Памет за Светлозар Игов
Отиде си от земния живот един от фундаменталните български литературни критици и историци проф. Светлозар Игов. Безспорно името на проф. Светлозар Игов се нарежда сред най-крупните, солидни и престижни имена в българската литературна наука от Нешо Бончев и д-р Кръстьо Кръстев до наши дни. Той е последният енциклопедист от българските литератори. Зад неговия над 50-годишен литературен труд стои авторството му на над 30 книги в областта на литературната история и критика, сред които се откроява забележителната негова „История на българската литература“. Автор е на прозаични и поетични творби, на книгата с фрагменти „Призори“, която е третата по важност от този род книги и се родее с „Фрагменти“ на Атанас Далчев и „Почит към литературата“ на Иван Динков. Светлозар Игов е не само най-откроилият се талант сред литераторите от своето поколение, но и най-работливият, един истински литературен работохолик. Стотици статии, студии, портрети, рецензии във всички реномирани литературни вестници и списания, включително и в чужбина, няколко първокласни книги с приносен характер, преводаческа дейност, редакторска и преподавателска работа – това е неговото ежедневие.
Във връзка с кончината на проф. Светлозар Игов публикуваме статия за една от фундаменталните му литературнокритически книги „Бай Ганю“ и бай Ганьо“.
Поклон пред светлата му памет!
https://pik.bg/
Всички книги на Светлозар Игов имат приносен характер. Такава е и литературнокритическата му книга „Бай Ганю“ и бай Ганю“ с подзаглавие „Загадъчната творба за проблематичния българин“. Това е не само най-фундаменталната книга за класическата творба на Алеко Константинов в българската литературна история и критика до сега. Тук за пръв път изчерпателно са разгледани тълкуванията на Алековата творба от нейната поява до наши дни, от различни интерпретационни гледни точки, наративи и дискурси. Св. Игов цитира, допълва, доуточнява, аргументира или аргументирано оспорва литературни школи, направления, кръгове, класици като Иво Андрич, немския учен Геземан, други представители и всичко останало, свързано с „Бай Ганю“. Проф. Игов е разгледал в конспективен вид около 40 книги, посветени на Алеко Константинов и „Бай Ганю“, над 100 статии, студии, рецензии и мнения за забележителната творба на Щастливеца, което само по себе си е един огромен труд. Това е почти всичко, написано за „Бай Ганю“.
Романът „Бай Ганю“ в книгата на Св. Игов е разгледан във всички възможни литературноисторически и критически аспекти. От жанровия смисъл, където Игов споделя мнението си, че „Бай Ганю“ е роман, та до значението и влиянието на буквите „ЬО“ или „Ю“ в името на главния герой. Ще цитирам фрагменти от книгата или откъси от тях:
„Ботев и бай Ганю са моралните антиподи на българското историческо битие. И странно – действителната личност става легенда, а литературният герой – жива действителност.“
„Бай Ганю не е „модерният Хитър Петър“. Не е такъв в творбата на Алеко. Бай Ганю иззема функциите на Хитър Петър само в анекдотичния фолклорен епос. Но там той е само ново име, наложено върху старата анекдотична функция на героя. Бай Ганю от анекдотичния фолклор не е Алековият бай Ганю. Напротив, анекдотичният бай Ганю – Хитър Петър, е фолклорната съпротива на байганювщината срещу Алеко.“
„Фолклорният Хитър Петър и бай Ганю притежават някои общи качества и най-вече ги обединява своеобразният им тарикатлък, желанието да надхитрят другите. Но има една твърде съществена разлика. Хитростта на Хитър Петър остава в сферата на артистичното и духовното, тя е победа на духа и ума над злата действителност – дори и когато чрез нея се задоволяват материални потребности. Но те са именно нужди, а не келепирджилък. Хитростта на бай Ганю има винаги долнопробни користни подбуди, тя е стръвна жажда за власт, която го води към престъпления. Хитър Петър надхитрява властниците и богатите, бай Ганю им се кланя раболепно, мачкайки другите. Бай Ганю е престъпен хищник, Хитър Петър е артистичен хитрец. Бай Ганю е герой на материалната стръв и алчност, Хитър Петър е герой на духа.“
„Не зная дали Алеко нарочно е търсил това, но е изобразил бай Ганю напълно изтръгнат от интимна човешка среда. Бай Ганю няма родно място, роден дом, семейство, родители, деца… Този човек – всъщност човек ли е той? – който още приживе бе заобиколен от цяло войнство родственици по социална същност, който народи и в живота, и в литературата голямо потомство – „братя“, „синове“, „внуци“ – в реалния си живот в книгата е необвързан с нищо, освен с дисагите си. Не можем да си го представим тъгуващ по роден дом, пред гроба на родители в синовна почит, не можем да си го представим като ласкав съпруг и любящ баща. Дори прочутият му „патриотизъм“ е доста проблематичен. За бай Ганю и родината е свързана с „келепира“. Да го видим да загива за отечеството е направо невъзможно, макар че ще напише навярно сума ти патриотарски статии. Ето, тази именно откъснатост на бай Ганю от всичко съкровено-човешко е един от най-важните аспекти на онова, което можем да наречем „отчуждение“. А това е същото, което Алеко бе съзрял и презрял още в Америка.“
„…И България, и света Алеко гледа и оценява от една позиция – на духовния аристократ, който в същото време е и убеден демократ хуманист от позицията на класическия хуманистичен морализъм. В този смисъл бай Ганю и Алеко противостоят не като балканец и европеец, а като наследилия всичко ценно в европейската традиция български интелектуалец (Алеко) и зле наметналия белгийската мантия, под която стърчи агарянският ямурлук, български патриархално-зоологически примитив, превръщащият се в политически хищник парвеню (бай Ганю).“
„… Бай Ганю е „национален епос“ повече в смисъла на „колективна творба“, която е постоянно продължавана, дописвана и довършвана от писатели, художници, музиканти, театрали, кинодейци, хумористи, сатирици, публицисти, които създават свои творби – продължения, допълнения и тълкувания на образа на бай Ганю. Бай Ганю е колективна творба, защото роди и свой фолклор, създаде най-продуктивния анекдотичен „роман на модерния български фолклор“. И защото е основното огледало на българската национална идентичност. Почти всеки разговор на тема „кои сме ние“ започва и завършва с бай Ганю…“
„Бай Ганю е смешна, но невесела книга. Усмивката, с която Алеко наблюдава своя герой, постепенно застива, за да се превърне – вече отвъд книгата – в ужас.“
„Многозначността на образа личи и от многобройните съпоставки, които българската критика е правила на образа на бай Ганю с други образи на световната литература. Още д-р Кръстев сравнява бай Ганю с героя на Алфонс Доде Тартарен Тарасконски, а и някои чуждестранни издания навремето излизат с подзаглавия „Българският Тартарен“. Боян Пенев разшири съпоставката на бай Ганю с безсмъртната трагикомична двойка на Сервантес – Дон Кихот и Санчо Панса. Михаил Арнаудов прави паралели и с други класически образи на европейската литература. Никола Георгиев написа „Йозеф Швейк и бай Ганю Балкански“. Кръстьо Куюмджиев намери близост между възгледите на бай Ганю и племенника на Рамо от едноименната творба на Дени Дидро. Авторът на настоящия труд откри сходства на бай Ганю с Ръглас от Ред Геп от филма на режисьора Лио Маккери и с някои герои на балканските литератури – от Зорба Гъркът на Казандзакис до „другаря Зульо“ /Сульо/ на албанеца Дритъро Аголи.“
И т.н., и т.н. Все изключително важни, оригинални и дълбоки наблюдения, които разкриват разностранно образа на Алековия герой. Светлозар Игов „отваря“ разсъжденията, посочва възможности за различни тълкувания, подсказва и развива от неочаквани и неподозирани ракурси творбата, създава възможности за полифоничност на разсъжденията, показва практическата неизчерпаемост на тълкувателните възможности на книгата и героя бай Ганю. С книгата си Игов издига на по-високи висоти критическото мислене, изразява по най-категоричен начин огромната си критическа дарба и отново е на нивото на европейското и световното литературознание. Чрез пълната критическа полифония ученият разкрива не само балканските, но и общочовешките черти и характеристики на бай Ганю. „Проектира“ го на фона на световни класически литературни образи, открива и характеризира както приликите, така и различията между тях.. Открива ни възможности за нови читателски, интерпретаторски и тълкувателни хоризонти на творбата и по този начин изважда „Бай Ганю“ и бай Ганю“ извън българските национални литературни граници и същевременно довежда някак си Европа и света в литературна България.
Интересът на Светлозар Игов към книгата е още от края на 70-те години на миналия век, когато ученият публикува първия си портрет на Алеко Константинов и завършва със студията „Конфликт на интерпретациите“ (2001 г.). Най-важното от статиите ще прочетем във фрагментите, с които започва книгата и които са писани в периода 1981 – 1994 година. За да стане още по-ясна и категорична фундаменталната значимост на книгата на проф. Игов, ще цитирам и друг от фрагментите: „Бай Ганю е многозначен образ-символ, който – макар и най-често използван като идентификационен инструмент за проблематизиране на цивилизационната принадлежност на българите – не е нито само национален, нито само социален, нито само цивилизационен тип, въпреки че в различните исторически периоди и у различни интерпретатори се акцентира именно върху „националното“, „социалното“ или регионално-цивилизационното. Бай Ганю е универсален общочовешки тип на „зооегото“ у човека социален хищник, непознаващ или непризнаващ социалните и моралните норми, който се превръща в доминираща социална стихия в извънредните условия на историческите преходи на „междинните“ общества, където съществува социален, морален и ценностен вакуум, даващ възможност за разгръщане на агресивните антиобществени инстинкти на социални и/или национален ressentiment, ако си послужим с понятието на Ницше за обозначаване на злобно-паметливото накърнено (национално или социално) самочувствие, което е социалнопсихологическа основа на левите и десните тоталитарни идеологии и технологии на властта.“
От вниманието на изследователя не остават настрана и продължението на образа на Бай Ганю в творби на по-късни български автори – Георги Хаджибонев, Емил Манов, Емануил Попдимитров, Георги Данаилов, Руси Божанов, както и в творби от другите изкуства.
Литературната критика на Светлозар Игов е в състояние да обезоръжи и най-предубедените със своите концепции, с просветения си философски подход, с голямото богатство на оригинални идеи, перспективни открития, дълбоки тълкувания, с рационалната сила на своята методология, с обективността и всеобхватността на преценките, с хуманистичния патос на една благородна душевност, която зад творбата вижда писателя, зад него – човека и неизменно зад човека – човечеството.
Светлозар Игов притежава превъзходен стил – елегантен, богат, експресивен, научно-дълбок, нюансиран. При него няма нищо повърхностно и еклектично. Неговите литературнокритически текстове са толкова солидни, че никой сериозен изследовател на българската литература не може да ги пренебрегне. Той е безспорен литературен историк номер едно на България и един от най-значимите ни литературни критици от Нешо Бончев до днес.
Книгата „Бай Ганю“ и бай Ганю“ е тотална концептуална книга за една от най-важните творби на българската класика. Ще завърша с два фрагмента от книгата. Първият: „Ако парафразираме Т. С. Елиът, който нарича „Хамлет“ „Мона Лиза на литературата“, бихме могли да кажем, че „Бай Ганю“ е „Мона Лиза на българската литература.“ „Бай Ганю“ наистина е най-загадъчната българска книга. Но това не е загадката на красотата“. И втората: „За българската критика „Бай Ганю“ е онова, което е за испанската „Дон Кихот“ и за театралната – „Хамлет“. Никой уважаващ себе си критик не може да отмине този възлов проблем. Това е вторият по важност въпрос в зрелостния изпит на българската критика – след Ботев. По това как е тълкувала „Бай Ганю“ може да се напише история на българската критика.“