Сергей Илиев e хирург и като всички нас работи със сърце и душа въпреки всички проблеми на системата, защото е поет по душа, а поетите живеят, за да съживяват другите.
Роден е преди 50 години в един ранен следобед в бяла асфиксия – полумъртъв, в кучи студ. Градът е Червен бряг. Като дете фантазира и си измисля безброй истории, с които забавлява дечурлигата пред блока. Поради тази му страст в училище му викат хиперболата и днес си спомня с умиление прякора си от детството. Бил е див и необуздан, с прекрасни баба и дядо, възрожденски учители, които го научават да обича книгите. Обожава планините и продължава да се чувства на високо като у дома си. В гимназията участва в природонаучни експедиции и си пожелава да учи естествена история, но завършва медицина. Ако трябва да избира пак, би станал отново хирург. Докосване до живота и смъртта с ръце и душа е неописуемо за душата на поета. Пише стихове и храни душата си с поезия. Сега неговите стихове пътуват в пространството с абревиатурата С.И. Ако ги срещнете някъде, това ще бъде една добра среща за вас.
Това, което го ръководи в живота, е парафраза, повлияна от Хайтов:
„Едно е да изглеждаш, друго е да бъдеш, трето и четвърто е да си!“
Трябва да сме тук и сега, защото утрото може да дойде, но нас да ни няма, казва Сергей.
Харесвам такива като С.И., защото без хора като него какво щеше да остане от нас, дори и да ни има.
Коста Костов
* * *
Не съм зад теб,
не се обръщай.
Не съм пред теб,
не бързай.
Не съм до теб,
не се оглеждай.
Аз съм със теб
в минутите за самота….
С.И.07.05.11.
* * *
В момента на зачеване
ти дадох половината от себе си.
Роди се и растяхме двама,
ти на ръст, а аз на мъдрост.
Обичах и наказвах откровено,
не се щадях и същото очаквах.
Сега отлиташ и разбирам
рибите на сухо.
Не ми достига въздух, нямам пулс.
Провери в багажа,
сърцето ми е някъде при теб.
Сега си цял, а аз разбрах цената
да съм баща.
Пази ми го, не ми го пращай,
а ми го донеси,
когато се завърнеш у дома…
С.И.19.07.11.
Плачът на единака
Не подушвам тревата, приятелю,
губя дирятя.
Научиха пътя към леговищата ни.
Чакали се търкалят по местата
на вълчите сватби,
припикават водата ни.
Не останаха вълци, приятелю,
иде ред на лешоядите.
Откраднаха самотата ми, приятелю,
откраднаха същността ми.
С.И.20.08.11.
* * *
Когато съм със теб, съм истински.
Когато съм без тебе, съм измислен.
Мечтата на Пинокио в шепа мигове,
откраднати.
С.И.30.08.11
* * *
Човещината си отиде
и от човеци се превърнахме във хора.
Монитор замени простора,
усмивката – имотикона.
Все по-практични, прагматични
селфирани, есхебиционични.
Приключих веселбата, стига.
Отивам да си търся каца,
фенер и Диоген за спътник…
С.И.20.06.14.
* * *
Този, който краде живот от Смъртта,
не винаги успява.
Понякога плаче и скърца със зъби
в безлунните нощи.
Смъртта не му прощава!
Отхапва кървави залъци
от плътта на душата му.
И му трябва да чувства любовта Ви,
за да продължи да краде от Смъртта
живот за другите…
С.И.21.06.14.
* * *
Служителите на храма
славословеха Господа,
ревностно изпълняваха ритуалите,
ангелогласно пееха,
посрещаха поклонниците,
грижиха се за Храма,
но не се грижиха за пътя към храма
и поклонниците спряха да идват
и храмът запустя.
Защото кому е нужен Храм,
ако няма път към него?
И кому е нужен път,
ако не води към храма?
С.И.24.06.14.