Дебютната си поетична книга „Далече от снега“ Николай Искъров издава през 1976 година. Тя прави силно впечатление с художествените си достойнства и е отличена с наградата „Димчо Дебелянов“. През 1980 година излиза втората му стихосбирка „Пясъци“. Приживе поетът издава още две книги с лирика – „Нима“ (1990) и „Стихове“ (1996). Както се вижда, този поет не е сред издаващите често-често поетични книги, но за сметка на това всичките му поетични сборници са стойностни. Не може да се гадае колко стихове и книги би сътворил Николай Искъров, ако не бе трагично загинал в автомобилна катастрофа през 2001 година, когато е на петдесет години. Но един поет остава в литературата не с количеството стихотворения, които издава, а с тяхната художествена стойност.
Характерно и емблематично за поезията на Николай Искъров е стихотворението „Дъждът е скитникът на моята душа“:
Дъждът е скитникът на моята душа,
нехаещ принц в зелените недели,
над планини и пасбища се стели –
дъждът е скитникът на моята душа.
Във нощите, когато аз греша,
в оковите на утрини мъгливи –
блестят тела на жадни самодиви,
дъждът е скитникът на моята душа.
Под стряхата на пойни дървеса
как зверовете своя брат познаха.
И пяха, както те за друг не пяха…
Но пяха ли наистина? Не са.
Днес можех всички ви да утеша…
Луната хвърля звездната си риза.
Над хоризонта гибелно възлиза
дъжд – дрипав скитник – моята душа.
И ако аз от нея ви лиша,
защото тя все пак ще ме напусне –
кой ще накваси сухите ви устни?
Дъждът ли?… Скитникът на моята душа…
Поезията на Николай Искъров е най-често минорна. Самотата е сред основните душевни състояния на лирическия герой, както личи в „Нима“:
… пронизва звездната пустиня, звънците златни разлюлял,
и сипе от небето синьо над нас и радост, и печал…
Притискат се във мрачината и мръзнат нашите тела,
а на луната топлината ни хапе със усмивка зла…
Несъмнена е социалната чувствителност на Николай Искъров. Нерадостната съдба на поета е сходна с тази на плашилото:
Да ти призная, брат, не помня колко време –
самотен инвалид – и аз така вися…
Светът е дълбоко несправедлив – е категоричното заключение на поета в основното поетично послание на творбата. Поезията на Николай Искъров е дълбоко хуманна, пропита със съчувствие и състрадание към хората и техните болки, които той чувства и преживява като свои. Едно от най-емблематичните негови стихотворения е „Искам да съм негър“. Расовата ненавист е сред най-неприемливите неща в живота – това е главното послание в творбата. Човекът трябва да отстоява своята индивидуалност, да е неординерен, различен от другите. От сивия човек, примирен и смирен, страхлив и покорен няма как да се очаква нещо извънредно. В „Признавам“ лудият е най-нормалният, той е именно любимец на Бога. Финалът на стихотворението е универсално обобщаващ:
Ех, ти, сълза помежду пръстите напукани търкулната,
да би могла, би стоплила половината човечество поне…
Хуманизъм и състрадание струят от стихотворението „Старикът от съседната квартира“:
Старикът от съседната квартира
по улицата тихо преминава…
Не искаше старикът да умира,
държеше се душата му корава.
Няма по античовешко нещо от войната, тя разделя и озлобява хората, прави ги убийци. Във Втората световна война не само загинаха милиони хора, но войната раздели Берлин на две части със зловеща стена, около която загинаха десетки хора при опит да я преминат нелегално. И все пак много по-важно е сътвореното от човешкия гений, което е много по-силно, трайно и вечно:
На орган с катедралните акорди –
тъй достолепни сред пейзажа летен,
средновековен хлад крило наметна,
скри формите готически и горди…
Велик бе геният дори и в гроба…
(О, всички сме с права еднакви в ада…)
Над земния му прах брезичка страда,
донесена от Източна Европа.
Вкусът тръпчив на нощните полета
напомняше по нещо за България…
И същите звънци и малки гари,
когато утринна мъгла просветва.
(„Германия“)
Творбите за любовта в поезията на Николай Искъров ще открием в цикъла „Най-съвършената жена“. Неговите стихотворения с интимна тема са деликатни и прочувствени. В стиховете няма бурни страсти и телесни вакханалии, а поетичен финес като в „Студентската таверна – там, във Рощок…“
Студентската таверна – там, във Рощок…
Сред русото гъмжило като перли
над пяната от пиво тези нощи
мулатките изглеждаха по-черни
от абанос. И нищо по-красиво…
Какви жрици под димната завеса!
Не знам кой бог над тях бе гръб превивал –
и после изумен се бе обесил…
Преклонението пред женската красота е още от античността, още първите поети са възпявали покоряващата женска красота. Характерно за еротиката в любовните стихове на Николай Искъров е тяхната деликатност и висока поетичност:
Големите гърди на лунатичката
изгряваха във полунощ над двора.
Звездите във нозете ѝ се свличаха,
посипваха балкона чак догоре.
.
И със омекнали колени
до днес я чакам и немея –
ще мине сутринта край мене,
ще мине и ще се разсмее.
Патриотичните чувства в поезията си Николай Искъров не са патетични, а по-скоро интимни:
Тъкани къщи – златна песен
по синьо-златните пътеки;
накрая, някъде накрая,
белеят костите на четник.
(„Неделно пътуване до град Мелник“)
Николай Искъров рисува със слово и чрез стиховете си изразява най-фини душевни преживявания. При него красотата почти винаги е съпроводена с тъга:
Ще паднат тихи снегове и равнината ще замлъкне;
ще дишат знойни ветрове в челата ни и пак по мръкнало
ще чуваме далечен смях на пътища, звънци и степи…
А облаци от звезден прах ще ни настигат и обсебват.
Темата за Свободата е водеща за поезията на Николай Искъров, но сред най-отличителните черти е нейната екзистенцилност. Изправен пред неразрешимите въпроси на битието, поетът търси в космоса и вселенското небе отговорите. Откъде идваме, как се е появил човекът, каква е мисията му на земята, какъв е Смисълът? Поетът размишлява върху екзистенциални въпроси.
За Николай Искъров духовността е най-важна за човека, защото само духовният човек може да се издигне над битовото, да превърне битът в битие и да живее пълноценно. За духовността в неговата поезия говорят географските топоси: Созопол, Мелник, Нове, Ваймар, Белведере, Рощок… Персонажи в негови стихове са Хамлет, Дон Кихот, Лорелай… В стихотворенията му срещаме Гьоте, Ботев, Франсоа Вийон, Бертолт Брехт, Христо Фотев, Иван Цанев, Борис Христов, Георги Баев-Джурлата… Очевидно той ги чувства творчески близки. Тревогата е за човека и неговото нерадостно бъдеще, ако продължи да се интересува само от материалното. И затова Николай Искъров се обръща към светлия образ на Дон Кихот в едноименното стихотворение:
Ти няма, Дон Кихот, да победиш.
Ти ще разсмееш старата Испания.
Напразно диплиш рицарската мантия:
ти няма, Дон Кихот, да победиш!
И ми е жал за тебе, Дон Кихот.
Сега, когато всичко е известно –
ще се покаеш ти зад мръсната завеса.
Как ми е жал за тебе, Дон Кихот.
Стихотворението „Пепел“ е посветено на Георги Баев – Джурлата. Ето как описва твореца Николай Искъров:
Един от нас ще е белязан –
огромен, талантлив, опасен.
Талантът е опасен, преди всичко за властниците, защото призовава с творчеството си към борба срещу неправдите. Франсоа Вийон е сред любимците на поета, символ на непокорство и Свобода, неприемащ фалшивите и несправедливи порядки и е безпощаден към властта. На него посвещава стихотворението „Балада“.
Талантът, дарбата са необясними („Творчество“). Творчеството е тайнство, идващо от дарбата на предходните поколения:
Един невидим кръг чертае,
решава нещо вместо теб.
И виждаш знак неразбираем
в познатия семеен герб.
Поезията на Николай Искъров е интелигентна, дълбока, фина, съответна на неговата сетивност. Предпочита класическия стих, но когато се налага, използва и свободната поетическа форма. Той се стремеше да открие красотата и хармонията, за да отворим сетивата си, да ги видим и ние. Понякога чрез далечни асоциации и близки като тоналност настроения той постига едно надвремево мистично одухотворение, което ни въздейства силно. Прибягва към алегорията и притчата, за да внуши посланията си. В стиховете му има тревожен покой. Самите заглавия на неговите стихотворения дават заявка за слово от висок порядък. В поезията на Николай Искъров всеки стих се ражда от страдание, затова е наситен с болка и горчивина, които откриваме зад всяка дума. Затова в тази поезия дори патриотичните стихове с възхвала на историческото ни минало се преплитат с елегична тъга. Това е мъдра поезия, емоционално-философска, която със своята екзистенция надхвърля времето. Николай Искъров е несъмнено автентичен поет, без творчески кризи и пропадания. Песимизмът му не е разрушителен и не оставя празнина в душите и сърцата ни и не води до отчаяние. Затова неговата поезия е дълбоко хуманистична. Красиво, мъдро, дълбоко екзистенциално е:
Кому е нужно? Остаряваме. И стиховете се избистрят.
Съвсем насън или наяве ни дебнат гениални мисли.
И ние бързаме. Печално пропускаме и отминаваме:
светът започва отначало и отначало ни забравя.
(„Кому е нужно“)
С подобни стихове Николай Искъров няма да бъде забравен, защото служеше на Словото с чисти сърце и душа.