„Правдата е по-обемна от истината” Константин Павлов
InSpiro**, приятели!
„Ние сме варвари, хора без патриотично съзнание, тясно скроени егоисти, които не виждат нищо по-далече от носа си и в своя дребнав егоизъм могат да унищожат най-големите национални ценности.”
Този текст е изваден от личния дневник на Петър Динеков (1910-1992), знаменит литературен критик и експерт по история на литературата.
Написан е през далечната 1976 г. с горчивина и духовна съпричастност към Багряна, Валери Петров, Блага Димитрова, подложени на унищожителни критики и вероломни атаки от тогавашната бездарна литературна върхушка.
Да критикуваш, без да излизаш от територията на духа, е способност само на гениални просветители като Константин Павлов. Това научих от Ани Илков.
Да подхранваш със зловещи метафори и парадоксални мисловни скокове необузданото си въображение във време, когато самото въображение е в упадък, е умение на творците на духа, които в самотата на своя гений имат земната мисия да подреждат по заслуги посредствените форми на материята. Както и да извървят кървавия път до една идея, която сама по себе си не е по-важна от пътя. Идеята може да бъде лъжепророческа, но пътят винаги е истински. Ето такива ситници научавам от гениалните творци.
Живеем в свят, който все повече обеднява откъм истина, благородство и човещина. Справедливостта и истината вече нямат място в отбора на победителите. Човекът отстъпи пред нарастващия недостиг на доброта и все по-осезаемото отсъствие на Бог.
Църквата ни е безпомощно слаба и отдалечена от народа, вглъбена в запазването на своята институционална егоцентричност и недосегаемост. Запечатана в наратива на своето неразбираемо и бездарно произнасяно слово, тя остава далеч от бита и проблемите на съвременния човек, далеч от прозрението, че човек се радва на божиите творения, а не на техния Създател, така, както детето се радва на играчката, а не на изобретателя ѝ. Затова вярата на човека едва наднича през патината на църковната догма и общественото бездушие.
Държавните институции кретат зад възникналия проблем и никога пред него като девойка с нежелана бременност. Ако се появи някой прозорлив призив, идея, дори само намек, той потъва в общата профанизирана словесна маса, която ни залива отвсякъде. В херменевтиката на днешната българска интелигенция ми се привиждат предимно ренегати в нови униформи на демократи.
Политиците ни са като стомашно-чревен тракт на бебе – с лакоми уста и безконтролни задници. Винаги оядени и постоянно оакани. Народът добре го е казал:
Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия.
На нормалните хора днес се пришива етикет на социопати, които са се изплъзнали от психиатричния надзор на политическата чалга. Ако някой смее да бъде достатъчно образован, бива обявен за негоден за политическа кариера, съответно оплют и изхвърлен обратно в утробата. В България ако си необразован, имаш всички шансове точно ти да биеш дузпа на народа – толкова пъти, колкото е нужно, за да му я вкараш и да го елиминираш от играта.
Обществото ни заприлича на селскостопански канал, пълен с пластмасови отпадъци, в който липсват скалисти отломки, които се забиват в петата и напомнят, че имаш сетива и за болка. Вече не ни боде острата липса на надежди, посоки, вдъхновени измерения. Няма спасителни пролуки, за да изплуваме понякога от себе си. Напусна ни скитащият дух на рибата***.
Все онова окръглено, припотено от преиграна патетика еднообразие като в концерт на Веско Маринов. Това ми напомня казаното от Алберт Айнщайн: Безумие е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.
Управляват ни илитерати, които не могат да пишат грамотно, но са лидери на милион българи. От Стоян Михайловски знам, че в царството на тиквите кратуната е цар. Кратуните са нашите опитни зайчета, поразени от ефекта на Дънинг-Крюгер (Dunning-Kruger) – колкото си по-некомпетентен (неграмотен), толкова по-високо оценяш собствената си компетентност (грамотност). С други думи, има хора, които са толкова глупави, че не разбират колко са глупави. Ако човекът е мислеща тръстика (Блез Паскал), газят я откровени цървули.
Преди време един малограмотен физкултурник с манталитет на милиционер написа на лист хартия своя избор за дума на годината – ста(л)билност. Защо пък не, след като преди него самонадеян професор, уверен в неустоимата си политическа харизма, написа уверено: збогом.
Прав е бил Бисмарк, че титлите и званията са за глупаците, а на умния човек му е достатъчно само името. Време е да кажем и ние (з)богом на необразованите, но няма кой да ни чуе. Народът предпочита красивата лъжа, изречена от перфиден неграмотник, пред нелицеприятната истина, казана от почтен интелектуалец. Благият и безпроблемен конформизъм пред изявената ярко и безкомпромисно претенция.
Поведението ни е като онази опитна жаба, която я нагрявали постепенно в тенджерата, докато се свари, преди да се усети и изскочи от нея. Самозалъгването е благ лек за гузната ни съвест на самодоволни андрешковци и затова си го ползваме вместо приспивателно – сутрин, обяд и чак вечер. Тази коварна социално-политическа симбиоза между народ и народни водачи Йордан Радичков нарече хараламбене:
Хараламбене, хараламбене му е майката!
Както казваше Поета: пътят към истината не е Раят. От Рая трябва да се тръгне към чистилището и в последния етап, ако човек си направи равносметка в чистилището, сам ще прецени, че мястото му е в Ада.
Борис Делчев пише в своите „Миниатюри“, че колкото и неиздръжлива да е пред силите на разрухата, в този свят има човечност, която го осмисля и изпълва с упование. Тази човечност се носи от поетите, които разголват истината и ни приобщават към нея. Тя е най-съкровеният словесен израз, средище на душите ни, защото ако няма истина, няма поезия. Тя е чистилище, в което правим своята равносметка, докато бродим по земните стъгди.
Кой днес, като Константин Павлов вчера, би направил своята равносметка в това чистилище и би заслужил славата да бъде посочен с думите на Райнер Мария Рилке:
Който с лира в ръка е вървял
между сенките в Ада,
само нему безкрайния дял
да възпява се пада.
Американският философ и реформатор Джон Дюн казва, че моралните пророци на човечеството винаги са били поети, независимо дали са говорили в свободен стих, или чрез притчи. Само поетите виждат светлите лъчи през деня и тъмните дупки през нощта. Като в Божествените откровения на полския романтик Юлиуш Словацки.
България очаква своите бъдещи поети…
Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg
Коста Костов април 2017
* Подробност, нещо дребно и незначително
** Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)
*** Цитати от Борис Христов („Книга на мълчанието“)
