Чувам нощем гласове на камъни край новия градеж –
гневят се отхвърлените,
защото зидарите ги избират
не по Духа, който е вечен,
а по лицето, което умира.
* * *
Борис Христов
(„Книга на мълчанието”)
InSpiro**, приятели!
Полиглотът Петър Увалиев казваше, че „България е странна страна, в която ръст и възраст, крехка държавност и крепка духовност не съвпадат и това така стъписва чужденците, че те не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра“.
Владимир Свинтила, изключителен интелектуалец от втората половина на миналия век, превеждал на седем езика и владеещ още няколко, беше така омерзен от народа си, че в края на своя живот системно унищожаваше личния си архив с убеждението, „че ние, българите, не заслужаваме да имаме история“.
Защо България все още се лута в тези две крайности – славна история и безславно настояще? Дори и сега, когато можем да бъдем свободни в избора си? Успяхме да прогоним в нас „скитащия дух на рибата“.
Родената в грях българска демокрация и слугинажен псевдолиберализъм развратиха етичните и морални норми на обществено-политическия ни живот и създадоха свои правила, които подчиниха законите и прегазиха най-висшата либерална ценност – правата на индивида. Зараждането на добротворни общности у нас може да се случи само през връщане към изконните морални ценности, заложени в консерватизма на Личността, утвърждаваща и развиваща вечното, устойчивото и непреходното в човешкото общество, в мисленето и поведението на хората.
В България вътрешната връзка между индивидуалност и общност е разкъсана. Общността не разчита вярно постиженията на индивидуалностите и създава епигони, правени на ишлеме с подръчни материали. Повече от столетие личностите водят битка за самоутвърждаване и още по-ожесточена схватка с подръчния слугинаж, целящ духовното им смазване. Тази борба е неравна и малцина оцеляват в омерзение.
Както казваше Иван Динков: „Който гризе решетката, той остава жив.“
Освободено от личностите, обществото вместо национални традиции, подхранва тъкмо това нескопосано подражателство (епигоника) – в изкуството, литературата, политиката и обществения живот. Това е великобългарското нищоправене, което безсрамно наричаме „българска работа“. Българинът е в онази точка на интелектуална инертност, в която не харесва не само ближния, но и самия себе си. Личната и обществената депресия сублимират в автоагресия и вторични крайни продукти – опортюнизъм и чалга в медийната и политическата среда.
Поради това, че по-голямата част от мислещите и образовани българи не гласуват, мнозинството от „народните“ избраници са под средното интелектуално ниво на нацията, защото ги избират по-ниско образовани и дори неграмотни малцинства и групи, склонни към манипулация и амбулантна търговия. Последствията от оскъдния мисловен ресурс на националните избраници падат върху няколко милиона българи, които хулят, псуват и ругаят настоящето. Хроничното производство на вторични продукти промени българите така, че те намразиха държавата и себе си.
Тази всеобща апатия и духовно пропадане Владимир Свинтила нарече „генералната мерзост на българския живот“ и малко преди да си отиде от нас, изрече: „Преди ме беше срам, че съм българин, а сега ме е гнус.“
А трябва да спасяваме душите си, въпреки житейската мерзост…
Спасението ще дойде от изворната бистрота на вдъхновението, получено от борците за духовно Възраждане – Петко Р. Славейков, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, от „расовия гений“ на Ботев, саможертвата на Левски и героите от Априлската епопея, от интелектуалната бохема на кръга „Мисъл“ и списание „Златорог“, от Йовков, Каралийчев и Елин Пелин, от трагичната съдба на Дебелянов, Яворов, Гео Милев, Вапцаров. Едва ли ще успеем някога да съберем такава родолюбива, посветена на България дружина от одухотворени творци и родолюбци. Времето е все по-малко щедро към нас и последните десетилетия ни носят повече разочарования, отколкото възхита. Оцеляваме в безсъзнание за своята историческа уникалност, водени като сомнамбули от самооплождащата се политическа класа с манталитет на кючекчийка. Трябва да бъдем безпощадни!
„В бездейно общество като нашето да бъдеш екзекутор е по-честно, отколкото да бъдеш трубадур“, казваше великият Иван Динков. Затова без дитирамби.
Все още има изключителни личности, но ни липсва зряло гражданско общество, а не смея да изрека – осъзнат, отговорен за съдбата си народ. Българите живеят в аморфно общество, в което има болезнена липса на референтни общности, за да му дадат смисъл и устрем, групи от образовани и одухотворени личности, които да будят народа, да бдят над него, да градят неговото самочувствие и да защитят историческите му корени на народ с вековна съдба.
Личностите, които са пригодни за формиране на такива референтни групи, или не вярват, че в България е възможно да се формира гражданско общество, или не желаят да участват в обществения живот. Други пък са изтикани от него принудително. Българинът очевидно не желае интелектът да определя неговата съдба и личностите се самоотлъчиха, като емигрираха в себе си или в чужбина. Това дисквалифициране или доброволно оттегляне на интелектуалците поражда общо равнодушие и народът няма от кого да бъде вдъхновен и окрилен.
Мъдрецът Иван Динков казваше, че „след като се изкаже народът, трябва да се изкаже личността“. Вместо да говорят личности, около синията на домораслото дребнодушие се наредиха непоседливи ренегати. На всички обществени нива като троскот растат дилетантство, кретенизъм, асоциално поведение, нагаждачество и пошлост, които формират онова, което именуваме „български манталитет“. На върха на този процес стоят лумпенизирани и недообразовани индивиди, осмислящи казаното от Жорж Волински, загинал в терористичната атака срещу редакцията на „Шарли Ебдо“: „Лудост е да се мисли, че обществото може да стане по-добро от хората, които живеят в него“.
Животът на българина съвсем загуби сладост. Образованите и кадърни хора поради липса на реализация проиграват таланта си в непривични за тях дейности и халтура. Липсата на перспектива води до социална агресия и морален срив. Отсъствието на обществено себеотрицание в отстояване на народностната чест и достойнство придоби злокачествен характер с десиминирани метастази. Да успееш в България с талант и труд започва да наподобява апория, перфидно разигравана от политически фанфарони, създадени в обществения „университет” за безродници. Тази обществено-политическа бездуховност ни потопи в пословичната българска житейска мизерия, която Владимир Свинтила преди години нарече „генералната мерзост на българския живот“. Така се роди българският парадокс – да обичаме България, а да се срамуваме от държавата и нейните водачи.
На всички нашенски парадокси днес историята ни противопоставя самостойни личности, които ни оставят надежда, че все още съществуват българи, свързани с веригите на тяхната ДНК.
Като скромния и неизвестен някога младеж Георги Салчев, пренесъл върху коня си „кървавото писмо“ на Тодор Каблешков от Копривщица до Панагюрище за рекордните и немислими за онова време 2 часа, вместо за възможните 5!
Като Неофит Рилски, чието име остана покрито от славата на Васил Априлов, но е истинският създател и дух на Априловската гимназия в Габрово.
Като Неофит Бозвели, два пъти заточен в Света гора, където умира за делото на българската духовност.
Като Панайот Волов, който проявява воля и мъдрост и съзнателно отстъпва апостолския си пост на Бенковски, разбирайки, че той е по-достоен от него за Апостол на Априлското въстание.
Като Цанко Дюстабанов, високообразован, деликатен, с висока лична култура и високоуважаван от турските власти, поел саможертвено поста на главен воевода на Търновския революционен окръг с думите: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда“.
И отива на бесилото.
Такива личности влизат в съкровеното средище на душите ни, стават чистилище, през което трябва да минем, докато бродим по земните стъгди.
Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg
Коста Костов юни 2017
* Изобличителна реч (слово). Демостен е нарекъл своите знаменити речи против Филип Македонски „Филипики“
** Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)
