Владимир Попов е сред най-стойностните поети от своето поколение, което започва творческия си път в българската литература в края на 60-те и първата половина на 70-те години на миналия век. Той се появява с малко закъснение в сравнение със своите връстници, но достатъчно убедително, за да направи впечатление със зрелостта на лириката си. Владимир Попов е сред тихите лирици в поезията ни, които не пишат звънки, гласовити, барабанни, патосни, възпевни оптимистични стихове, официозно предпочитани през онези години. Очевидно неговите творчески предпочитания са категорично към Далчевия тип поезия, защото той притежава подобна чувствителност и сходен творчески натюрел.
За каквото и да пише Владимир Попов, той се стреми към дълбочина и философско осмисляне на света и битието, интересува го Смисъла. Страхът на поета и тревогата му от неуютния и зле устроен свят, който сме изградили, предизвикват неговото несъгласие. И вината е на всички ни, че в подобен свят обричаме да живеят и децата ни. В неговата лирика конкретният страх преминава в универсален.
Важно място в поезията на Владимир Попов заема споменът с цялата му конкретика и нюанси от миналото. В „Детство” става дума за топлината и уюта на родния дом, за рода, за махалата. Екзистенцията в това стихотворение е много силна:
С гробове беше детството ми пълно.
И малък – не разбирах как под тези
зелени хълмчета живеят хора,
които баба викаше по име.
Поантата осмисля поетичното послание:
Око на мъртвите, не си ли ти така
загледано във нас и ние в тебе?
Годините живот би трябвало да водят до мъдрост, но се оказва, че може би детството е било най-мъдро. В детството сме се срещнали за първи път с безсмъртни стихове, които помним цял живот, сякаш сме се родили с тях. И преклонението пред загиналите за светли идеали за по-добър и достоен живот, както и съжалението, че не сме сред тях („Статистика“). Упованието поетът съзира в чистите деца, от чиито очи струи светлина („Видях“). В „Сняг“ с мото от Далчев поетът изразява вярата си, че мъртвите са на по-добро и чисто място.
В „Чужд град” лирическият Аз не може да приеме столичния град, защото в него властва отчуждението между хората и столицата не може да замени спомена за топлината на родния град. Урбанистичните тъжни, мрачни картини са характерни за лириката на Владимир Попов. И неусетно си спомняме за „Марсилия” на Димитър Бояджиев, за стихове на Смирненски и Вутимски. Нагледно виждаме как традицията се осъвременява от по-късните сериозни наши поети. Със спомена е свързано и стихотворението „Август”, както и „Брат ми”, където поетът интерпретира темата за най-близкия, с който имат еднаква кръв и на когото винаги можеш да разчиташ.
С алиенацията в големия град е свързана и темата за самотата, която е централна в „Прозорец”. Много прочувствено и въздействащо е стихотворението „Отива си човек” със съчувствието към обикновения, неизвестен, анонимен малък човек. И трябва да съзнаваме, че всеки от нас може да бъде със същата съдба. Рефренът „Отива си човек” е средоточие на поетичното послание.
Сериозните поети чувстват света като недобро място за човешко пребиваване, със сърцето си усещат неговите несъвършенства. Те се раждат с това чувство. С лириката си Владимир Попов потвърждава подобна позиция. Безрадостното сиво ежедневие е в центъра на „Делник мой”. Сивото ежедневие е акцентът и в „Хроника“, и „Тупане на килим”, в което прахът от килима поетовото въображение сравнява с атомна гъба над нас.
Поезията на Владимир Попов се отличава със своя универсален хуманизъм. Човеколюбието на тоя поет усещаме в цялата му лирика. Личната си тревога той универсализира във всяка своя поетична творба. Лирическото съчувствие в „Неделен земетръс” е към самоубиеца. Отрицание на войната като най-голямото човешко зло е основното послание във „Война”. Чрез цялата си творба поетът внушава безчовечната, уродлива, бесовска, садистична, античовешка същност на войната.
Силно екзистенциални са почти всички стихотворения на Владимир Попов. Тревожно е на лирическия герой дори по време на сватбения ритуал, защото и тогава очаква ударите на съдбата. Животът и смъртта са като сиамски близнаци:
О, радост, винаги със скръб примесена…
О, скръб – поне веднъж да се нарадвахме…
За морален коректив Владимир Попов ни сочи Апостола. В „Левски” лаконично, точно, всеобемащо универсално само с една дума-символ поетът ни казва всичко за Апостола. Левски просто е „Свободата“. Толкова. Няма нужда от повече думи. В последна сметка Отечеството е всеки от нас, отечеството е въздухът, който дишаме, водата, която пием, реките, равнините и планините на родината ни, родното място и всички топоси, свързани с отечеството. „Страници от поема“ въздейства с Далчевия ненатрапчив, но дълбок патриотизъм. Нямаме и не можем да имаме друго отечество освен България. С него сме закърмени от деца. Но неприятните промени тревожат поета. Ние сме преходни, Отечеството е вечно. И надеждата, че Родината ще пребъде през децата ни и следващите поколения. Отечеството е олицетворено, обобщено и конкретизирано в Левски, Ботев, Баба Тонка, Ангел Кънчев и родния Русе, земята българска, родната природа. А алчността плаши лирическия герой.
Болка и тъга от сирашката съдба излъчва интимно-биографичното „Ще кажа на татко”, в което прочувствените интимни стихове ни въздействат силно:
Ще кажа на татко… в ония години
аз нито веднъж не отроних.
Баща ми отдавна беше починал,
почти не го помнех.
Животът ме би и ме гали без милост.
Щастлив бях, макар и за кратко.
Стоял съм и аз, уморен и безсилен,
пред гроба на татко.
Стихотворението „Чупливо“ е писано още през 70-те години на миналия век. То обобщава посланието в поезията на Владимир Попов и затова ще го цитирам цялото:
Разбира се, това е оня кратък
наивен надпис с почерка на мама
върху сандъчето с буркани
уханно сладко,
които тя ни праща всяка есен.
(Все нещо оцеляваше по пътя.)
Да можех тъй да оградя живота.
Чупливо! –
за децата си невинни.
Чупливо! –
за сърцето на жена ми.
Чупливо! –
и за любовта ни крехка.
Чупливо! –
за тъй много, много хора,
събрани на планетата ни малка.
Все някой може би ще оцелее.
Чуплив и крехък е човекът, затова се нуждае от милост и защита. Стихотворението въздейства и покорява с високия си тотален хуманизъм. Убеждава ни повече от категорично в поетичната дарба на Владимир Попов да одухотворява бита, което отличава поезията от публицистиката. Убедителен хуманизъм, съчувствие и състрадание към болните откриваме в „Смяна на часовото време“. Безспорно е високото универсално хуманистично послание на творбите. С много болка по емигрантите са изпълнени „Континенти“ и „Нощ и ден“. В последна сметка изкуството трябва да помогне на хората да съхранят Живота.
Стихотворенията на Владимир Попов говорят за тънък лирически темперамент, за много непосредствени и силни преживявания. Лириката на Владимир Попов е интимна, съзерцателна, често в стиховете си той разсъждава и теософски внушава мисълта за Смисъла на живота. Поетът предава интимно-елегично камерно-съкровеното състояние на психиката и душата. Естетическото кредо на Владимир Попов е съсредоточено в понятията красота-тъга-смърт. Това е поезия за целостта на душата, за събирането на разпилените късове живот в единна духовна сплав, за катарзиса на днешния човек, изправен пред проблемите на света и собствените си проблеми, за човешкото оцеляване и победата на духа над материята. В стихотворенията на Владимир Попов става дума за Смисъла, Любовта, Поезията, Живота, Смъртта, Вината, Милосърдието, Болката, Отговорността към другия, за връзката между видимия и невидимия свят, между видимото и невидимото, между реалния тукашен и предполагаемия отвъден свят, в който се преселваме след смъртта си. Това, което прави поезията на Владимир Попов особено устойчива и трайна във времето, е нейната екзистенциалност. Стиховете са наситени с екзистенция. Поетът е еднакво внимателен и към звуковата оркестрация на стиха, и към ритмико-синтактичния му облик. Само няколко от стихотворенията са написани в класически стих и са римувани, всички останали са в свободна поетическа форма. И избраната форма е дошла по естествен път, сама се е избрала. Поетът го е направил по вътрешна преценка, по-скоро интуитивно, почувствал е, че тази форма е най-подходящата да изрази обхваналите го чувства. Стиховете обаче са без замъглявания и имитация на поезия, без съчинителство и преиграване. Творбите са спонтанни, естествени, нито за миг не се усъмняваме в тяхната преживяност и автентичност. Макар във формално отношение поетът да е различен в тези си стихове, той си е същия Владимир Попов от началото на творческия си път – фин поет с тънка чувствителност.
За всеки поет се съди и по творческите му предпочитания и пристрастия. Като мото в творбите си Владимир Попов използва стихове от Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Константинос Кавафис, Николай Лилиев, Атанас Далчев, Александър Геров. Освен на най-бизките си е посветил стихотворения на Иван Цанев, Андрей Германов, Янаки Петров, Малина Томова, Йордан Палежев, Веселин Тачев, Маргарит Жеков. Все „тихи” лирици, но значими поети, на които е сходен по творческа предразположеност Владимир Попов..
Владимир Попов пише както в безупречен класически стих, така и в свободна поетическа форма. С поезията си той изразява страховете си за света, в който живеем. Притежава остро социално око, но всичко изразява достатъчно поетично, всичко свързва с човешката нравственост. Тоя поет не разчита на енигмата, не изсмуква от пръсти стиховете си, не ги усложнява маниерно, което по правило е резултат от неспособността на поета да изрази нещо важно и значимо за читателите и което говори за отсъствие на достатъчно талант. Не преиграва в поезията си, защото е автентичен поет, метафорите и образите му са естествени. Очевидно той споделя разбирането, че ако искаш да те чуят, трябва да говориш тихо. Тогава и шепотът ти ще бъде чут, защото ще прозвучи като вик в тишината.
През целия си творчески път Владимир Попов не изменя на себе си, на собственото си разбиране за поезия и изкуство, не променя стила и нюансировката на лириката си. Творческото постоянство, верността на себе си, са също признак за несъмнен талант. Във времена на разколебани ценности и лутане с поезията си Владимир Попов изразява силната си привързаност към изконни и святи неща като роден край, родина, морал, нравственост, бащинство, братство, хуманизъм и т.н., които изразява чрез своята чувствителност и интелигентност по впечатляващ висок поетичен начин. Стихотворенията му звучат в неговия характерен стил, отличаващ се с изчистеност на стиха, краткост и поанти като завършващ щрих на стихотворението. Лириката му очарова с изяществото на чувствата, със строгата стихотворна организация, с изтънчения почерк, със силата на лаконичното му слово. Това е висока поезия в същностния смисъл на думата, защото напълно съответства на понятието.
Самият поет някак си страни от шумните прояви и не се натрапва, а в уединение създава великолепната си лирика. Предпочита своя си вътрешен свят, в който се чувства уютно и който очевидно го задоволява, защото поезията му доказва, че е достатъчно богат.
Чрез думите Владимир Попов се стреми към отвъдното. Вярата на поета откриваме във финала на „Лъчът“:
Но после с всички сили душата ми се устремява
като лъч навън, където все така по Далчев
могъщо и безкрайно бий животът.
И аз разбирам, че не съм роден
единствено, за да умра.
Ще завърша с „Епилог“:
Защото думите
ще надживеят всички ни
и всички ни ще приютят завинаги,
ако са истински.
Защото в думите си още жива ти.
И живи ще са синовете ни,
прекрасните им дъщери
и любовта ни.
Далечните ни изгреви и залези.
До най-последния от тях.
Защото в думите е трудната ми изповед
и думи ще прощават греховете ми,
и думи ще ме придружат до края.
До епилога.
Последното убежище на думите.
Последното и най-сигурно убежище на поета са думите. Словото е безсмъртно!
Крепост
на един поет
приятелю
не вярвай на данайците
когато те обсипват със хвалебствия
троянски кон е гордостта
отвън красив
а вътре пълен с мечове
които ще съсипят Троя
слепецът Омир е видял с очите си
дори Касандра да вещае
бедствия
и отчаяние
бъди последният защитник
на крепостта талант
ако погине
погини и ти
не от хвалебствия
а от мълчание
31.12.2013
Моят живот
В този свят и възвишен, и мръсен
аз преглъщах и сълзи, и пот.
Но това си е моят живот.
И не бъркай в живота ми с пръсти.
Тук е целият. Думи насъщни.
Отчаяния. Страх и възторг.
Но това си е моят живот.
И не бъркай в живота ми с пръсти.
Преживели сме дни земетръсни -
между нас може би има брод.
Но това си е моят живот.
И не бъркай в живота ми с пръсти.
От рекламите шумни прекъсван,
следва сетният мой епизод.
Но това си е моят живот.
И не бъркай в живота ми с пръсти.
Вик
Посред нощ ме събуди викът
и кръвта ми смрази.
Боже, – казах си само – децата поне запази!
Вцепенен се наведох над малкия детски креват.
Спяха двамата кротко.
На пръсти се дръпнах назад.
Към жена си се втурнах и с бледо от ужас лице
слушах в мрака как бие умореното нейно сърце.
Нещо с майка се случи –
през главата ми мина за миг.
И тогава си спомних – мъжки беше ужасният вик.
Мъж извика…
Тъй ясно, тъй страшно го чух!
Би могъл да събуди този вик даже глух.
Но защо всички вкъщи непробудени спят?
И не чува ли никой нищо в целия свят?
Боже, – казах си само – значи може би аз?
Аз съм викал за помощ.
Аз съм викал без глас.
1976
Живи и мъртви
В памет на Янаки Петров
Приятелю, и там ли самота
зад прага на съседа ти се крие?
Строши с юмруци райската врата
и слез пак в ада – чакаме те ние!
Ще пием скоросмъртница, нали?
По-силна от смъртта и по-жестока
е участта до смърт да те боли,
но да не губиш своята посока.
От всичките възможни светове
избра ти този, който те убива.
А нашите безсмъртни страхове
ни карат да си мислим, че сме живи.
Риза за ближния
На Маргарит Жеков
Беше зимата дълга и зла -
като дълга война между близки.
И тежеше от студ и мъгла
на балкона простряната риза.
Бях отчаян от своя живот.
И в последния ден на декември
сам висях под небесния свод,
прикован върху своите нерви.
Но подобно на ангел лъчист
моят брат се яви и ми каза:
Опази се от гняв и омраза
и ще бъдеш обичан и чист!
И отхвърлил и злоба, и зло,
възжелах аз човешката близост.
И трептеше подобно крило
от балкона простряната риза.
Старче
къде отиваш тъжно старче
без връхна дреха посред зима
без къшей хляб и без дружина
отивам там отдето тръгнах
да търся моята любима
и вече стигнах до земята
в която тя си отпочива
как ще намериш път обратен
и светлинка за да те води
та да се върнеш тук накрая
аз думички посях по пътя
когато те след мен пораснат
по тези думички напролет
ще ме намерят и познаят
03.01.2014
Скална приписка
„И думите тогава
ще излязат от черупките…“
Йордан Палежев
С ум и сърце съм се вкопчил
в скалата на листа –
белия лист
от първолашката моя тетрадка.
Цял живот съм над нея,
а не мога докрай да изпиша
своята приписка кратка.
Но забия ли там острието
на моята мисъл
за последен път
с нямо упорство и страст,
със дъха на последната своя въздишка
ще напиша първозданната думичка –
АЗ.
С кого
С кого се надбягваш бързоного момченце
по цветната уличка на живота си
С вятъра се надбягвам с немирника вятър,
и вече го настигам
С кого се надбягваш момъко дързък
по стръмната уличка на живота си
С любовта се надбягвам с лудетината любов
и вече я настигам
С кого се надбягваш ненаситен човеко
по прашната уличка на живота си
Със славата се надбягвам с изкусителката слава
и вече я настигам
С кого се надбягваш невидимо старче
по сляпата уличка на живота си
Със смъртта се надбягвам с избавителката смърт
И вече ме настига
01.2016