Стиховете на Борис Христов се превърнаха в символ за едно поколение, чийто начин на съществуване беше мълчанието. Вместо улици, имаше поети, определени за протест. Тишината се градеше по свои закони с гласовете на ония, които викат в пустинята. И тогава се появиха Вечерен тромпет и Честен кръст – властна, завладяваща оратория за човека, комуто принадлежи несъвършения свят на радост и страдание. Ние всички искахме да живеем като богове и „животни в нощните градове и безумни световни пристанища”. Искахме да стигнем дъното, „а духът ни да лети като някой вълк небесен”, защото светът не може да бъде спасен от Поет. Може само да бъде изстрадан.
Когато Бог възкръсва, поетът тръгва към Голгота.
Вечерен тромпет
Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък…
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината – само викът да остане.
Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът – прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.
Знак от небето
Удуши ни дъждът и градушката смете
всичко живо – сви го на топка.
И видях как летеше и падна в полето
от лед издълбана главата на Господ.
Докато светеше още в студеното пладне
челото му и димеше полека душата,
аз го взех на ръце – като агне,
и гласът ми потече сам в тишината:
„Кажи ми, Исусе, ти, който остави
юдейското стадо на хълма да плаче
и пусна след злия разбойник Варава
в рая да влизат деца и палачи,
защо от калта до небето разпъваш
човека и в звездния огън го пържиш,
а добрата вдовица земя си превърнал
в огромна сушилня за сълзи!..
Аз не съм ясновидец, но чувам
с ушите на моята българска кожа
тръбата на страшния съд да надуваш
и да опира в костта острието на ножа.
Кажи ми защо като фокусник криеш
в джоба прокъсан на тъмната бездна
ръката, която се готви да стрие
кръвта ни на прах и оттук да изчезнем…”
Но Господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста…
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки мужду моите пръсти.
Блудният син
Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора –
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех…
Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.
Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкусът на трохите от старото
слънце, които денем събираме.
Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница –
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници…
Лети през ливадите любопитната жаба,
но премалява и в гьола се връща накрая –
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.
Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,
издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.
Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести – под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.
Христова възраст
Аз не познавам друг човек, направен
така набързо – с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.
Тъй както котката, подушила гнездото,
безшумно по корем нагоре се изнизва,
аз изкачих дървото на живота –
видях, че няма нищо на върха, и слизам.
И ето ме сега – дивак, учуден
от славата на своите дрънкулки,
не знам какви обувки трябва да обуя
и на коя врата в мъглата да почукам.
Дълбоко някъде в костта ми се укрива
желанието да опитам на богатия блюдата.
Но се срамувам от човека, който стрива
опечената чушка и се готви да обядва.
Обелих аз от себе си жената
като кора – с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат – за тия две петлета.
Единственото днес, което ми остава,
е да събличам болната душа от думи,
тъй както срамежливо панталона разкопчава
младежът, който е дошъл на плаж с костюма.
Но стиховете са отпадъците на живота –
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.