Австрийският владетел Фердинанд III, който е и император на Свещената римска империя на германските народи, първоначално се отнесъл въздържано към предложенията на Парчевич поради редица конюнктурни съображения, свързани с обстановката в Европа скоро след края на 30-годишната война (1618 1648). Същевременно към мисията на Парчевич проявяват сериозен интерес испанският посланик във Виена граф де Ломеарес, както и венецианският – Николо Сагредо. Испания, естествено, има интерес към мисията, понеже е естественият династичен и политически съюзник на Австрия в борбата срещу Османската империя и Франция на Луи XIV, която пък е естественият съюзник на османците в тази ситуация.
Снабден с препоръчителни писма от полския дипломатически представител във Виена Джовани Батиста Висконти и Николо Сагредо до венецианския дож Франческо де Моли, Парчевич заминава за Венеция. Пред самия дож Парчевич подчертава, че моментът е най-благоприятен за съставяне на военен християнски съюз срещу османците, които, според него, вече биха отстъпили при задружен европейски натиск. Пред сената на Венеция той заявява: „Нека пресветлата република не вярва, че султанът е така могъщ, както смятат мнозина. Той желае мир повече от заек, преследван от хрътки, като вижда големите вълнения в собственото си царство и загубата на хора – както по суша, така и по море, от шест години насам“.
Венеция отново се въздържа от обещания и подкрепа. Затова Петър Парчевич се отправя към Рим, където е приет от папа Инокентий X, пред когото излага въжделенията на българите за освобождение. За съжаление, и папата не откликва достатъчно активно на българските искания, което не сломява духа на чипровския българин, но му дава представа, че моментът не е достатъчно подходящ за организиране на общ християнски съюз, и той разбира, че трябва да изчака по-подходяща политическа ситуация. Това го кара да се завърне към задълженията си на католически мисионер през следващите няколко години.
Мисионерската му дейност е високо оценена от папа Александър VII, който по настояване на българите-католици през 1656 г. го издига в сан Марцианополски архиепископ, със седалище в Молдова. И тъй като политическата му дейност отдавна е известна на османските власти, за Парчевич става опасно да стои в родината си и заминава за Влашко. Въпреки това той не престава да крои планове за освобождение на отечеството и усърдно продължава да се опитва да ги реализира.
По това време в гр. Търговище, тогавашната столица на Влахия, се състояло тайно съвещание, посветено на организирането на общи действия срещу поробителите, в което участвали търновският православен митрополит Кирил, сръбският патриарх Гавраил, католическите водачи – архиепископите Петър Богдан и Петър Парчевич, влашкият княз Константин Бесараб, молдовският княз Георги Стефан и „други лица“. Те обсъдили възможностите за общо въстание на всички християнски и балкански народи.
На тайното съвещание в Търговище Парчевич отново се превръща в основен двигател на политическия заговор за обединение на балканските народи за борба срещу османския потисник. Взето е решение за организиране на всеобщо въстание, в което да участват всички християнски народи на Балканите. Било предвидено то незабавно да бъде подпомогнато от влашки и молдовски войски, но с твърдото условие борбата да бъде подкрепена и от Австрийската империя.
Тази сложна политическа мисия отново е възложена на вече опитния дипломат П. Парчевич. Той предлага на Виена нов стратегически план, според който австрийските войски трябвало да навлязат в османските земи в Унгария и Хърватско, при положение, че османските сили в европейските части на империята са силно оредели поради прехвърлянето им в Пелопонес и на о-в Крит, където войната с Венеция продължавала с пълна сила. Именно австрийското настъпление трябвало да послужи като сигнал за надигането на балканските християни на въстание. Така със съвместни усилия властта на полумесеца трябвало да бъде изтласкана от Европа, а балканските народи да постигнат свободата си под егидата на Хабсбургите.
Тази стратегия явно заляга дълбоко в политическите възгледи на българите католици, понеже по-късно през 1688 г. чипровските въстаници организирали действията си точно по този начин. Същевременно важен и неотменим момент от плановете на Парчевич е и привличането на местното православно население към активно участие в освободителната борба. Доказателство за това е привличането към заговора на вече споменатите православни духовни водачи и владетели. Това за пореден път свидетелства, че делото се основава не толкова на верността и принадлежността към католицизма, колкото на стремежа за свобода на родината. Това са и първи проявления на зараждащата се модерна национална идея сред българите, още повече, че говорим за епоха, когато Европа все още е раздирана от дълбоки религиозни разпри.
Потвърждение, че архиепископ Парчевич е главен организатор и душа на тайната среща в Търговище, е и фактът, че веднага след нея именно той заминава за Венеция, за да представи пред Сената ѝ идеите от срещата във Влашко. Оттам той предлага плана си и на австрийския император. Но Хабсбургската империя, която все още не е преодоляла последиците от поражението си в 30-годишната война, заема колеблива позиция поради настъпилите промени в международната обстановка през същата 1656 г.
По това време все по-засилващата се Русия дава преки заявки, че ще се намесва по-активно в антиосманските действия на Балканите. Стъпка в тази насока е сключването на договор между цар Алексей Романов (бащата на цар Петър I Велики) и молдовския княз Георги Стефан, с който Молдова се поставя под руско покровителство („поданство“) или с една дума – признава васалитета си към Русия. Въвличането на Русия в борбата срещу Османската империя обаче в огромна степен зависело от развитието на доста сложните, а често и враждебни, отношения между Полша, Украйна и Русия.
Доскоро Украйна е била владение на Жеч Посполита (Полша), но след освободителните действия на православния казашки хетман Богдан Хмелницки била създадена първата украинска държава – Войско Запорожке. Полша, подкрепяна от Австрия, не искала да се откаже от доскорошните си владения и традиционното си влияние в Украйна. Ето защо Богдан Хмелницки се ориентирал да търси подкрепата на Русия срещу полския натиск.
Политическите кроежи на австрийския двор включвали и привличането на Украйна към коалицията, така че полските войски да имат пряк достъп до османските територии. Въпреки острото антикатолическо противопоставяне на Хмелницки срещу поляците и последвалото го тясно обвързване с православна Русия, австрийската дипломация се надявала да отслаби украинско-руското сближаване чрез присъединяването на казашката държава към един западен антиосмански съюз. В същото време императорът не бил убеден във възможностите за единение на балканските народи, предвид множеството традиционни дрязги и съперничества между тях още от епохата на Средновековието.
Герб на П. Парчевич. (https://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Парчевич)
Докато изчаквали в продължение на 3 – 4 месеца развитието на отношенията между Полша, Украйна и Русия, австрийските власти отговорили на Парчевич, че „било необходимо преди всичко да се възстановят мирът и единството между християнските владетели“ и едва тогава да се предприемат решителни военни действия срещу османците.
В крайна сметка обаче, император Фердинанд III преценил, че най-удачен избор за успешното осъществяване на австрийската политика в тази насока е интелигентният, ерудиран и опитен дипломат П. Парчевич. Явно Виена внимателно е следила интензивната му дипломатическа дейност през годините, така че императорът отново възложил на Марцианополския архиепископ отговорната посредническа мисия да привлече Украйна и Полша към антиосманска коалиция начело с Австрия.
Самият Парчевич изявил готовността си да изпълни възложената му мисия „в най-голямо мълчание, тайна и вярност“ („in maximo silentio, secrecio et fidelitate“, както пише самият той). Тук проличава готовността на великия българин да не пожали сили и средства за постигането на така жадуваната свобода на Отечеството от отоманско иго.
Още на 10 януари 1657 г. той получава специално имперско пълномощно за преговори с казашкия хетман, съдържащо уверението, че може да се довери напълно на австрийския пратеник и че всички разговори между тях ще бъдат запазени в пълна тайна. В пълномощното, подписано лично от Фердинанд III, Парчевич е представен като „Наш съветник и архиепископ на Марцианопол“. Доверието към пратеника е толкова голямо, че императорът заповядва да му бъде предаден тайният дипломатически шифър, предоставяйки му по този начин най-широки правомощия да преговоря чрез австрийските дипломатически представители не само с Богдан Хмелницки, но и с полския и шведския крал по въпроси, засягащи отношенията с тези държави.
За още по голяма тежест при преговорите, на 12 януари със специална грамота (указ) Фердинанд III признава на П. Парчевич благородническата титла барон, на която, както пише в указа, имал право по силата на неговия знатен произход от средновековен владетелски и болярски род, както и титлата „имперски съветник“. С титлата получава и фамилен герб, с който на него и родствениците му се дава правото „да носи навсякъде този древен герб или отличие – при сражения, паради, игри, борби, състезания, турнири, двубои и всякакви други каквито и да били военни действия и упражнения“.
Сред масовата ни публика широко е разпространен възгледът, че османското завоевание напълно унищожава нашия политически елит – аристокрацията в лицето на българските боляри. Интересното е, че това не е съвсем така. Запазени са сведения за градски първенци, които не са забравили благородния си произход, а през Възраждането имаме примера на внука на Софроний Врачански – Стефан Богориди, който получава османската титла паша (княз). Така че случаят на Петър Парчевич съвсем не е изолиран. Забележителното при него е, че това поредно признание на способностите и значението на делото му е израз на огромното доверие, което е заслужил този чужденец пред императора и неговия двор, където работят множество потомствени и опитни дипломати.
И така, на 17 януари 1657 г., след кратка прощална аудиенция при австрийския владетел, начело на петнадесетчленна делегация, П. Парчевич напуска Виена и в най-лютата зима се отправя на пътуване, отнело месец и половина, за да достигне резиденцията на Богдан Хмелницки в гр. Чигирин, Централна Украйна. След проведените лични срещи с украинския хетман, на 18 април Парчевич получил писмения отговор на хетмана до Фердинанд III, който още на 2 април починал и е наследен от сина му Леополд I.
В своето послание Богдан Хмелницки с най-общи думи изразил своето съгласие австрийският владетел да посредничи при уреждането на отношенията с Жеч Посполита, с изричната уговорка, че това не би накърнило по никакъв начин целостта и интересите на младата украинска държава. На редица въпроси той избягва да даде писмен отговор или по съображения за сигурност, или поради лични политически сметки. Както е отбелязано в самото писмо – не смеел да изложи нищо повече върху „крехката хартия“ да не би да попадне случайно в чужди ръце. Затова Парчевич получил редица тайни устни поръчения, които да предаде на австрийския владетел. Но за тях, за съжаление, можем само да гадаем.
В различните изследвания по темата обикновено се набляга на успеха на мисията и лично на ролята на Парчевич в нея, но този успех е по-скоро формален, понеже писменият отговор на Хмелницки е изпълнен с витиевати дипломатически фрази, с които хетманът нищо не обещава, а още по-малко поема някакви ясни ангажименти за участие в бъдещата коалиция. Само пет дни по-късно, на 23 април, той изпраща друго писмо до руския цар Алексей Михайлович, в което липсват предишните му притеснения да се изложи мнението му на хартия.
Все пак Парчевич не е имало как да знае за тайните договорки между Русия и Украйна и от дипломатическа гледна точка той се справил отлично с поставената му задача. Това се потвърждава и от оценката на Виенския двор за постигнатото от него – потвърдени са пълномощията му на имперски преговарящ и са му дадени нови инструкции за продължаване на мисията. Това обаче вече не е възможно, понеже малко по-късно Богдан Хмелницки умира.
На връщане от мисията изтощеният П. Парчевич тежко се разболява и едва в края на годината се завръща във Виена. Дългогодишната му политическа дейност получава признанието на австрийските императори, но родолюбивата му дейност му спечелва критиките, че е забравил духовните си задължения и през 1661 г. Конгрегацията на вярата в Рим дори отнема архиепископския му сан, обричайки го на бедност и лишения.
През следващите седем години Парчевич се прехранва, заемайки дребни църковни длъжности. Обратният път към родината е затворен завинаги, но несгодите не отчайват упорития българин и нито за миг не го отклоняват от предначертаната му цел. Постъпките и усилията му за оневиняване и признание на цялостното му дело в крайна сметка довеждат през 1668 г. до реабилитацията му от Курията – получава сана „апостолически викарий и администратор“ на Молдова. В същото време получава и ново признание на заслугите си от страна на император Леополд I, който препотвърждава баронската му титла и герба.
Въпреки че е наблюдаван с недоверие от Ватикана, той продължава с нестихваща енергия родолюбивото си дело. Извършва дипломатическите си совалки между европейските столици, независимо от силно разклатеното си здраве, и в същото време се бори срещу хладното и бездушно отношение на духовните си началници към злощастната съдба на балканските християни.
В едно от писмата си до недоброжелателния папски агент Парчевич с дълбока горчивина споделя, че е предприел поредното си изнурително пътешествие „в името на Бога, вярата и отечеството“. По-нататък допълва: „Източните (т.е. – балканските) народи, понеже не желаят да понасят повече тази робия, като гледат постоянно вражеските опустошения, са решили по-скоро живота си да загубят и кръвта си да пролеят, отколкото непрекъснато да търпят и да гледат злини“.
През 1672 г. избухва поредната полско-турска война и въпреки забраната наложена му от апостолическия агент, тежко болният родолюбец отново посещава Венеция и Рим. Победената в доскорошната Критска война Венеция учтиво и почти хладно му пожелава успех, без да поема каквито и да било ангажименти. Не по-различно е отношението и на Рим.
Сломен от тежката болест и бездушието на тези, на които най-много се е надявал, в бедност и самота, на 23 юли 1674 г. великият българин склопва очи завинаги. Печалното е, че няколко месеца по-късно през същата година умират и другите двама велики български католически водачи – Петър Богдан и Филип Станиславов.
Базиликата „Св. Андреа делле фратте“ в Рим, където е погребан арх. Петър Парчевич.
Източник: bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Парчевич
Всеки един от тях заема своето достойно място в пантеона на най-значимите фигури от българското минало. Някои читатели биха се изкушили да се опитат да сравняват кой от тях е по- и най-велик. Но подобни сравнения са дълбоко несъстоятелни, понеже делото на всеки от тях носи своя стойностен отпечатък в нашата история.
И тъй като разказът ни е конкретно за архиепископ Петър Парчевич, ще завършим с това, че благодарение на апостолския си труд, гордото българско съзнание, мащаба на модерното си мислене, ерудицията и дипломатическата си дарба, този скромен чипровчанин се превръща във всеобхватен предвестник на българското Възраждане и в първия ни апостол на свободата.
Литература:
- „България през XV – XVIII в.“ T.1, Изд. на БАН, 1987
- Нешев, Г. „Културни прояви на българския народ XV – XVIII в.“, „Народна просвета“, С. 1978
- Сб. „Чипровци 1688 ̶ 1988“, Изд. на ОФ, С. 1989
- Чолов, Петър „Чипровското въстание 1688 г.“, Народна просвета, София, 1988
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Парчевич
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Католицизъм_в_България