Интелектуалците

Честните хора и златните монети

си приличат по това, 

че в смутни времена и едните,

и другите изчезват.”

Райко Алексиев

Какво e да си интелектуалец?

Този въпрос ме занимава дълго и собствената ми дефиниция постоянно се обогатява. За професиите, които формират интелектуалната общност, нямам колебания и те са устойчива категория: хора на науката, образованието и изкуството. Това са търсачи на истината, войници на разума и слуги на въображението – учени, учители и университетски преподаватели, творци (артисти, художници, скулптори, сценаристи, режисьори, писатели и др.), които освен копнеж по научните факти, истината и красотата, влагат своя интелект и в търсене на пътища към всеобщото благо, стоят на стража пред ценностите на обществото, към което принадлежат, защитават законността и справедливостта. Знаейки, че обществото се крепи на ценности и добродетели, интелектуалците влизат в обществения дебат, макар за кратко и рядко, но дръзко и без компромис, защото не отстъпват от позициите на съвестта и разума си. Истинският интелектуалец съчетава в себе си етиката и естетиката, духовна и умствена хармония. Йосиф Бродски казваше, че „естетиката е майка на етиката”, но детето (етиката) има едно предимство пред майка си, защото естетическото може да опише или пресъздаде талантливо както красивото, така и грозното в живота ни – насилието, войната, жертвите – а истината е винаги грозна, както казва Ницше. „Красотата ще спаси света”, твърди Достоевски, но трябва да сме внимателни с разпределение на ролите и заиграване с отношението етика/естетика, за да не подложим етическите категории на релативистично дефиниране и стигнем в крайностите на моралния релативизъм. Интелектуалецът е длъжен в ролята, която му е отредена в обществото, да не позволява естетическото да вземе връх над етическото. Ако това се случи, ще го сполети съдбата и заблужденията на онези талантливи творци, които са се поставили в служба на зловещи режими и тирани.

Интелектуалецът е призван от обществото да дава вяра и надежда, да сочи пътищата към победа на всяка справедлива кауза, в името на общото благо – духовно и материално – но преди всичко благо на Духа. Своите послания интелектуалецът отправя през публичното слово, което е голяма отговорност, защото, идващо през интелектуалец с обществен престиж, словото е действено, приканва обществото към действия, понякога дори съпротива, които променят обществените и политическите нагласи. Понеже политиката не е територия на етическото и обичайно не постига успехите си чрез инструментите на етиката, ролята на интелектуалците е да удържат политическото в границите на допустимия етически компромис, да ни посочват приемливото зло и необходимото добро, да не допускат неприемливо погазване на морала. Да ни посочват онези, които биха превърнали политиката от дейност извън категоричния императив в мисия на морални личности, които не биха допуснали ефикасното да бъде аморално, които могат да различават по-доброто от по-лошото, защото политическият морал е компрометиран в свят, в който абсолютното зло е по-достижимо от абсолютното добро. Особено днес, когато повечето българи са загубили надежда, че децата им ще се върнат в България, ролята на интелектуалците е особено важна. Интелектуалецът е независим от политическата конюнктура, глас на обществото, разум и съвест на колективното цяло, говори от името на всички, изразява колективната душа за благото на обществото. Интелектуалецът е този, който умее да дефинира доброто и злото, излиза от комфорта на бита, от пространството на кабинета си, оставя лулата на масата, чехлите пред вратата и влиза в открита битка за истината и свободата. Когато се появят повече такива личности с високи лични добродетели, ще се събере и общност от морални граждани, отстояваща демократичните либерални ценности. Едва тогава ще се появи и политик с качества на държавник, който е способен да се извиси над политическата конюнктура и да поведе обществото към единение за по-добро бъдеще.

Спадът на общественото доверие във възможностите на либералната демокрация да се противопостави на процесите на разделение в обществото, на разпада на либералните ценности, неолибералните и ултралиберални тенденции, на загубения престиж на традиционните партии, на популизма и авторитаризма, вещае проблематично бъдеще на либералните демокрации. Този песимизъм се засилва от гигантските размери на икономически напредък на Китай, държава без демокрация и либерални ценности.

Интелектуалците трябва да удържат набезите на крайния либерализъм, да бъдат пазител на културните традиции, да не позволяват тяхното размиване в непонятната смес на мултикултурализма, който рискува да унищожи идентичността на малките народи, да изтръгне националните корени от хилядолетната почва, да ни превърне в интернационални хибриди без национална идентичност, да претопи Ботев и Яворов в мултинационална хибридна литература, където националните символи ще се превърнат в рудиментарни остатъци, фосили, без значение за световната култура. Универсалното е локалното без граници, казваше Иван Динков. Либерализмът отиде твърде далеч в крайностите и ще затрие традициите и културите на малките общности и народи. Интелектуалецът не е релативист, но не е и транссексуален мултикултурен хибрид. Той не е дърво без корен. Той е проходил върху живителната почва на родното, непреходната майчина земя и език. Чужд език не се учи, без да си овладял добре родния си език. Ако оставим либерализмът да „ври“ без родни подправки, ще се провалим с ястието и вместо вкусна шкембе чорба, ще направим безвкусна супа с карантия.

Установяването на всеобщ земен рай е невъзможно, утопизъм, който е неосъществим, освен в главите на интелектуалците-утописти. Земният Рай е непостижим, стремежът към Истината и Правдата е постижим и възможен изход от тази неприемлива за Човека безнадеждност. Пътят към този изход знаят интелектуалците.

Коста Костов

февруари 2021

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)