Хорхе Луис Борхес

Брой № 2 (2) / юни 2008, Пулмонална хипертония

Аржентински есеист, поет и публицист, един от великите класици на XX век. Някои литературни историци го обявяват за баща на постмодерната естетика. Роден на 24 август 1899 г. в Буенос Айрес, учи в Европа, от 1937 до 1955 г. е директор на Националната аржентинска библиотека. Неговите сборници с шедьоври на късия разказ „Всеобща история на безчестието”, „Измислици”, „Алефът”, „Пясъчната книга” поразяват с искрящ лаконизъм и неуловимо трептене на думите. Главни метафори са огледало и сън. Според него сънят е най-старата художествена дейност на хората и когато сънуваме, ние сме едновременно Творецът, пиесата, зрителят и авторът. Още на 28-годишна възраст започват първите симптоми на наследствена двустранна катаракта, довела като при баща му до пълна слепота. Последните си години прекарва в Евиан и Женева, визитната му картичка съдържала само: „Хорхе Луис Борхес, съвременник”. Умира от хепатоцелуларен карцином на 14 юни 1986 г. в Женева. 

 

УГРИЗЕНИЕТО

Извършил съм най-лошия от греховете,
които някой може да извърши. В своя
живот не бях щастлив. И нека, недостоен,
да ме погубят на безпаметството ледовете.
Родителите ми са ме създали за играта
рискована и тъй прекрасна на живота,
за въздуха, земята, огъня, водата.
Измамих ги. Не бях щастлив. И с неохота
признавам, младата им воля не изпълних.
Прилегна моят ум на удивителните битки
с изкуството, нищожности то сплита.
Придадоха ми храброст. В мене не покълна.
Не ме напуска. Винаги до мен, ужасно,
стои видението, че съм бил нещастен.

 

ПРОСТОТА

 

Отваря се градинската вратичка
с покорството на страницата,
която с трайно почитание отгръщат често,
и погледите няма
защо навътре да се взират към предметите,
които вече са изцяло в паметта.
Познавам навиците и душите
и онова наречие от недомлъвки,
от цялата човешка общност изтъкавано.
Не ми е нужно да говоря,
ни привилегии да си измислям;
познават ме добре, които тук ме окръжават,
разбират моята печал и слабостта ми.
Това е да постигнеш най-върховното,
което може би ще ни дари Небето:
не почитания, ни тържествувания,
а просто да сме възприемани
като частица от една Реалност неоспорвана,
подобно камъните и дърветата.

 

 

СЛЕПЕЦ

 

Не знам какво лице оттам сега ме гледа,

когато взирам се в лика от огледалото;

не знам кой стар човек ме дебне вяло

от отражението, с ярост вече бледа.

Изследвам в своя мрак с ръка полека

невидимите си черти. Едно сияние

до мен достига. Зърнах очертанието

на твоята коса от злато или пепел лека.

Повтарям си, че съм загубил всъщност

суетната повърхност на нещата зрими.

Утехата на Милтън е и храбра също,

но мисля, ако можех своето лице да видя,

бих знаел кой съм в тази вечер свидна.

 

 

КОСМОГОНИЯ

 

Нито мрак бездънен, нито хаос. Мракът

зрение изисква, както тишината

и звукът изискват слух, да отпечата

образ-форма огледалото пък чака.

Ни пространството, ни времето. Ни мощно

божество, което да измисля вече

тишината през онази първа нощ на

времето, която ще е безконечна.

Властна, безвъзвратния си ход реката

Хераклитова не е наченала тогава –

да тече от миналото в бъднината,

да тече откъм забравата в забрава.

Нещо вече моли. Нещо се терзае.

После е всемирната история. Сега е.

                         От испански: Рада Панчовска


 

Вашият коментар