Сред най-откроените имена в българската лирика от втората половина на ХХ век е поетът Петър Алипиев. Самият Алипиев посочва като свои поетически учители Пушкин и Тютчев, Вазов и Дебелянов, Заболоцки и Ахматова, Багряна и Далчев. Той се родее и с лирици като КирилХристов, със символистите ни, с Фурнаджиев, със Славчо Красински. Всъщност така са озаглавени и неговите стихосбирки – просто ЛИРИКА. Те преминават една в друга, като поетът във всяко следващо издание прибавя по няколко нови стихотворения. Неговите лирични творби не преливат като буен поток, не са стотици. Напротив – всичките му стихотворения са не повече от стотина. Но сред тях няма нито една слаба или посредствена творба. Лириката на Петър Алипиев е тематично хомогенна и стилистично единна. Докосваме се до един раним свят, който търси хармонията и без сълзливи интонации достига до стаени емоции.
Творческото верую на Петър Алипиев ще открием в стихотворението „Поезия“. В творбата е същността на неговата лирика, тематиката ѝ, проблематиката, мотивното ѝ богатство, отношението на поета към света, към околните и заобикалящото го, впечатляващото, интересуващото го, което той ще претворява и превъплъщава художествено със сетивността и дарбата си. Предметният поетичен рисунък приближава по особен начин човека към тези стихове. Човешкият дъх се усеща в тях. Така се създава и поетика на баналния предмет. Поетът слива конкретно и измислено, движение и покой, видимо и невидимо, живо и неживо. Лирикът елегантно и смело докосва и създава фрагменти от реалното и необятното, обагря ги с красив словесен колорит и ни запраща в светове, където можем да съзерцаваме и мечтаем, да бродим в търсене на жизнени опори, да сблъскваме нравствени категории и да поемем дъх преди нови домогвания към отвъдното. Това е поет с тънък усет към детайла, който умее да улавя нюансите на видимия свят и да ги превръща в своя съкровеност. Стиховете му се отличават със сдържана и стаена емоция, едва прикриващи болката на душата, пропити са с размисъл. Той пише за наглед обикновени неща от живота – утрото, нощта, дъжда и т.н. – уж маловажни и незабележими от ежедневието, но преминали през неговия нравствен зрителен ъгъл, те придобиват неочаквани дълбочини и нюанси.
Петър Алипиев не се ограничава в описание на природата, той изразява психологическо отношение, тъй като проектира и своите собствени настроения и емоции. С най-чиста съкровеност той възпява родния край, родните реки, планини, гори, поле. Носталгичната обич на поета към родния край надраства обаче конкретиката и словото му придава по-универсален смисъл, като преклонение пред природата майка въобще. Той се чувства частица от нея и нейно продължение. В тая лирика липсва каквато и да е литературна преструвка, поза и неискреност. Поетът не разчита на орнамента и на украсата, а на завършената картина. На път през света поетът поема неговите движения и ритми, които дишат понякога ласкаво, друг път грубо, с цялото си същество усеща многозвучния, многостранен и многоцветен живот – безкрайния, раздвижения, яркия.
Много откроено при тоя поет е усещането за безвъзвратно изтичащото време, за преходността на земния човешки живот, но и за неговото продължение, неунищожимост и безкрайност. Поетът едновременно е съкровено потопен в миналото, тревожно вгледан в хаоса на днешното, опитва се да провиди в бъдното.
В творчеството на Петър Алипиев няма да открием определено трагични стихотворения, той не обича прекалено мрачните картини, образи и метафори, наситеното черно, абсолютния мрак, крайното отрицание, зъзнещите стихове. От поезията му винаги полъхва топлина, съзираме свещичката в тунела. Не усещаме безнадеждност и безперспективност, макар да има недоволство и протест. Като поет Петър Алипиев докрай си остава дете, защото твори безхитростно по порива на сетивата.
Петър Алипиев е сред неколцина поети от своето поколение, опазили се напълно от изкушението да пишат идеологически партийни стихотворения, за да се харесат на тогавашната власт и да получат облаги. Тази вероятно е основната причина да бъде анатемосан от критиката за стихотворението „Смъртта на една птица“, което е определено като безполезно за обществото. След това Алипиев просто е забравен за години. Поетът не се занимава със злободневни политически теми, не откликва на призивите да бъде певец на настоящето и още по-светлото бъдеще. Това е също сред неговите достойнства като поет и характер.
Словесната живопис на Петър Алипиев със сетивното си въздействие пренася лиричните му преживявания в най-висока степен в зоните на чувствеността. Експресивните му преживявания му дават най-пълната възможност да въплъти в поетични образи своята непосредственост и интуитивност, мощния емоционален импулс, свободния и широк поетичен жест. В тая лирика откриваме богати хармонии, които са сложни и наситени със смисъл, но са по-звучни и озарени със светлина. Тоя поет умее да визуализира състояния.
Петър Алипиев притежава фини поетични сетива. Владее стиха до виртуозност. Очевидно е привърженик на класическия стих. С лириката си доказва, че възможностите на класическия стих са практически безкрайни. Стига да си майстор.
Петър Алипиев е класически лирически поет.
Поезия
А ти наистина не мреш,
ти съществуваш
в росата, в утринния скреж,
в душите плуваш.
Изпълваш с нежен аромат
над нас небето
и влизаш като благодат
сама в сърцето.
Ако не лъха вятър, то
сняг весел пада.
Трептиш в самотното листо
и все си млада.
Все викаш нещо вътре в нас
в едно с тревите
и ставаме и лъч, и глас
и ний самите.
В мъзгата, въздуха, пръстта
живееш, пееш –
душата светла на света
във скут люлееш.
Кукувица
С потайността на своя глас,
във всеки звук пропита,
ти като мислите си в нас
и като тях си скрита.
Ти като моята мечта
самотна се обаждаш,
изпълваш с тъжен зов света,
изчезваш и се раждаш…
И в този безутешен зов,
с простора що се слива,
долавям своята любов,
която си отива.
Духът, към тебе устремен,
реално чувство става:
все бяга винаги от мен
и все се приближава.
Не си ли всичко онова,
в душата ми което
пониква като стрък трева
и съхне под небето?
Зови настойчиво, зови,
от хълм на хълм, незнайна,
за мене винаги, уви,
недостижима тайна.
Смъртта на една птица
Между камъни, коприва,
на цъфтяща трънка,
в местност неорана, дива,
сви си дом кадънка.
Висне над гнездото меко
кукувича прежда.
Лъхне вятър отдалеко,
клончето привежда.
Душно е, гори, припича.
Тя яйцата пази.
Заек някъде притича,
облак тъмен лази.
Ето го – гърми в полята,
слънцето затули,
вятър клонища замята,
град листа обрули.
Падаха връз нея бясно
удари корави.
Ви се тя в гнездото тясно,
но не го остави.
Немощна, криле разпери
до гнездото вънка.
Сутринта овчар намери
мъртвата кадънка.
Лисиче
Такава безпределна синева
май месец тука не познава.
Косачи крачат в меката трева.
Под облаците паяжина плава.
Дъхти на гюзум слънчевия ден.
Потръпва лайката, белее.
Един щурец, като листо зелен,
виси на сламчица и пее.
Сред тая вечна, мила чистота
и в тоя рядък миг, когато
светът е цял изпълнен с доброта,
с опалови отблясъци и злато –
косач, изправил чорлава глава,
изплашил пеещо до него птиче,
със вик работниците призова:
–У-ууу… насам, открих лисиче!…
И всички бързо, на табун голям,
нарамили коси и дълги вили,
се втурнаха след миг натам,
звяр в храстите и в себе си открили.
И тичаха, и викаха: „Бий, дръж“ –
доде лисичето застена.
С коравите си пръсти дребен мъж
го тури мъртво до купена.
И легна то далече от света
в сеното също като живо.
Кадънки пееха във утринта
и се ухажваха щастливо.
Звънеше горе синият простор.
Летяха пухчетата бели.
И хората, с доскоро мътен взор,
стояха там, глави навели.