Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в Бургас, в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стойко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.
Петя Дубарова започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче“ и „Народна младеж“, в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев, Ваня Петкова и Григор Ленков.[1]
Учи в Английската гимназия в Бургас (ПАГ „Гео Милев“).
Единствената ѝ стихосбирка „Аз и морето“ е издадена след смъртта ѝ, през 1980 г., а няколко години по-късно от печат излиза и книгата „Най-синьото вълшебство“, в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник.
Несъмнено Петя Дубарова е сред единиците съвсем млади български поети, които още с ученическото си поетично творчество се превръщат в големи надежди за националната ни лирика и литература. Тя започва да пише стихове още в най-ранното си детство, а първите й публикации се появяват във вестниците „Септемврийче“ и „Народна младеж“, както и в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Има късмета нейни учители да бъдат утвърдени поети като Христо Фотев и Григор Ленков. Особено Христо Фотев, който живее в Бургас, родния град на Петя Дубарова и е в центъра на литературния живот в морския град.
Още като ученичка е приета и оценена като даровита поетеса и от нея се очаква да се превърне в следващата голяма българска поетеса. Често изнася литературни четения по свои творби, определят я като „най-младата сред големите творци на България“. Тя е общителна и лъчезарна, имала е близко приятелство със съучениците си. Приживе не успява да издаде стиховете си в книга. Стихосбирката ѝ „Аз и морето“ е издадена след смъртта ѝ, през 1980 година. По-късно излиза събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник в книгата „Най-синьото вълшебство“. Като имаме предвид времето и ранната възраст на написването на стиховете ѝ, в тях откриваме впечатляващо ранно творческо съзряване, няма нищо наивно детско в тях. И тя като че ли по-скоро е „дете без детство“, както казва в свое стихотворение Иван Динков. Стиховете й са пропити с болка, самота, тъга, отсъстват възторжените оптимистични творби.
Петя Дубарова високо цени духовността. „Мои часове“ говори за ранната духовна зрялост на поетесата. Със силната си интуиция тя се чувства неразделна от единната природа. Интересува я не ежедневието, а космосът, вселенският безкрай:
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Безспорна е маринистичната нагласа на Петя Дубарова. Луната, прибоят, лунните кратери са обрисувани фино и поетично. Чувствата и усещанията са дълбоки, всички са се превърнали в част от самата нея, проникват и остават завинаги в сърцето и душата на лирическата героиня на поетесата:
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.
Тази поетеса съзира опасността вследствие на неразумното и безразсъдно отношение на човека към своята прамайка природа:
Едно пристанище изплю мазут..
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.
Въпреки ученическата си възраст Петя Дубарова има откроена социална чувствителност. В едноименното стихотворение „Една солена дупка като кратер/ погълва много блясък на звезди“. Сякаш в солената дупка потъват и изчезват съчувствието, състраданието, милостта, добротата към унизените и оскърбените от живота. Фини са социалните нюанси в „Брезите“, само са намекнати:
… и хората, забързани
не виждат красотата и
добрите им очи.
Социалната чувствителност е неразделна част от хуманизма. А поезията на Петя Дубарова е определено хуманистична. В „Благородство“ в известен смисъл лирическата героиня вижда кораба като човек: „Един възторжен кораб рязко вряза/ брадата си в спокойното море“. Болезнена е нейната чувствителност, болка предизвиква врязващият се кораб в морето, което „сбърчи се от болка сива,/ изохка тихо“:
След кораба остана само пяна
и раната във морските гърди.
Болезнени са въпросите на лирическата героиня към морето: „Море, море, когато той със сила/ разцепи те, нали те заболя?“ Лирическата героиня на поетесата мечтае да е „слънчево момиче“ в едноименното стихотворение, да дарява доброта, любов и щастие на другите:
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
Мечтае след смъртта да стане част от слънцето, за да сгрява душите и сърцата на хората. Възторзите на лирическата героиня съвсем не са наивни. Поетесата усеща войната като най-антихуманното нещо за човека.
Хуманизмът е неотделим от Свободата. В центъра на редица творби става дума именно за нея. Регламентите в училищния живот ограничават, макар че лирическата героиня съзнава, че трябва да им се подчинява, защото има нужда и от тях:
Но някой път
така ми се приисква да избягам
от всички тези думи и числа
и вятър на гърба ми длан да слага,
да тичам с автобусни колела.
Истинската свобода лирическата героиня намира в стиховете си, те са нейната интимност и съкровеност. Потиска я еснафската среда.
Още на петнадесет години в едноименното стихотворение Петя Дубарова чувства собствената си първородност, което е задължително и характерно за истинските таланти. Лирическата ѝ героиня съзнава, че е различна и в същото време универсална:
Нося синята кръв на жена индианка,
с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка –
многосърца, стоцветна, различна съм аз.
Асоциативно се сещаме за знаменитото „Потомка“ на Елисавета Багряна. Лирическата героиня се гордее със своята чистота и свежест:
… а съм само една – и за пръв път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.
В „Недосегната“ лирическата героиня се чувства задушена:
Въздухът е чер като отрова,
мътен е и страшно ме души.
Вижте какъв въпрос само си задава едно 15-годишно момиче в „Отиде си лунапарка“:
Но предишната ми радост – светла, детска, топла, боса,
в мен умира като морски уморен среднощен фар.
Аз си тръгвам обедняла и изгарям от въпроса:
кой открадна моя малък, моя чудесен лунапарк?
Стиховете са звучна плесница по обществото и времето, в което живя Петя Дубарова.
Морето присъства постоянно в лириката на Петя Дубарова и това е съвсем естествено, защото е свързано неразривно с нейната биография, морето е част от ежедневието на поетесата. Както казва нейният учител в поезията Христо Фотев в свое стихотворение: „Морето – на-голямото присъствие“. Бургас и морето е нейният живот:
Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща с дъх наситен.
Морето я спасява от болките и житейските рани, затова поетесата не пести думи на признателност и любов към него.
Изненадващо малко са любовните стихотворения на Петя Дубарова. Вероятно причината за това е, че мечтае да срещне истинската и единствена голяма любов, истинския и единствен любим, на когото да отдаде душата и сърцето си. Явно дълбокият разтърсващ сърдечен и душевен трепет не е изпитан и изживян от поетесата. Причина вероятно е и момчешката нерешителност и несигурност за споделеност:
Неволно ли докоснете ни с устни,
изчезвате. Не чакате „ела“.
Лирическата героиня на Петя Дубарова мечтае за духовна близост с любимия.
Петя Дубарова рано е съзряла, изпреварила е връстниците си в психологически и творчески смисъл. Това се потвърждава от екзистенцията в нейната лирика. Усещането за безвъзвратно изтичащото време е откроено във „Време“:
Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
…………………………………………
Ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,…
Вълнува я и Смисъла:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш.
Силно е желанието ѝ да промени живота, да разбие с ръце „парчетата лед“. Зарича се:
Аз не ще се оставя на времето само
да ме носи през дни, ту назад, ту напред
„Нощ“ говори със заглавието си. Лирическата героиня не се интересува от бита, който ѝ е безинтересен, а я привлича космическият безкрай:
Единствено остава си небето,
разбунено над мен и ден, и нощ.
Звездите са станали риби, които морето ,люшка като корабчета златни“ и вълните ги скриват тайнствено „във свойта необятност“. Това са тайнствата на Вселената, в които човекът се стреми да проникне и разгадае. В „Настроение“ лирическата героиня живее с целия космос в сърцето и душата си:
… защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.
Градът в „След сянката“ е неуютен. Лирическата героиня е „замислена и няма“, дъждът я причаква „зад ъгъла“, тя „гони“ дори радостта.
Най-пълноценно Петя Дубарова се чувства в поезията и творчеството. Стиховете ѝ са породени от тъгата и болката, те са като „тъжни птици“:
Но моят стих от зима неизпръхнал,
ще метне на гърба ми свойто лято
и аз стихотворение ще стана,
от никого нечуто, неизпято.
Тогава ще се вмъкна във пиеса
на някоя от сцените, сияйна,
ще бъда най-безавторна, щастлива,
ще бъда просто малка тайна.
Лирическата героиня иска да е незабележима, но да крие в себе си тайните на творчеството и стиховете. На Христо Фотев е посветено „Поете, многорък като камила…“ Знаем, че Фотев беше символ на Бургас и всички творци се допитваха до него, стремяха се да общуват по-непосредствено, да чуят оценката му за сътвореното. Преди всичко поетът трябва да издържи, трябва да премине през „пустинята от хора“, за да се „съхрани“. С личната си интуиция и талант Петя Дубарова съзнава, че поетът трябва да има изключителен характер и да върви неотклонно по пътя на дарбата си:
… че рухнеш ли от дарба и умора
сред пътя, няма кой да ти прости,
поклон човекът няма да ти стори
от слабост, от жестокост ли? Но ти
товара си спасил, достигаш почва.
Спасен си, мъченико Дон Кихот!
Едва сега, обреченико, почва
той – истинския твой живот.
Тя съзнава и предрича трудната ѝ предстояща съдба, пророкува я:
Сърцето ми задърпва свойте корени,
изострят се и скулите ми меки,
със крачки, от умора необорени,
аз тръгвам по брадясали пътеки.
За нея бащата е спасител, който я закриля в тежки моменти и неплодоносни увлечения. Чувства се продължител на поетите, творили преди нея. Но най-сигурен спасител в последна сметка ще бъде стихът й:
И чувствам ли се сам-сама и ничия,
подмамена от мимолетна слава,
ранена от студени безразличия,
той властно, мълчаливо ме спасява.
Погледът ѝ е взрян в далечината към непознати светове:
Изпийте със очите си вселените,
родени от стиха ми и от мене!
Истинската поезия трябва да е дълбока и вечно недоразгадана:
Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете до края!
А ето как се ражда трудният стих на Петя Дубарова:
Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Стихът я привлича властно, той е по-силен от нея и тя го следва покорно, защото е автентичен. Собственият стих прави лирическата героиня на поетесата „щастлива и нежно добра“. Мечтае да остави трайна следа, защото съзнава, че това може да се осъществи единствено чрез стиховете, творчеството.
Стихотворението „Посвещение“ е посветено на любовта и любимия. Само че не очаквайте импулсивни еротични желания и чувства, сърдечни трепети и любовно опиянение. В творбата настроенията са минорни в противовес на естествените нагласи на младостта.
Силно се усеща влиянието на Яворов, дори на лексикално ниво. Могат да се направят паралели между „Сенки“ на Яворов и „Посвещение“. „Посвещение“ започва с картина, от която вее хлад, дори студ и тя маркира и създава основното настроение в творбата:
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта…
Никакъв светъл лъч не просветва. Картината ни убеждава, че любовта между двамата е просто невъзможна, защото не е огряна от страстта и пламъците на душите и сърцата им. Още в началото на творбата усещаме неизбежното разминаване между лирическата героиня и любимия й. Като че ли между тях съществува невидима бариера, която спира автентичния любовен порив един към друг и любовта им е обречена.
Петя Дубарова е несъмнено автентична поетеса, Тя твори на основата на лично преживяното, почувстваното и преминало през сърцето и душата ѝ. За това говори и фактът, че морето присъства в почти всяко нейно стихотворение. Тя е родена и живее до смъртта си в Бургас, постоянно общува с морето, то е неразделна част от нейната биография и ежедневие. Поезията на Петя Дубарова е едно драматично и дълбоко вглеждане в живота. Дори в моменти, в които дава простор на емоциите на младостта си, те не са трайни, защото винаги се докосва до екзистенцията. Битът почти отсъства от стиховете й, за сметка на битието. При нея откриваме ранна зрелост, усещане за болка, самота, тъга, с които е пропита лириката ѝ. Не разчита на богат колорит при описанието на природата, макар че се откриват прекрасни природни картини. В поезията ѝ няма ярко слънце, което заслепява, а предимно дъжд. Не ще открием нейни ярки и безгрижни стихове.
Петя Дубарова е поетеса с предразположеност към задълбочени размисли и съответното им образно и метафорично изразяване, стиховете ѝ говорят за богато поетическо въображение. Тя интуитивно задава и се докосва до сложните екзистенциални, философски и метафизически въпроси, включително за Смисъла на земния човешки живот на всеки индивид Почти няма творба, в която да отсъства морето. Използва без затруднение различни форми на класическия стих. Невъзможно е да пророкуваме, ако не се бе случило нещастието с нея и ранната ѝ смърт какво творчество би оставила, Но съдейки по сътвореното за изживените едва 18 години, можем да предположим, че с нейната смърт България е загубила едно от големите си национални литературни дарования.