In memoriam
Буквално в една седмица от този свят си отидоха двама знаменити джазови музиканти. Вибрафонистът Боби Хътчерстън почина на 15.08.2016 г., а мултиинструменталистът “Туутс” Тилеманс на 22.08.2016 г. Първият никога не е свирил у нас, докато вторият бе една от перлите на XI международна джаз-среща в София (20-24.10.1989), заедно със своите приятели от съседна Югославия. Формацията се представи пред публиката в препълнената зала “Фестивална” в следния състав: “Туутс” Тилеманс (хармоника), Божко Петрович (вибрафон), Дамир Дачич (китара), Крешимир Крета (бас) и Силвио Глойнарич (барабани). Споменът за това гостуване емоционално и морално ни задължава да отдадем нужната почит на белгийския джазмен и неговия принос в световната музика.
Роденият през 1920 г. „Туутс” Тилеманс, чието пълно име е Жан-Баптист Фредерик Исидор Тилеманс (американците произнасят фамилията му Тилманс), е почти връстник на джаза. И подобно на някои от своите предшественици („Дюк” Елингтън, „Каунт” Бейси), сдобили се с прозвищата „Дук” и „Конт” като публично признание за високото им майсторство, той е носител на благородническа титла Барон. При това истинска и автентична! С нея е удостоен от краля на Белгия Алберт II в навечерието на Милениума и така посрещна новото хилядолетие като дворянин. Ранните му юношески мечти нямат нищо общо с музиката. Младият Жан-Батист мечтае да стане (представете си какъв контраст!) – учител по математика, защото в гимназията тази дисциплина му върви. Да, той свири на акордеон още от най-ранна възраст, подсвирва и с уста, но това е аматьорското домашно музициране, тогава все още широко практикувано в Европа. И така до 18-годишната му възраст, когато за първи път чува изпълнения на виртуозния мундхармонист Larry Adler, много популярен чрез холивудските филмови мюзикъли и музикални ревюта. Но това не е джаз! За джаза младия белгиец не знае нищо. Докато не го чува по BBC във Франция, където през 1941 г. семейството му бяга от нацистката окупация на Белгия. Точно тук той се запознава и с музиката на Джанго Райнхард, под чието влияние се научава да свири и на китара. След освобождаването на Белгия през 1944 г. животът започва да възвръща своя обичаен ход и Жан-Батист изпълнява популярни мелодии в различни брюкселски клубове и кафенета. Някъде из тези заведения американци от военния корпус му предлагат да приеме „по-суингиращ” прякор и се спират на „Туутс”. Така се ражда името „Туутс” Тилеманс (или Тилманс), което предстои да се покрие със звезден блясък, утвърден през 2009 г. с получаване на званието „Майстор на джаза на Националния фонд за изкуство на САЩ” (NEA Jazz Master).
С посредничеството и по препоръка на свои колеги, за джаза през 1947 г. го открива и му дава път Бени Гудмън. В Европа това става две години по-късно, когато Тилеманс свири с вече прочутия кларинетист в лондонския “Паладиум”, а сетне прави продължително турне като редовен член на неговия секстет. Но знаменателно за по-нататъшното развитие на “Туутс” Тилеманс като джазмен е участието му с китара на първия следвоенен Paris Jazz Festival през 1949 г., когато дели една сцена със своя кумир Чарли Паркър, с Майлс Дейвис, Макс Роуч и други пионери на би-бопа. Създадените във френската столица контакти го окуражават да се пресели в Ню Йорк (1952), където няколко седмици музицира заедно с Чарли „Бърд” Паркър. Точно в американския мегаполис той се запознава с пианиста Джордж Ширинг, който го привлича в своя квинтет като китарист. Съвместната им работа продължава цели шест години, през които белгиецът се превръща в утвърден сред джазовата общност артист.
Завръщането му в Европа го прави звезда най-напред в Швеция, а сетне и в целия континент. Имено в Стокхолм през 1961 г. „Туутс” Тилеманс записва своя знаменит джазов валс Bluesette, който той самият нарича “моят пенсионен фонд” (social security check), подсказвайки за месечните вноски от полагаемите му се авторски права. В Скандинавия той за първи път популяризира и едно ново изразно средство, почти непознато досега в джаза. Става дума за това, че импровизирайки на китарния гриф, той свири с уста същите тонове, но октава по-високо. В българския език нямаме термин за подобна практика, освен ако не я наречем „устно художествено свирене”. Американците го наричат просто whisting. И до днес най-убедителния документ за майсторски използваното средство е албумът The Whistler and His Guitar (на български би трябвало да звучи като „Свирчото и неговата китара”).
И сега – внимавайте добре! – ще трябва да акцентираме върху онзи малко известен епизод от кариерата на „Туутс” Тилеманс, който оказва косвено влияние върху музикалното изграждане на един от най-големите рок артисти на всички времена. През 1961 г. белгиецът изнася серия от концерти в Хамбург, всичките най-редовно, като по абонамент посещавани от млад британец. Той е запленен не само от майсторството на Тилеманс на устната хармоника, но и от китарата му. Става дума за електрифициран инструмент с плътен корпус и скъсен гриф. Произведен е в САЩ през 1958 г. и е познат като Rickenbacker, модел 325 Capri. Британецът, който свири със своята група в съседен на концертната зала клуб, си купува точно такава китара и точно такава хроматична устна хармоника. Четири години по-късно със същият инструмент се появява в телевизионното шоу на Ед Съливан при сензационното първо турне на The Beatles в Америка. Името на този ентусиазиран почитател на „Туутс” Тилеманс е Джон Ленън.
Шейсетте години на XX век бележат бурното развитие на джаза, но са трудни за музикантите. Завърнал се отново в Ню Йорк, „Туутс” Тилеманс се вижда принуден да поема комерсиални предложения от всякакъв порядък, трайно заседнал в звукозаписните студиа на мегаполиса. Стига дори до там, че записва реклама на одеколона Old Spice, използвана дълго време и звучала дори по българските телевизионни канали. Към джаза го връща Куинси Джоунс, с когото мултиинструменталистът работи върху няколко игрални филма. Сред тях най-запомнящ е “Среднощен каубой” (1969) на режисьора Джон Шлезинджър, носител на три статуетки “Оскар” (филм, режисьор и адаптиран сценарий) от 42-та церемония в Лос Анжелис и номиниран в още седем от останалите категории, включително за най-добра мъжка роля на Джон Войт и Дъстин Хофман.
В джаза „Туутс” Тилеманс има много записи и концертни изяви с такива певци като Ела Фицджералд, Нанси Уилсън, Шърли Хорн, Пол Саймън, Джони Мичел, Били Джоъл и др., като в същото време работи с Оскар Питерсън и с Дизи Гилеспи, а по-късно с Ришар Галиано (акордеон) и с Пат Метини (китара). Само маркираме факта, че има и плодотворно сътрудничество с най-известните имена на стила боса-нова и латиноамериканския джаз и то е поредното доказателство за всестранния интерес на “Туутс” Тилеманс към всякакъв вид импровизационна музика. Но две от срещите с големи джазмени имат по-солидно място в активите му – работата с пианиста Бил Евънс, в която се ражда знаменитият албум Affinity (1978), както и сътрудничеството му с басиста Джако Пасториъс, с когото през 1979 г. се среща на джаз-фестивала в Западен Берлин и след това заедно обикалят сцените в Европа, САЩ и Япония.
Сред всички артисти в 100-годишната история на джаза “Туутс” Тилеманс вероятно е абсолютния рекордьор по заемането на първи места в годишните класации на списание Down Beat и всички останали подобни специализирани издания. И все в категорията „нестандартни инструменти в джаза”. Което е крайно несправедливо! Защото още преди повече от половин век Клифoрд Браун му бе казал: „Туутс, откакто ти свириш на устна хармоника, този инструмент не може да се нарича нехарактерен за джаза.”
Оттеглил се от публични появи през 2014 г., този щедро усмихнат, добродушен и винаги добронамерен артист напусна този свят в дома си в Ла-Улп, малко градче на 25 километра от родния му Брюксел.
Бог да го пази!