Константин Павлов е роден на 2 април 1933 г. в с. Витошко, Софийска област. Завършва гимназия в София. Следва право в СУ. Първите си стихове печата във вестник Септемврийче през 1947 г. Следват хумористични стихове и епиграми на обществено-политически теми. Зрелите му поетически творби предизвикват атаките на казионната критика и биват инкриминирани две десетилетия. Повечето от написаните от него пиеси и сценарии не получават разрешение за поставяне на сцена и екранизация. Поради независимото си поведение и творчество бива преследван и уволняван. Случва се, безработен, да изхранва семейството си с преводи, публикувани под чуждо авторство. „Социализмът не можа да пречупи гръбнака на неговия инат” и по това последователно сливане на житейска позиция и творческа изява се родее с високите примери на Ботев и Яворов, последвали в живота лелеяната в поезията саможертва. С нахлуването на демокрацията идва късна (и шумна) реабилитация. Въпреки че има признание сред литературни среди в чужбина още през 60-те на ХХ в., едва през 1992 г. му присъждат Наградата за поезия на Международната академия на изкуствата в Париж (можеше преди падането на Стената).
Константин Павлов е сред малкото действително значими представители на българската поезия и кинодраматургия от втората половина на миналия век. Значим е със съпротивата си срещу идеологизацията на изкуството при тоталитаризма чрез своята ощастливяващо оригинална поетика („подиграваше се на властниците в недостъпна за тях форма”) и неотклонен протест срещу насилието над личността да мисли свободно. Отказът от преповтаряне на догматизираната версия на действителността, избистрянето на просто виждане го водят към пресъздаване на безусловна и индиферентна, неманипулирана и непосредствена, динамична и затова податлива на злоупотреби истина, при това изказвана със съответстващата й естественост на езика и съпътствана от реципрочна на историческия оптимизъм оценка. Има политически радикализъм в отказа на Константин Павлов да бъде апологет, което го прави опасно подранил носител на демократична гражданска култура и го дарява с необуздано естетическо опиянение от триумфа над унифицираната стилистика на соцреализма – предпоставка да бъде определян като варварин в пренебрежението си към литературността и литературната традиция, доберман на българската поезия и просто абсолютен характер. Той създава ново понятие за хуманност, което се отличава с по-голяма дълбочина от самодоволно повърхностните представи на номенклатурни интелигенти и пролетарии на духа, създава ново чувство за това, че да си човек е трудно, благородно и самотно. Защото този истински мъж, воин и рицар на истината, направил живота си тежък до святост, умее да бъде сам до последното усамотение на болестта.
Чужди са ми:
Хей, Ти, общия ни Създател –
дай ми сили
да Ги почувствам братя…
1992
Интервю в утробата на кита
– Къде беше –
питат ме –
повече от три десетилетия?
– Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
Нарочно питате.
– Как прекара –
питат ме –
три десетилетия в търбуха му?
– И това го знаете –
комар играх
с оня комарджия… Йон библейския.
– Ама Йон излезе –
викат ми, –
теб защо те няма –
питат ме.
– Йон излезе –
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.
– Страшно ли беше –
питат ме –
толкова десетилетия?
– Страшно беше,
скучно стана –
пушех и мълчах, мълчах и пушех…
– А сега какво ще правиш –
питат ме –
следващото тридесетилетие?
– Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.
1981
Аз съм изяснявал своите отношения с миналото още по време на неговото настояще. Успешно или не – все ми е едно. Но всичко, което бих могъл да кажа срещу настоящето, не бива да се възприема като аргумент в полза на миналото. (Ужасявам се, че логиката ми е толкова безкрила.) Искам да кажа, че ако някога хората изпищяват срещу настоящето, то е защото живата мишка ги стряска повече от препарирания тигър.
Когато едно зло властва прекалено дълго, започваме да го възприемаме ирационално – като сън, илюзия, мираж… Защитна реакция? Може би. Но това е нежният път към лудостта. Винаги съм смятал, че човек трябва да полудее мъничко, за да не полудее съвсем.
Сега мнозина си задават въпроса: Как сме оцелели? Но съществува друг въпрос: Дали сме оцелели?
Геният създава непоносима красота. Като мине време, като се появят подкрепящи го до обезсмисляне факти, тогава го възприемат като аргумент срещу новопоявилите се гении.
Драмата на талантливия буржоазен писател е, че държавата не се интересува за творчеството му. Трагедията на социалистическия писател е, че държавата прекалено се интересува за творчеството му.
Питаха ме (не веднъж) какво според мен е поезията.
Аз наистина не знам „какво” е поезия. (Ония, дето знаят – каква им е ползата?)
В частност, за мен, писането на стихове си го обяснявам като извратена реакция на инстинкта ми за самосъхранение.
Срамувам се и пиша. Пиша и се срамувам.
Робството не е стаж за бъдеща демокрация. Механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо, отколкото демокрацията. Демокрацията е сложна и противоречива – във всеки отделен момент: целта и е по-висша от самата нея. Това обяснява феномена, че диктатурата има привърженици дори сред своите жертви.
Право да грешат имат само виртуозите.
Приемам всякакъв вид страх у хората – от абстрактния до конкретния ужас, но не приемам (отвращавам се) от пресметнатия страх, който на всичко отгоре носи облаги.
Често пъти журналистите питат: „Ако трябваше да започнете отново, как щяхте да преживеете живота си?” Повечето отговори са: „По същия начин.” В никакъв случай по същия начин. При положение, че се запазят същите условия, аз няма да го преживея по същия начин. Бих живял много по-достойно, по-интензивно, с повече действие, с повече кураж… Щях да избирам по-внимателно приятелите, много по-малко хора щях да допускам – половината се оказаха доносници… Знам вече правилата на играта, т.е. знам как те нарушават правилата… Това животно, което ме е плашило, ако живея повторно, ще го превърна в мишка. Досега бяха разменени ролите, просто защото не съм знаел каква мишка е.
Дразни ме масовото безсрамие, с което стари (и млади) комплексаджии бързат да покажат вулгарната си глупост. Човек изпитва носталгия по ония времена, когато изключителната привилегия да говорят тъпотии имаха само държавните любимци.
Представяне Росица Костова
Подбор Константин Павлов