Иван Методиев скочи в микроязовира на “сивия литературен поток” направо от високия бряг на науката – химик по образование, логик по призвание, той напусна Института по почвознание “Пушкаров” и зае полагаемото му се сякаш място в неофициалните класации още с първото си книжле. Макар че дебютира със сбирката си “Прости сетива” на 34 години, когато негови връстници, ярки дарования като Миряна Башева и Борис Христов вече бяха национално известни и плашеха до заекване угнетените старчоци от писателския синод с неподражаемите си – свирепи и тъжни – изпълнения в поезията.
От Иван Методиев никой не се уплаши, защото беше спокоен и в нещо явно съсредоточен. Прост и прозрачен като формула, а фин и пейзажен, замислен и наблюдаващ. Биографията му – тогава тя имаше голямо значение за кариерата на всеки от нас – бе на типично софийско копеле. Цял живот обитаваше таванския етаж на въздуха над “Солунска“ 1, на две крачки от писателското кафене и на една от кино “Култура”.
Иван изначално беше влюбен в природното, в естественото, в органичната химия на нещата – дърво, река, птица, водно конче, поле, пак дърво и над него зеещата самота. Това не беше онази известна шаячна правда и селска мъка по родния край, защото Иван беше не просто градски, а чисто централен човек и поет. Родният му квартал и до днес се нарича площад “Славейков”.
Онова, което пишеше, беше нов вид словесна живопис, който не стряскаше, но респектираше. Финес, чист рисунък, зад думите – тревожност, под тях – далечен подземен тътен, над тях – трева, но истинска, дива и непокорна, а не райграс, подстригван в правилен бретон от домашните помощници.
Методиев обаче си показа рогата още в дебютната сбирка. Наред със странните природни акварели рязко контрастираха заглавия като “Естетиката на трите мухи”, в които социалното избиваше не като работническа пот, а като черен мухъл на настъпващата вредна влага. От която няма измъкване, нито в буквалния, нито в преносния смисъл.
Общо взето в началото на Иван като че ли провървя – след втората му книжка “Пейзаж на душата” и младите, и по-утвърдените гъсеници го приеха заради изобилието на природа в стиховете му. И не посмяха да го схрускат публично. Слаб като вейка, висок като бурен, с пръсти на пианист, залитащ и противоречив, преди двайсет години Иван заживя като врабец – кълвеше малки водки с голяма чешмяна вода, пушеше, когато имаше какво да се пуши, трохите май не ги забелязваше, но забелязваше какво се вършеше около него. Дойде с готова естетика и своя поетика, но не остана безразличен към площадната вакханалия, обхванала дори философски настроени човеци като него.
След като избухна демокрацията Иван започна да издава списание “Нава” – славянски вариант на японските тристишия хайку. Опита се да бъде галерист – нае един гараж под Семинарията, после в центъра – апартамент. Не му провървя. Но продължаваше, за разлика от повечето слисани лирици, да пише. Все по-улично, все по-вулгарно-нежно, обсебен от неистово желание за горда и безсилна съпротива срещу помията на масовата култура, която прииждаше като отприщен мегаязовир откъм рухналата стена на Берлин.
Не искам да излезе, че Иван е светец. Или книжен писарушчо, неудачник, каквито днес с лопата да ги ринеш. Обратно – пишеше рядко статии, но аналитични, подробни, с изследователска страст, сякаш не ставаше дума за политика, а за алхимия. За проникване отвъд материята на злото, на доброто, на обозримото.
Преди да го отнесат от нас, Иван беше повече от месец в тотална депресия. Трескав, цигарен, блед, с пламнали очища, изнервен до припадък, въобще не се зарадва, че последната му книга със стихове „Повече тишина” е отличена в конкурса „Помощ за книга” към Министерството на културата. Рече ми, изчакай, не бързай, има време.
На близките си е казал, че отива някъде да пише. Ще се скрие и ако го потърси някой, да отвърнат, че не знаят къде е. Преди да отлети към себе си е разкъсал на парченца тефтерчето си с телефонните номера на всичките си приятели. Между тях беше и моя.
Накрая още нещо – Иван не е посегнал на себе си. Просто хвана първия вятър и се стопи някъде край Добринище, като една от своите любими прашинки, които някога летяха в слънчевия лъч и разваляха естетиката на трите мухи.
Друг поет някога написа: ”След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор!” След горестното и гордо бягство на Иван Методиев от маратона ние останахме без вестоносец.
Космогония
Ленива космогония от плява
и плетища с проскубани петли.
Мълчание, което се прозява.
От край до край магарешки бодли.
Насред дерето – вирче и върби.
А във водата – чергици продрани
И вечните им прани-недопрани,
с канап пришити български съдби.
Надникнеш към небето – полумрак.
Мъгли. В мъглите – бог. И мокра глина…
Надникнеш във душата си невинна
и плахо се отдръпнеш – прахоляк…
И дълго слушаш после как вали,
а с всяка капка все по-тихо става…
И ето на – животът си минава…
И уж боли, а никак се боли.
Естетика на трите мухи
Родих се на тавана. Като плъх.
Израснах сред софийските бордеи.
И три мухи видях, три малки феи,
прашинки от божествения дъх.
И кацнала на кривия ми нос,
една от тях лениво проговори:
Почукаш ли, не ще ти се отвори.
Ще бъдеш ти неканеният гост.
И в мъки нека мине твоя ден,
защото тъй духът се извисява…
Какво е дух – се питам оттогава?
Да знаех, бих се чувствал извисен.
А втората ориса ме така:
Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата
сред грозното ще срещнеш красотата,
но друго име дай й ти – тъга…
И нека триж светът те отврати,
преди да си прозрял онази тайна,
че грозното, доведено до крайност,
е вече красота… Или почти.
И ето, смях се чу – по този смях
аз изпълзях сезони и години…
А третата орисница дари ме
с най-висшето богатство – шепа прах.
Измерения
Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
дух божи лъкатуши сред мухите
и паяжина в ъгъла искри.
Ръжда покрива влажния таван,
над който може би започва раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите очертан.
Далеч от всяка земна суета,
едно дете на пода си играе.
Навярно притча някаква това е,
а може би е просто бедността.
И носи се дух божи, извисен
над вечните надежди и измами,
и не с мухи, а с ангели се храни
мъдрецът-паяк, в ъгъла стаен.
А столът, този странен философ,
спокойно в тишината наблюдава
как в плесени и гъби разцъфтява
наоколо вселенската любов.
Тъгата на майките
Когато мама разбере,
че сетният й час дошъл е,
тя ще се скрие в някой ъгъл,
ще поскимти и ще умре.
Ах, всички майки ги е страх
да срещат погледи сирашки…
Умрат ли, в ада ги запращат,
та вместо нас да мъчат тях.
Умират майките сами…
Умират винаги виновни…
И мойта майчица сиротна
така ще мре на старини.
И трижди ще се отрека
от тялото й вледенено…
И страшното ми отвращение
ще бъде моята тъга.
О, красота на този свят,
с какво тъй властно ни привличаш?
Пръстта е нашето величие…
Там родните ни майки спят.
Те мрат потайно, шепнешком,
завинаги несподелени…
За тях – несретници рождени,
пръстта е родният им дом.
