„Лицето му се отпусна успокоено и аз изумена видях, че на него се появи една лека усмивка – така се усмихваше Коко, когато виждаше нещо много хубаво, нещо мило и близко…
Лицето му изразяваше щастие, доброта и умиление.“
Цитат от книгата „Ние с Коко“ на поетесата Валентина Радинска
Израснах с филмите на Чарли Чаплин и каменното лице на Бъстър Кийтън, които накараха света да се усмихва. След тях се появиха Фернандел, с широкомащабна, многозъба, завладяваща, щедро огряваща лицето усмивка, и Луи де Фюнес – калейдоскоп на усмивката, водопади от заразителен смях, оздравителен марш на ендорфините.
Няма по-убедителен признак на телесно здраве и душевна хармония от усмивката, на която са способни само хората. И животните имат мимически мускули, но не се усмихват, а гримасничат.
Усмивката е белег за наличие на разум и духовен живот. Онова, което ни отличава от животните не е само говорът, но и способността да обичаме, състраданието, моралът – осъзнат избор между добро и зло.
Човекът отказва да бъде това, което е. Не желае да бъде пасивно създание на несъзнаващата природа, а активно, съзнаващо себе си, специално издание на природата, което разбира, че може да бъде щастливо само в общност със себеподобните други, в общност, която го отразява. Съществуването му е в зависимост от отношението на тази общност към него. Успехите и провалите му се случват в общение с другите. Съзнавайки, че живее в светата троица „Аз, Ти, Те“, отделният човек търси своето място в тази човешка общност и се стреми към нейното одобрение. Формите за общуване с тази общност са езикът, жестовете, мимиките, моралният контекст на постъпките. Такава форма на общуване е усмивката – език на лицевата мускулатура, с който човешката душа разговаря безмълвно и споделя възторзите си в общуването с ближните. Без това безмълвно общуване човекът ще си остане животно.
Пътят от маймуната до човека е път от гримасата до усмивката.
Усмивката е нашият обществен договор, заявление, че искаме да живеем в общение с другите, призив към човечност.
Чрез усмивката ние споделяме, опрощаваме, подкрепяме, подканваме, окуражаваме, обичаме…
Усмихвайки се, ние даваме, допускаме другите в храма на душата ни.
Усмивката е широко отворен прозорец към душата на добродетелния човек. Тя, подобно на човека, е уникална, неповторима, но в същото време има универсално послание, като човека, който я излъчва.
В ощастливяващата човешка усмивка са всичките ни добродетели, които наричаме ценности, заради които си струва да останем още малко на тази Земя, преди да поемем своя вечен полет във Вселената.
Усмивката е топлата дреха на душата ни, ласка и прегръдка, с която „разместваме въздуха на цялата вселена“. Какво по-човешко от това – да си способен да обичаш и да носиш този житейски кръст.
Човекът е там, където е любовта му, неговите страдания, саможертви, емпатия, споделени радости от успеха на другия, всичко, събрано в една усмивка.
Човекът може да бъде събран в една усмивка.
Бръчките върху лицата са спомени от минали усмивки, а щастието се измерва с широтата на усмивката ни.
Усмихвайки се, ние отправяме послание, заявяваме категорично, че изпълняваме закона, който изисква от нас да живеем така, че да бъдем щастливи и да ощастливяваме другите. Щастието е добродетел. Законът на щастието е неприложим, ако не обичаме другия.
Ако плачът е вдовицата на живота, то усмивката е неговото жизнерадостно дете.
В своя дневник Албер Камю пише: „Единственото призвание на човек е да кара лицата около него да греят.“ Същият Камю, който прави най-човешкото прозрение: „В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято.“ Това непобедимо лято е неотменимият закон на човечността – ние сме в другите и те са в нас. Това ме кара да се усмихвам.
Нека да е лято, огряно от слънцето на нашите усмивки!
Нека Новата 2023 г. да премине по лицата ни с усмивка!
Декември, 2022 г.
