Златимир Коларов е роден в София в семейство на лекари, семеен е, жена му е кинорежисьор, има един син. Десет години е работил в различни градове на страната – Бяла Слатина, Пазарджик и Пловдив като лекар и асистент по вътрешни болести. Понастоящем е професор към Клиниката по ревматология на Медицински университет – София. Член е на Научното дружество по ревматология, на Съюза на учените в България, на Съюза на българските писатели, на Клуба на лекарите-писатели „Димитър Димов” и на Съюза на българските филмови дейци, гилдия „Сценаристи”. Председател е на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза. Автор е на повече от 320 научни труда, 10 монографии и медицински справочници, 2 научно-популярни книги за пациенти, 5 художествени книги и сценарист на един игрален и четири документални филма. Публикувал е новели, разкази и очерци в ежедневници, литературни списания и вестници, печелил е литературни награди за разкази. Две от книгите му са отличени с наградата «Димитър Димов» на Дружеството на лекарите-писатели в България през 2002 и 2009 г. Филмът за живота и творчеството на Димитър Димов е отличен с първа награда за документален филм на международния кинофестивал „Европа е тук” – Пазарджик, 2008 г., а игралният филм „Пътят към върха” – с втора награда на Евро-азиатския фестивал за социални програми и детски филми „Я человек” – Оренбург, Русия, 2008 г. Преди година излезе от печат последната му художествена книга „ZOO БАЛКАНИКА & ХОМО BALKANICUS или безумици балкански…” – сатира и ирония на уникалния балкански манталитет и дух, най-ярко изразен „…тук, малко на изток и доста към центъра на неповторимия Балкански полуостров…”, както споменава авторът по различни поводи на няколко места в книгата.
Този текст е неговият дебют в InSpiro.
Тридесет години практикувам медицина като лекар, преди това шест години медицинско образование, още по-преди – допир до медицинските проблеми чрез разговорите и погледа върху поведението и вълненията на майка ми – лекар-педиатър и баща ми – лицево-челюстен хирург…, т.е. през целия си съзнателен живот съм в досег с медицината под една или друга форма. И чувствителността ми е изострена – към човешките болки и вълнения, към колегите с изнурителното им ежедневие, към отношението на обществото към най-хуманната професия и хората, които я практикуват. Поради това не мога да отмина с безразличие гнусни и оскърбителни изявления в печата и ефира за лекарски грешки по презумция, (но недоказани!), за недостойно лекарско поведение и усложнения от проведено лечение, без да се изслуша и ответната страна – тази на професионалиста или експерта, за издевателства на разярени болни или техни близки над лекари, самоволни интерпретация и мнения по различни здравни проблеми на хора без нужната квалификация, но претендиращи за обективност и компетентност…, все грозни изявления и случки, представени, за съжаление, не само в жълти, но и в престижни национални медии.
Излишно е да коментирам безпочвеността на голяма част от обвиненията, които заляха в последните месеци телевизионния екран и страниците на вестниците – едни от които бяха проблемите с колегите акушер-гинеколози от Горна Оряховица, подслушвани със СРС, като престъпници. Въпросите ми към висшите служители на МВР са:
- Как знаеха предварително, че се ще случи непълнолетна родилка да роди недоносен плод, та да „се заслушат” в същия момент?
- По логика с този случай – всички хирургични зали ли се подслушват със СРС-та?
- И непрекъснато ли ги подслушват или понякога?
Не съм хирург, но, ако бях, не бих могъл да оперирам, ако знам, че ме подслушват или следят като убиец. Вместо към болниците, добре би било МВР да насочи усилията и СРС-тата си към подземния свят, където им е мястото. За всеки е пределно ясно, че в голямата част от писанията и твърденията се търсеше мръсно-жълтата страна на проблема, а не истинската му същност. Къде остана основният принцип в правото – „Невинен до доказване на противното”. Моят призив към всички пишещи и говорещи е да коментират проблемите след доказване на вината, а не преди това, а към потърпевшите – при оклеветяване да търсят настоятелно правата си в съда. Ще кажа само, че отклоняването на общественото внимание и прехвърлянето им във сферата на медицината с очерняне на медиците не е начин да се решат генералните проблеми на страната. В този случай цената е висока. Защо? – Ще се разбере в края на този текст.
Вместо да подслушват изнервени и напрегнати хирурзи в хирургическите зали, управляващите да не забравят, че задължение на обществото, на държавата във всичките й измерения и форми, на всеки един от нас, е осигуряването на достоен и пълноценен живот на четири категории хора – пенсионери, инвалиди, сираци и деца. Останалите да работят, да си плащат данъците и осигуровките. Социалният комфорт и грижите са условието за запазването на човешкото достойнство на болния, което е негово свещено право. Запазването на човешкото достойнство е основен принцип, залегнал във всички медицински, лечебни и социални програми на всяко съвременно нормално общество. И задължение на всеки един от нас е да осигурим социалното и здравно благополучие на цитираните четири групи хора. И ако ние, здравите, не го направим, до голяма степен се обезсмисля и нашият живот. Казвам го убедено – като лекар и като човек. Лекарите го правим, въпросът е: Какво правят управленците в тази насока? Въпрос – без отговор. По-скоро – въпрос с негативен отговор…
Когато бях ученик, баща ми казваше, че лекарите от „Пирогов“ не дочакват пенсия и, изтощени от професията, умират от инфаркти, инсулти или рак… Като отида в Пирогов за консултация или да навестя някой близък и видя некролозите на таблото при изхода към двора, разбирам, че нещата не са се променили в последните четиридесет години. Това е цената, която плащат мнозина лекари, за да помагат и лекуват. Затова заслужават не хули е чернилка, а благодарност и добри заплати.
Безспорен факт е отливът от медицинската професия не само в национален, но и в световен мащаб. Шест години обучение и още четири години специализация, за която по държавна поръчка в България специализантите получават минимална заплата, която не им стига да се изхранят, камо ли да ползват квартира, да издържат семействата си и т.н., а платените специализанти плащат, за да специализират и работят към клиниките без пари. И не са случайни филмите на медицинска тематика, които заляха малкия екран в последните години – Спешно отделение, д-р Хаус, анатомията на Грейс и други сериали, които възвеличават и събуждат интереса към медиците и медицината. Колкото и да се рекламира професията, интересът към нея ще продължава да пада, докато не се създадат комфортни социални и финансови условия за професионалистите-медици. Освен пословично ниските заплати, показателна в тази насока е цената на експертната и консултативна дейност на медиците в България – между 30 и 60 лева. Преди няколко години ме повикаха от болницата в Русе за консултация на млада жена в безсъзнание. Консултацията ми отне десет часа – четири часа път до Русе, два часа консултация и четири часа обратно, но благодарение на навременната ми професионална намеса и коригираната терапия, жената беше спасена от тежка инфекция. За всичко това получих хонорар от 35 лева и след удръжките още „на входа” – чисти 32 лева и 50 стотинки, които трябваше да обявя в декларацията в края на годината, за да бъдат допълнително обложени с някакъв друг данък. Между другото още на следващия ден от антибиотичното лечение болната дойде в съзнание и сега е напълно здрава, семейна, някъде в Германия – срещу цената от 32 лева и 50 стотинки! Навсякъде по света най-високо ценена и най-високо заплатена е експертната и консултантската дейност. Ако някой лекар успее да влезе в „гилдията на експертите”, финансовите му проблеми са решени, да не казвам силна дума, но е вярно в голяма степен – до края на живота. А в България между 30 и 60 лева, цена, неактуализирана поне от трийсет години (не милион и половина за „хидро-каскадна” консултация, за която нямаш нужните познания и ценз!). Консултант съм към Здравната каса, Изпълнителната агенция по лекарствата, Етичната комисия към МЗ – хонорарите са в цитираните граници. Това, заедно със заплатите, е един сериозен проблем, който трябва да бъде решен на национално ниво от Министерството на здравеопазването в най-скоро време. В противен случай експертите и консултантите ще „отлетят”, както много други лекари, да консултират и лекуват други болни, но не и българи. И това е един от най-сериозните проблеми. Огромен брой лекари и сестри напуснаха страната, други чакат подходящата оферта. Ще дойде време, когато ще каним лекари от Африка, но и те няма да дойдат да работят в България за няколкостотин евро. И тогава ще бъде късно да вдигаме заплатите, защото добрите български лекари ще са се устроили вече някъде по света.
В последните години се създаде значително напрежение между интересите на болния и Здравната каса (НЗОК). Нещата са много по-дълбоки и много по-сериозни, отколкото изглеждат отстрани – те са лошите, ний -добрите. В един момент и аз като потърпевш в някаква степен (като професионалист и лекар), търпях неблагополучия, които прехвърлях на НЗОК, но бидейки консултант към касата и работейки с тези хора, прозрях корена на проблема. Те също са изпълнители. И съзнават проблема в голяма степен. Не искам думите ми да се изтълкуват като на защитник на НЗОК, а като на търсещ „корените на злото”. Служителите на Касата също са пресирани от рамката, в която са принудени да действат. Една от причините е ниският процент, който се заделя от брутния продукт за нуждите на здравеопазването – 4.5%, че и по-малко. За пример – навсякъде в света процентът е 6-8-10-12. Без пари не може да се реализира съвременно здравеопазване. Здравеопазването е една скъпоструваща дейност, но инвестиция в бъдещето. Пестейки пари сега, ние залагаме мини за после. Защото болните, които не лекуваме пълноценно, ще се върнат в клиниките и обществото като инвалиди. И ще трябва да им плащаме социални, икономически и всякакви други компенсации до края на живота, вместо да работят и да си плащат сами данъците и осигуровките. Но с ограниченото си балканско и българско мислене считаме, че е достатъчно да скърпим положението днес, а утре? Това „утре”е нашата обща отговорност – на лекарите, политиците и на обществото като цяло.
Друг проблем – клиничните пътеки. Формата е патологична, абсолютно неправилна като постановка. И когато има недофинансиране (1/4, 1/3 или максимум ½ от реалната цена), когато клиничните пътеки изискват спазване на алгоритъм, в който лекарят действа, неизбежно се създават проблеми, а на повърхността излизат служителите на НЗОК и обират негативите. Всъщност проблемите се крият в подводната част на айсберга, която е заложена от правителството, от решението на тези, които трябва да разрешат проблема по коренно различен начин. Когато водя лекции на студенти или на специализанти, аз им казвам няколко неща, които, за съжаление, не правим в ежедневната си клинична практика: лечението трябва да отговаря на „конкретни нужди на конкретния болен в конкретния момент”, а те винаги са различни. Алгоритъмът на клиничната пътека ни заставя различни болни с различен стадий и различни нужди да лекуваме по една и съща схема. Ако не изпълним част от алгоритъма, ни глобяват. Ако направим нещо повече, изразходваме средства и не ни дават пари. Абсурд! Параграф 22. Принципът на клиничните пътеки противоречи на основни правила на добрата клинична практика, където лечението трябва да бъде стандартизирано и уникално. Стандартизирано за дадената болест, но уникално за дадения болен. Защото всеки болен е различен. И това е вече висшият пилотаж. Смисълът не е в механичното изпълнение на клиничния алгоритъм, а в интерпретацията на фактите, защото квалифицираният лекар не трябва да се задоволява с това, което вижда на хоризонта, а трябва да предвиди какво има зад хоризонта. За това е необходимо мислене, обучение, база, средства… Трябва да се даде свобода на лекаря да лекува според своите познания и опит, не според изискванията на един бездушен алгоритъм. Освен това болният не идва с една болест, а с 3-4 болести понякога. При настоящата постановка един трябва да лекува първата, вторият- втората, третият – третата болест. Това оскъпява, усложнява и компрометира лечението в крайна сметка. И това е голямата демагогия – щом влезеш в болницата, лекарите трябва да направят всичко необходимо за пълноценна диагноза и терапия, а как това да стане, като се отпускат около една трета от парите, без в тях да е калкулирана заплатата на обслужващия персонал – лекари, сестри, санитари, консултанти и т.н. И неизбежният конфликт на интереси – колкото по-малко пари похарчим за лечение, толкова повече пари ще има за заплати. И въпреки това лекуваме болните, без да мислим за нашите лични загуби. Това е добре да се знае от пишещите и интервюиращите и най-вече от управляващите, че лекарите лекуват „на инат”, против личния си интерес, въпреки ограниченията на клиничните пътеки и всички административни правила и пречки. Това е морал!
Всеки път, когато съм се обръщал по някакъв проблем към колегите от НЗОК, винаги съм намирал разбирането и готовността им да съдействат, за да се реши проблемът по най-добрия начин. Те също са сковани от рамките и правилата, в които са принудени да работят. Включително и изискванията за изписване на скъпоструващите лекарства. Те са убедени, че лекарствата са добри, но пари няма. Контролът от сметната палата, който е логичен след като се изразходват големи средства, понякога създава пред болните значителни административни трудности и пречки. Налице е готовността да се решат проблемите на всеки болен от отговорните служители на Касата, но системата е грешна. И тука е нашата задача с обединените усилия на болните, техните близки и на обществото – да се преборим с тази тотално грешна ситуация, в която сме поставени лекари и болни. И препоръките: на първо място заделяне на по-голям процент за здравни нужди. 4.5 – 5 % са несериозна цифра. Някой от министрите ни трябва да прояви воля и най-накрая да изиска и отстои минимум 6% от брутния вътрешен продукт за здравни нужди. И парите да бъдат разпределени по подходящ начин. Другото е не да се унифицират, но да се съобразят цените – има пътеки, които сега са безумно скъпоплатени, и пътеки, които са страшно неплатени. Трябва да има баланс. В никакъв случай не искам да „надничам в канчето на съседа си”, но не може да има от едната страна дворци, а от другата – кирпич, за едни държавата да е майка, а за другите – мащеха… Цените трябва да са балансирани в разумни граници и съобразени с реалните възможности на страната и системата.
В заключение: няма съвършена здравна система, всяка има своите плюсове и минуси, но в настоящия й вид нашата е сред най-несъвършените. Клиничните пътеки, като форма за оценяване на дейностите и труда при болничното лечение, са отминал етап за съвременното здравеопазване. И обществото трябва да коригира тази слабост. По-точно трябва да го коригират тези, на които обществото е дало правото да вземат решение – политиците. Досега никой нямаше волята да го направи, искаше да си завърши мандата без проблеми, за да не си наруши рахата, да не си изгуби електората, да замаже нещата и да ги прехвърли на следващия, пък той да му мисли. И от много мислене проблемите се натрупаха до такава степен, че е крайно време някой да разсече гордиевия възел с един замах. Чакаме го да дойде, за да ни „развърже” ръцете да лекуваме според изискванията на добрата клинична практика.
Много често оправданието е, че България е малка страна – малка и незабележима и поради това не е възможно да даде на хората си това, което другите страни – Германия, Франция, Англия дават на своите народи… Това изобщо не отговаря на истината, това е демагогия. България е една от средно големите държави, в долната част, но все пак в границите на средно големите държави като население и площ и със сравнително развита икономика, в сравнение с някои нови европейски държави, опустошени от война. Колко от тях са по-малки от България? Словения, Македония, Хърватска… И несъстоятелен е изразът „Да отидем в Европа”. Ами ние сме в Европа от 681 г. и никога не сме били извън нея. Само, че сме в източния край, другите са в западния или централната част на континента. Нещо повече – ние сме били тук в Европа преди останалите. Така че задълженията и отговорности на страните от Западна Европа трябва да важат в пълна сила и за нас.
Безспорен факт е, че в много здравни заведения се вземат нерегламентирано пари. Не одобрявам и не приемам, но и не виня лекарите, които вземат на ръка от болни. Тези колеги, които нямат възможност да увеличат официално приходите си, прибягват към нерегламентирано заплащане – да си искат доплащане от болните на свършения труд, който държавата не им заплаща, а им се полага. За пример – една тежка хирургична операция може да трае 6-8-10-12 часа и в края на месеца хирургът ще получи малко над хиляда лева. Благодарение на професионализма си и хвърления в годините труд, успявам да си набавя средства за нормално съществуване – частна практика, лекции, експертна дейност и др. Не знам как бих постъпил, ако нямах тези възможности да печеля за нормален, не говоря за излишества и разгулен живот. Поради това всички, които се оплакват или пишат за нерегламентираното заплащане на медиците, да не забравят, че не можеш да бъдеш „остров на чистотата в океан от мръсотия”, рано или късно тя те залива и изцапва. Държавата трябва също да поеме своята отговорност за упреците към медиците. За съжаление, обществото е неподготвено и напълно сляпо за истинските причини – от ниското качество и спекулативните цени на кооперативния пазар до големите обществени поръчки за строежи на пътища, водни каскади, електроцентрали, приватизация… Първо трябва да се ремонтира обществото, да се прекъсне порочната практика на нерегламентираното заплащане на високите етажи на администрацията и властта, а промените в медицината ще дойдат по естествен начин – като следствие от обществените оздравителни процеси. Или както един колега от „Пирогов“ казваше: „Ще има рекет, докато не създадат условия да си пазим заплатите”, т.е. да получаваме достойно на труда и квалификацията ни заплащане, което не би могло да бъде компрометирано от каквато и да е друга сума, взета по друг начин.
Уважаемите господа журналисти, които са се вторачили в практикуващите лекари и търсят кал под ноктите им, за да ги очернят, трябва да дискутират тези изключително сериозни, трупани с години и все още нерешени проблеми и да търсят отговорите от онези, които трябва да ги решат – политиците и техните екипи и експерти.