Хората трябва да бъдат равнопоставени, дори
за да разберат, че не са равни. Иван Динков
InSpiro*, приятели!
„Великите страсти са за тези, чиято душа е велика, а великите събития могат да бъдат видени истински само от хора, които са на същото ниво като тях”.
Думите по-горе са на Оскар Уайлд и отварят широко темата за онези около нас, които живеят с отворени сетива за достиженията на човешкия ум и талант.
Ето как дефинирам три фенотипа, които са някъде около нас, живеят различно, мислят различно, но ни предизвикват и възхищават.
Интелектуалецът е завършена личност, посочваща морално-етичните посоки на обществото и обществените проблеми, даваща решения за тях, обръщайки се към нацията, народа и обществото чрез силата на словото си. Интелектуалецът не е обвързан с политическа, националистическа, етническа или религиозна кауза, за да остане свободен в отстояване на истината. Това означава, че интелектуалецът не се обвързва с власт и стои далеч от властови позиции, за да запази своята независимост. Той е в някакъв смисъл колективно съзнание (създание) – всички субекти в едно тяло. За разлика от колективното създание на Гьоте, истинският интелектуалец има пълно съответствие на личността и делата му.
Бохемът е особен вариант на интелектуалеца, който е обърнал гръб на бита и ежедневните нужди, живее без материална сигурност, но с щенията на душата и интелекта. Бохемът е интелектуалец без материални зависимости и битови щения. Живот извън материята, света на вещите и парите, за да е независим в духа си.
Духовният аристократ е над ефимерните проблеми и не се обвързва с преходното, а издига духа и духовните стремления в смисъл и цел на живота си. За него най-високо в един живот стоят честта, достойнството и стремежът към знания и мъдрост. Духовните аристократи са най-близо до тезата на Рилке за „пчелите на незримото” и неизменната човешка самота, поради която всеки от нас „живее на друг остров”.
В България днес има една дузина истински интелектуалци, шепа бохеми и двама-трима духовни аристократи, чийто глас е заглушен от рева на тълпата.Те са истинските будители на народа, които пазим в сърцата си и пренасяме във времето – общопризнати, непомерни за скромната ежедневна синия. Тях отличаваме с непреходна чест, наричайки ги „народни будители“. Истинските народни будители са „подземни” личности, познати и почитани от хора с будни души. Те не са на телевизионния екран, на челните места в книжарниците, в сутрешните блокове, в централните новини или по страниците на вестниците. Те са в будните сърца, в народната памет, кодирана в „мемите” (от гръцките думи mimemе, mimetismos – имитиране). Чрез тази памет ние съхраняваме себе си срещу опитите да бъдем обезличени като хилядолетен народ.
Иван Динков казваше, че „универсалното е локалното без стените“. За да не позволим да бъдем лабораторен опит за перфидни неолиберални мутации, вкопани в корените си, трябва да опазим народните будители. Има такива и днес, но те са толкова малко и така посечени в омерзението си, че ме избива страх за народната съдба. Започвам да се плаша, че пророчеството на поета се сбъдва и ако вчерашните ни будители са вече в гроба, днешните са още по-дълбоко. Поради тази вкопаност, издигнахме политици с приспана съвест в ранга на будители. Каква ирония.
От българската политическа класа изпитвам погнуса.
Аморфна, безклетъчна среда от доморасли, злочести демокретени, в която расте предимно троскот и всеки случаен цвят бива посечен. Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант и ум от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог Тангра и го обесвали на някое дърво. Днес това е известно като „синдром на високите макове” (tall poppy syndrome), хронична болест на държавната власт в България, която придоби епидемични размери.
Така е в държава, която се управлява от безродници, политически всякъдници и убоги безкнижници. Подлеците нямат род и родина. Те са повсеместни. В медицината ги наричат ubiquitous. Тяхното разпределение следва същата закономерност като неинфекциозните, социално значими болести. Обичайно не надвишават 10% от здравата популация, но сред популация от болни, поради припокриване на патологични механизми, процентът на всяка отделна патология е по-висок – може да достигне до 40-50%. Патологичните клетки са по-силни и по-енергични и в „болна” популационна среда виреят бурно и пъпкуват като морбили. Такава е българската популация. В обществото „пъпкува“ това, което е на почит в него.
В българското общество „пъпкуват” подлеци и крадци. Това е причината политици да забогатяват бързо и да си купуват хотели, вецове, тецове и … избиратели. Най-обикновени тарикати, които ни третират като домашни любимци и ни подхвърлят оглозгани кокали под масата. Справедливостта е вътрешно усещане, извън формалните законови действия, които изграждат чувство на доверие в държавата. Това доверие се срина драматично дотолкова, че дереджето ни може да бъде определено като „безнадеждно”. Мнозинството българи няма доверие на институциите и официалните медии и търси спасение в „подземни източници” така, както нелечим пациент търси надежда при народните лечители. Защото омерзението на „унизените и оскърбените” е пределно.
Липсата на доверие в държавата разяжда обществото ни.
Вината е споделена.
На избирателите, които първо ги избират, после ги кълнат.
На управляващите, които пропиляха доверието.
На всички българи, които допуснахме нещата да стигнат дотук и да не му се вижда края. Просперираща България се превърна в Несбъдница. Окопаването на „КОЙчов(е)ците” в порочната система е така дълбоко, че само нов гигантски метеорит може да ги изтръгне от корените им. Мнозинството с право на глас е купено с привилегии, а малцинството е в афазия и не иска да бъде повече употребено в калпави политически проекти. Това малцинство е обречено да вие и съска, но ще си остане в ъгъла като бито добиче. Лидерите на малцинството се провалиха поради икономически зависимости, лакомите си уста и хлабавите си сфинктери. Когато не можеш да задържаш, защото ти липсва почтеност и воля да браниш народа, не сядай на политическата софра, която те превръща в пътуващо сметище. Около теб ще заухае на метан. Днес върху това метаново сметище се въргалят глутници като улични псета.
Не се търпи това безчестие. В този regresus at uterum ни остана само свободата да изберем как да си отидем от живота – безчестно или достойно. За тези, които владеят ars moriendi, ще бъде по-лесно да направят избора. На останалите ще припомня, че не може да си морален, ако не си социален. В разсъжденията си за земния абсолют Лудвиг Фойербах записа, че „не можем да съществуваме само като индивиди и само общността е човешка”. Да бъдеш морален е качество на просветените личности, които познават разликата между „категоричния” и „хипотетичния” императив. Моралната постъпка днес, като резултат от известен вътрешен императив (повеля), влиза все по-често в разрез с аморалната практика на окръжаващата ни действителност. Да бъдеш Човек и да живееш така, че да бъдеш Цел, а не Средство, става все по-трудно. Изисква се Воля да опазиш Човека в себе си, който не желае да бъде част от заобикалящата го нелепост, рушаща неговата човечност. Днес не „категоричният императив”, а петролът, търговията с оръжие и интересите на великите сили решават съдбините на света и рушат човечността. Днес потъпкването на морала е част от политическата игра, която пренебрегва разума заради поставената цел. Така свикваме с всякакви „либерални” отклонения от човешката норма, че класифицираме престъпленията според политическата полза и вредата от тяхното осъждане. Прозорецът на Овертон е толкова широко отворен, че както личният, така и общественият морал, и държавната политика са подложени на постоянно течение и скоро ще влязат в състояние на хибернация. Държавните интереси налагат да се правим на балами, разсеяни от политическите манипулации. Превръщат ни бавно в малоумници, подходящи за виртуална трансплантация на корови клетки от homo habilis**, с единствената сръчност да не ползваме разсъдъка си. Паричната печалба като единствена цел. Генетична трансформация, след която от задниците ни вместо човешки изпражнения ще излизат пачки с мангизи. Ваксинират ни с безхаберие и протяжен конформизъм, за да ни лишат от естествена човешка емпатия и емоционална интелигентност. Превръщат ни в съвременни потомци на австралопитеците. Морална инволюция в условия на аморална манипулация и срив на ценностите. Днес не са им необходими мислещи тръстики. Нужни са им плантации от обезглавени жертви на „tall poppy syndrome”. Утре ще започнат да назначават педофили за детски учители и изнасилвачи за семейни консултанти и ще приемем това за нормално. Ще мълчим и ще пушим, ще пушим и ще мълчим, защото няма да имаме сетива за реакция и памет за сравнение. Днес човечеството се обезличава откъм моралните си рефлекси. Българите сме тръгнали стремглаво по тази пътека и рискуваме да се превърнем в най-безличния европейски народ в процеса на общоевропейско обезличаване. Ако не излезем скоро от това безличие и не се вкопчим в корените на своята идентичност, дедите ни ще слязат три метра по-дълбоко в земята.
Saper vedere, сънародници!
Нека Новата 2019 бъде по-честита за нас!
Пишете ми безразсъдно смело на:
Коста Костов
декември 2018
* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio(вдъхновение)
** Homo habilis – сръчен човек
С всичко съм съгласен и е вярно, но е ужасно песимистично и даже отчайващо.Надежда има, ще отминат тези безнравствени и тежки години и ще се възроди българският народ. Големият Ст.Цанев когото безкрайно уважаваму казва че надеждата е в новите поколения,родени след 1989г. След 30-40 години когато поколенията родени до 1989г. си отидат дано новите поколения оправдаят надеждата. Жалко, че няма да съм сред живите да видя това възраждане!
По горе изложените причини възприех за себе си девиза „Хумор Сатира и Забава“за да поддържам „зарядчето“ на енергията си в Универсала.Независим Буден Човек съм.Не се ограждам със стените на стандартно приетата информация.При мен инфото е постоянно променливо според това как го чувствам.Искам постоянно свеж тонус и права много за да го имам.Така съхранявам своята идентичност.