Но ето въздухът – тъй податлив на стонове и шум: снове, кръжи,
пробожда, завладява и руши, едничко семето ще устои
на пристъпите му в родилната си гънка,
а то лежи, лети, премята се и чезне, за да се върне пак,
недостижимо в магията на собствената си поява,
обгърнато от кипналата плът,
на вододела между подпочвената и космическа мъгла.
Защото идва някой, онзи някой, катерачът, новопокръстеният
някой, тържественият някой, изстрадал болката на целия човешки род –
възседнал е тригърбата камила на Синай, препуска в люспестия вятър
над пепел, облаци, светкавици и гръм,
ще влее глас в ръкава на помитащите тръбни звуци, с които самият Бог
ще възвести, че с всичките мечти, надежди, загуби, победи –
плът до плът – пиесата е свършила, че няма вече ангели
и благовестие, че има само новини, при туй отдавна известени.
Ала вестта не спира да върви към нас, това е тайната:
вестта не спира, дъжд бие яростно земята, за да прерасне в дъжд
отново и очертае пищните ни форми из пространството –
до хоризонта, съчинителната линия на прекъснатия поглед
отвъд сезоните за раждане и смърт – растителната младост,
растителната младост с подвижната си точка, мигът на спомена,
преди да се превърни в огнено движение:
о, колко сенки ще се хвърлят към пожара.
До следващия час на смъртния любовен полет, до следващата вечност,
когато ще целунем чистите си рани и бръчките си ще смекчим.
Снимка: Георги Байчев