Книгата, която ме разтърси
Румен Леонидов
Това е романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ на Красимир Дамянов. Той е колкото посветен на автора на „Балада за Георг Хених“, толкова и на извратените времена, които не успяха да ни умъртвят, но ни убиха. Духом.
Книгата на Дамянов е свидетелство за агонията на цялото ни поколение, зад което ще останат само серия неизвършени невръстни убийства, куп недописани мръсни приказки и аутопсии на любов, а сред тях ще мъждука единствено мазохистичното ни мъжество да бъдем подведени от собствената ни изключителност.
Изкуството ли е по-важно или създателят на изкуството, на свой ред се пита авторът на този разсичащ с един мах всякаква младежка романтичност текст.
Непременно ли трябва да отречеш човека у себе си, за да възтържествуваш на хълма на изкушението? Защото не е достатъчно да си прорицател, ако не си честен към Бог, към онова, което ти е вдъхнал. Предстои ви зловещо четене. Затегнете коланите! И ако сте способни на финала да се разридаете, плачете най-вече за себе си. За похарченото ви поколение, особено ако сте били част от оная паралелна реалност, от живите и мъртви сенки на двойната действителност – днес необяснима за масовия човечец. Тази книга не е подходяща за неговия вкус. Тя е опасно заразителна, неморална, отвратителна, привлекателна като красива курва, разюздана като млад жребец без юзди, тя е меланхолична като мек наркотик… Стойте по-далече от нея. Защото най-лошият й недостатък е, че не е измислена…
В търсене на вечната хармония
Иван Кулеков
Книгата е жестока. Не само в смисъл „прекрасна“ и не само в смисъл „свирепа“, а едновременно. Не се сещам в нашата литература да има по-болезнена изповед. Пред Страшния съд на Красимир Дамянов ще му бъде много по-лесно. Романът описва живота-смърт в мидената ферма на социализма. Мъчителните и смешни гърчове на мекотелите, предизвикани от заложените в тях песъчинки. Масовото производство на храна, лайна, бисери и черупки за спомен. Без този начин на съвместно умиране не би имало нито „Балада за Георг Хених“, нито „Балада за Виктор Пасков“. Нито живият Красимир би бил съавтор на мъртвия Виктор, нито мъртвият Виктор би бил съавтор на живия Красимир. Жестока книга.
Огледало, изпитание за автора и за читателя
Невелина Попова
Отдавна не бях потъвала така в книга. Мощна, самотна. Отиваща отвъд всякакви литературни и житейски предели с жестоката си откровеност. Книга – събитие, която не се вписва в никакъв жанр: документален роман – балада за Приятеля. Изповед, харакири, вик в необратимостта на времето… Дамянов ни въвежда в жесток експеримент. Защото повечето от участниците и от близките им – в този житейски карнавал из литературните и кинаджийските кръгове през последното десетилетие на социализма, са още живи. И вероятно ще се усетят засегнати. Красимир Дамянов е поел този риск. Защото романът е нелицеприятно огледало за всички нас, които сме живели в онова време и сме били участници в абсурдите и надеждите му. Цялата книга е изпитание – и за автора, и за читателя.
На финала Краси Дамянов е успял да отвори хоризонтите на опрощението и светлината… И ето ги двамата в светлия безкрай – Виктор Пасков и героят му Георг Хених, сега вече завинаги заедно, препускащи над нас на вечната колесница на Майсторите, възстановяващи отново и отново светостта на изкуството и живота… Преглъщам сълзите си. И благодаря на Красимир Дамянов.
