Алеко Константинов
(1863-1897)
Изминаха 150 години от рождението на Алеко Константинов, познат на цяла България под псевдонима Щастливеца. За него е писано много и все от видни биографи и литератори – Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Михаил Кремен… Затова само ще разлистим някоя и друга страница от житейската история и творческото дело на сладкодумния Щaстливец.
Роден е в първия ден на Новата 1863 г. (13.01.1863 по нов стил ) в град Свищов, в дома на видния търговец Иваница х. Константинов. Крайдунавският град е дал на България редица прочути българи: проф. Иван Шишманов, историк и литератор, най-добрият биограф на Иван Вазов; Николай Павлович – изкусен иконописец; Драган Цанков – виден общественик след Освобождението; Димитър Ценов – щедър спомоществовател, завещал петдесет милиона за постройка и издръжка на Търговска академия, която днес носи неговото име…
По онова време Свищов е оживено пристанище и естествена връзка между Западна Европа и Източна България. В града работят и сеят познание възрожденските учители Емануил Васкидович, Христаки Павлович, Янко Мустаков, които стават и първите възпитатели на малкия Алеко.
Бащата, Иваница х. Константинов , е не само „тежък“ търговец, но образован и духовит човек, който обича да кани гости, да ги черпи и весели, описвайки увлекателно и с комични детайли странстванията на неграмотни нашенци из Европа. Според Пенчо Славейков, именно тук се крие коренът на „невероятните разкази“ за Бай Ганю, с които по-късно синът ще остане в българската литература. Майката на писателя произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Фина и грациозна, почти три пъти по-млада от своя съпруг, тя „дава мекия тон, сърдечността и свенливостта в характера на сина си“, пише за нея М. Арнаудов. А Пенчо Славейков заключава: „Изобщо, по наследство бяха присадени у Алеко най-вече черти от характера на бащата, макар че и майчината благост и нега да бяха му тъй също дълбоко привити.“ За съжаление, майката умира рано и малкият Алеко израства под грижите и с приказките на леля си.
Още в тези ранни години бъдещият фейлетонист започва да „улавя“ инстинктивно комичното у хората. Видният радикал-демократ Найчо Цанов, роднина и приятел на Алеко, пише за него по-късно: „Той разсмиваше тогава тесния кръг роднини, за да се подготви, види се, да разсмее после цял един народ и да го накара да се вгледа в себе си, в своите пороци и недостатъци.“
След като е бил частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, младият Алеко продължава обучението си в прочутата Априловска гимназия в Габрово (1874-1877). По време на Руско-турската освободителна война той е писар в канцеларията на Марко Балабанов – губернатор на Свищов. А в родната му къща през 1877 г. отсяда самият руски император Александър Втори.
През 1878 г. той попада в Южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев в Русия, където са учили много българи, бъдещи „строители“ на следосвобожденска България. За отбелязване е, че тук Алеко пише първите си стихотворения “Огледало“ и „Защо?“ Като студент по право в Новорусийския университет в Одеса (1881-1885) той създава стихотворния памфлет „Пламен Теня и Слобод Маджара“. Именно в Одеса в Алеко се оформя неговият бохемски характер и музикалната му дарба – до края той свири на цигулка. Един ден те ще го отведат в приятелския кръг, наречен „Весела България“, в София.
След завръщането си в Родината Алеко Константинов работи в Софийския окръжен съд и в Софийския апелативен съд. Уволняван два пъти по политически причини, той е принуден да се прехранва като адвокат на свободна практика до края на живота си. По този повод пише през март 1892 г. на верния си другар Найчо Цанов: „ Найчо! Пак ме отчислиха, ама за какво – и Аллаха не знае… Сега ща не ща трябва да вадя хляба с адвокатство…“. Малко известен факт от биографията му е, че той все пак подготвя хабилитационен труд на тема: „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896), с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Но професор по право на Щастливеца не му е писано да стане – Алеко загива нелепо при неуспешен атентат срещу приятеля му Михаил Такев на 11.05.1897 г. край с. Радилово. Днес сърцето му се съхранява в родната къща на писателя в Свищов. „Така 11 май 1897 г. означава за българската интелигенция и за българската литература една от най-черните дати. Туря се край на един общественик, проявил толкова високи качества, прекъсва се едно творчество, тъй оригинално, с толкова хубави обещания, престава да тупти едно сърце, прегърнало с любов родината и беззаветно отдадено на нейните културни идеали. Траурът на душите още не е вдигнат от тогава…“, пише акад. М. Арнаудов в своето изследване „Алеко Константинов“. И можем да кажем, че продължава и до днес, както и да благодарим на Бог, че за краткия си живот Алеко извърши толкова много на литературното поле.
В една анкета („Моята изповед“) Алеко отговаря на зададените от проф. Ив. Шишманов тридесет въпроса. Един от тях е: „Коя е любимата Ви миризма?“ Отговорът е: „Миризмата на параходите и железниците“. Т.е. дъхът на пътешествията. А малко по-надолу споделя, че най-хубавият момент от живота му е оня, когато е пътувал до Америка и когато му е хрумнала идеята за „Бай Ганя“. И двете са свързани едно с друго. През 1893 г. Алеко с още двама другари тръгва за Чикаго, където е Световното изложение. А когато се връща обратно, нахвърля своите пътни бележки, за които сам казва: „Аз нямах намерение да пиша, ама дяволски хора – намериха ми слабото място, погъделичкаха ме – няма какво да се прави! И виж сега, то като не ми е занаят, и стилът ми излезе бамбашка, и аз го виждам, че все не е тъй, както пишат нашите писатели – дълбоко, дълбоко… Хайде, рекох, пък аз да напиша една книжка така по-плитко, та да видим какво ще излезе.“ И предлага на проф. Беньо Цонев, редактор на списание „Български преглед“ своя пътепис, озаглавен: „От София през Париж до Чикаго и обратно“. Професорът-ерудит сяда да прегледа написаното с мисълта, че пред него са страниците на тривиално пътеописание, но както споделя след това: „У дома седнах да ги чета. Не станах от мястото си, докато не ги изчетох, толкова ме увлякоха! Разбира се, без поправки не мина. Преди всичко измених заглавието… Аз му дадох по-кратка форма: „ До Чикаго и назад“.
И така, благодарение и на своя „кръстник“, тази „плитка книжка“ продължава да пори дълбоките води на българската литература. Тя се появява най-напред в списание „Български преглед“ през 1893 г. Самият редактор проф. Б. Цонев съобщава, че отстранил някои „нецензурни изрази“ и „волни разсъждения върху любовта на американките“, но това явно не е повлияло на цялостния жизнерадостен тон на прочутия пътепис. И не случайно акад. М. Арнаудов дава точна характеристика на стила на Алеко: „Въвеждайки в пътеписа един импресионизъм, за който никой не бе дал у нас идея, А. Константинов улучва темпа на възприятията и нетърпението за сродяване с новото, способно да ни изненадва и смайва“. А в Чикаго авторът за първи път се среща със своя бъдещ герой Бай Ганьо. Ето и първият ескиз: „До една маса в кьошето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си Ганю Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигари с едно дълго, черно, с янтар накрая цигаре. Пред него на масата са разположени няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите пълни с терше. ”
От историята се знае, че Ганю Сомов е от Казанлък, където е имало представителство на Цариградска търговска къща за изкупуване на розово масло. Сомов е бил пазач и популярна фигура в града. Когато по-късно се припознава в Алековата книга, остава неприятно изненадан: „ Ц-ц-ц, май с момче!“
И така тръгва Бай Ганю да пътува из Европа, но вече предрешен: „Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той белгийска мантия – и всички рекоха, че Бай Ганю е цял европеец“ („Бай Ганю тръгна из Европа“). И се зареждат история подир история – Бай Ганю гони влака, докато маневрира; Бай Ганю показва в басейна на банята на кое се вика „ вампор“ пред смаяните немци; Бай Ганю гостува на Иречек; Бай Ганю прави избори… Кой от нас не се е смял до сълзи на тези разкази? Смее се и Алеко, но бърза да каже: „Ни чуство за злобно отрицание, ни презрение, нито лекомислен смях са ръководили моето перо“. Но разбирайки, че „преобличането“ не означава и „поевропейчване“, Щастливеца ще въздъхне: „Европейци сме ний, ама все не сме до там!“ („Бай Ганю журналист“). А дали сме станали днес, когато сме вече официално приети в Европейския съюз? Нека всеки сам прецени…
Сто и петдесет години ни делят от рождението на Алеко и 116 години от нелепата му гибел. За краткия си живот, той написа много и направи много. Нека само споменем, че по негов призив започва организираният туризъм в България с първото масово изкачване на Черни връх на 27.08.1895 г. Днес човекът, който признава, че няма 45 стотинки, за да си купи цигари, ни гледа от столевова банкнота. А на Антарктическия остров Ливингстън един нос е кръстен Алеко. И „Бай Ганю“ още ни разсмива. Какво ли би казал за това неговият автор? Отговорът може би се крие в една приятелска анкета, направена през 1894 г. в с. Владая. На въпроса, коя е неговата най-голяма надежда, той отговаря: „Че когато и да е ще бъда оценен справедливо“.
И това е факт, Щастливецо !
Бай Ганю убива автора си (Илия Бешков)
На Алеко Константинов
Щастливецо, щастлив ли си сега, кажи?
Бай Ганю днес членува във Европа,
но време изборно щом наближи
той тръгва пак с лъжи и яка сопа…
Днес големец е той, на правдата държи,
но келепирец гледа да докопа –
мандатът кратък е, иди та го вържи –
друг мющерия утре ще потропа!
Парата няма мирис , братко, но тежи!
Тя изглед светски всекиму придава –
Бай Ганю днес в купето не лежи,
а по небето с авиони шава…
Внезапен спомен стряска му покоя,
ала тревогата отлита към всемира:
Щастливеца!? Брей, май утрепах тоя,
но прах тури му – друг опра пешкира!…
01.2013 Добрин Паскалев