днес ангажирано знание, както казва Пиер Бурдийо, в позитивна програма за помъдряване на „поумнялото“ човечеството. Помъдряването и поумняването трябва да са успоредни процеси – помъдряване в хармония с поумняването. Иначе камъкът на Сизиф ще ни завлече в нищото.